Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. Завършва гимназия, а по-късно и средно специално училище по полиграфия и фотография в родния си град. По-важните му изложби, отличия и участия са:
Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г.; Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г.
Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” – “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици.
Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други.
Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, размисли на фотографа.
.
6.10.1983 г. – четвъртък
Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.
.
3.02.1989 г., София
През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.
Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.
.
май 1989 г.
Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.
.
4.04.1990 г. – сряда
Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.
Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.
Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.
Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи / “фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.
.
13.04.1990 г.
Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.
.
18.04.1990 г.
Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.
.
19.04.1990 г. – четвъртък
Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.
Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!
“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”
.
23.04.1990 г. – понеделник
Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.
.
2.09.1990 г. – неделя
БНТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.
Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.
.
1.11.1990 г.– четвъртък
Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото – колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.
Кънтри музиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.
.
25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!
Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.
.
30 май 2001 г.
В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!
В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.
Най-примамливият модел на света е двуполюсният:
Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез…
Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.
.
Недатирано (вероятно 2001 г.)
Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?
Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.
“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой…
.
Недатирано (вероятно 2001 г.)
…Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони, ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи.
Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!
*
Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли… Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
ПОСЛЕСЛОВ
Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.
Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов – Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.
.
Мариана Христова
„Несебър 1970“, една от знаковите снимки на Юри
.
„Несебър 1970“, мисля, че това беше заглавието.
Ако паметта ми не ми изневерява.
Ето защо мразя фразата „Авторът е искал да ни покаже…“. Тоя път се насадих на пачи яйца 🙂
И все пак, знаеш ли как е била подписана снимката?
Тази снимка, направена в Несебър през 1970 г., не е на моряшки майки, нито на хора, които очакват кораби или моряци да приближат брега. Тя е на възрастни жени, КОИТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВИЖДАТ МОРЕ.
Йордан Йорданов, разхождайки се из улиците на Несебър, забелязал случайно преди това как глупа възрастни жени слизат от един автобус в града (дошли на екскурзия, организирана от свещеника на селото, от което са, както по-късно се оказва). Професионалният му инстикт веднага заработил и той ги проследил, докато стигнат морския бряг. Това всъщност е историята и сюжета на този наистина забележителен кадър.
Удивих се как тази снимка на Юри, за който за първи път чувам, (благодаря на авторката за представянето) ми е останала от години във визуалната памет, независимо, че съм далеч от фотографията. На словесната си памет не се доверявам, но мисля, че заглавието бе „Моряшки майки“, „Очакване“ или нещо подобно. Още един път благодаря на Мариана!
Юри никога не се е наричал фотограф художник, той нямаше никаква нужда от подобни допълнения, може би именно защото гледаше света, хората, образите с очи на художник.
Колкото до това, че бил по-добър в словото, отколкото в образите, може би ако бяхте виждал поне част от снимките му, далеч не този извод (който би изумил, впрочем, фотографите от неговото поколение и не само тях), щеше да ви хрумне.
На този адрес, впрочем, след края на текста можете да видите една от снимките на Йордан Йорданов – Юри.
http://stranitzi-stannitzi.blogspot.com/2010/08/blog-post_25.html
остарявам ли, или съм прав ?
когато бешков умира, оставя словото си – по определен критерий – по-вълнуващо от рисунките му. а е най-големият и световно признат български рисувач.
юри е фотограф – като имаме предвид „плоското “ използване на труда на художника-фотограф, по инерция мислим, че този, който натиска спусъка на апарата, просто прави десет филма, от които после подбира няколко кадъра – и е нещо като словесен придатък на техниката. казано просто – не вярваме много на „мислите “ на фотографа – разкрачен е между толкова изкуства, че просто дейността му малко неохотно отнасяме към изкуството. а той често има артистизъм в обилие – и тези мисли са доста по-интересни от „продукта“ на „професиалонните“ мислители.
лека му пръст – умен фотограф – би бил умен лекар, добър писател, журналист – всичко, което предполага ум…..
п.п. такива неща вълнуват „старите“ хора…искам това да го осмислят „младите“….дано не съм прав