“НАШЕНЦИ В МАКЕДОНИЯ” – сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания
Книгата “Нашенци в Македония” е пътешествие сред няколко малко познати, но много интересни общности – сред торбешите, както и сред потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа (Албания) и Северна Гърция. Авторката следва маршрутите на българския историк и етнограф Васил Кънчов, който преди около век създава монументалния си труд “Македония – етнография и статистика”. В него Кънчов описва торбешите като българи мохамедани, дава статистика за българите в Мала Преспа – Албания, и за българските села в Егейска Македония.
Авторката пътешества в географската област Македония, днес в границите на няколко държави, разказва за срещите си с потомците на етническите българи в торбешките села, за деветте българоезични села в Мала Преспа – Албания, за наричаните от Атина “славяногласни елини” в Северна Гърция. Тя открива, че хората там помежду си се наричат нашенци, до ден-днешен пазят своя български говор, който наричат нашенски. В ХХІ век нашенци са част от българското културно пространство. Чрез срещи с обикновени хора, политици, артисти, гурбетчии из целите Балкани се търси отговор на въпроса за обърканата идентичност, показва се как тези хора са едновременно българи, македонци, граждани на Европа, в крайна сметка – нашенци!
Книгата е разделена на три глави. В главата “Сред торбешите” за първи път в България се представя тази етно-културната общност от 120 – 150 хил. души , населяваща Република Македония, с традициите и говора, който звучи из планините на Дебър и Струга. Авторката описва торбешките села в района на Стружки Дримкол (Боровец, Лабунища, Октиси), а също и в Дебърско – град Дебър, областта Център Жупа (селата Център Жупа, Брощица, Новак, Коджаджик) и долината на река Радика (селата Скудрине, Жировница, Горно и Долно Косоврасти), както и срещата си с изселник от село Цветово (областта Торбешия в Македония), в Бурса, Турция. Авторката прави паралели между торбешите в Македония и помаците в село Рибново, България, както и с гораните в Косово и Албания. Тя изследва традициите на торбешите, които имат мюсюлмански традиции, празнуват Байрама, но едновременно с това пазят и християнски традиции – посрещат пролетта с мартенички, празнуват Джурджевден (Гергьовден, 6 май), Митровден (Св. Димитър Солунски Чудотворец, 8 ноември), Танасовден (Св. Атанасий Валикий, архиеп. Александрийский, 31 януари).
Книгата представя през погледа на самите торбеши тяхната множествена идентичност – една част от тях се самоопределят като македонци с ислямско вероизповедание, други – като отделна торбешка културна общност, трети – като турци или албанци, но всички помежду си се наричат “нашенци”. Мнозина свързват потеклото си с богомилите, дошли от България.
Главата “Из Егейска Македония” е основана на пътни ескизи от Гърция, където времето заличава българския диалект, който се говори от около 105 хиляди души. В земите на някогашното царство на Самуил в Кастория (на български Костур), Флорина (на български Лерин), Едеса (на български Воден), и край Преспа т. нар. „славяногласни елини” все още пеят и говорят на стар български диалект. В Република Македония този говор се нарича македонски, в България учените и потомците на бежанците от Егейска Македония го смятат за български диалект. В Беломорска Гърция “славяногласните” са скритото малцинство, за което няма официална статистика. Авторката се среща с гръцкия славист Федон Малингудис, според когото в района на Флорина (Леринско) има 50 – 60 хил. “славяноезични”. Тя цитира доклада “Евромозайка” на Европейската комисия от 1996 г., според който в Гърция 30 хил. души говорят български и 75 хил. души говорят “славяномакедонски”. В тази глава са описани срещи с нашенци в района на Едеса (Воден), гр. Кастория (на български Костур) и околните села Василеада (на български Загоричане), Варико (на български Мокрени), о. Свети Ахил в Преспанското езеро, където е гробът на цар Самуил, и с. Герман, където е открит Самуиловият надпис. Минавайки през тези селища, авторката отбелязва как по-старото поколение е запазило българския си говор, който постепенно се губи при техните синове, дъщери и внуци.
В главата “Из Мала Преспа” се разказва за днешните потомци на Самуиловите българи от девет села в Мала Преспа, край Преспанското езеро в Албания, където живеят около 5 – 7 хил. нашенци. Авторката описва срещите си в град Корча и в селата Пустец с остров Мали Град, Долна Горица, Глобочани.
Книгата е документална, nonfiction, основана на пътните бележки от, интервюта, снимки, стари песни, изпети от нашенки из Балканите, сватбарски истории.
В Македония авторката пътешества сама, ползвайки местния транспорт, често пеша или на автостоп, в Гърция и Албания – с група приятели. Следвайки уникалния метод на Васил Кънчов, включващ и пътуване с “чун” (трикоруба лодка) в Преспанското и Охридското езеро, тя описва потомствени рибари. Живяла е сред монахините в манастира “Св. Георги Победоносец” в село Райчица, Дебърско, където през лятото на 2009 година започва ръкописа.
Книгата е във формат 16 на 23 см, 160 страници с луксозно приложение с авторски снимки. С вплетения в съвременния български език автентичен диалект на героите книгата “Нашенци в Македония” представлява гид за една по-малко известна част от Македония. От различните източници, както и от свои проучвания на място Таня Мангалакова публикува статистики за тези малко известни етно-културни малцинства.
“Нашенци в Македония” се издава с помощта на г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент от групата “Алианс на либералите и демократите за Европа”, избран с листата на НДСВ.
––––––––––
Таня Мангалакова е родена на 17 декември 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ “Климент Охридски” през 1989 г. Работи като кореспондент на “Osservatorio sui Balcani” за България и координатор във фондация “Балкански политически клуб”. Автор на книгата за гораните “Нашенци в Косово и Албания” (януари 2009, ISBN: 97895445102).
Сред торбешите в Македония и Самуиловите българи в Гърция и Албания
Книга на Таня Мангалакова
Книгата “Нашенци в Македония” е пътешествие сред няколко малко познати, но много интересни общности – сред торбешите, както и сред потомците на Самуиловите българи в Мала Преспа (Албания) и Северна Гърция. Авторката следва маршрутите на българския историк и етнограф Васил Кънчов, който преди около век създава монументалния си труд “Македония – етнография и статистика”. В него Кънчов описва торбешите като българи мохамедани, дава статистика за българите в Мала Преспа – Албания, и за българските села в Егейска Македония.
Авторката пътешества в географската област Македония, днес в границите на няколко държави, разказва за срещите си с потомците на етническите българи в торбешките села, за деветте българоезични села в Мала Преспа – Албания, за наричаните от Атина “славяногласни елини” в Северна Гърция. Тя открива, че хората там помежду си се наричат нашенци, до ден-днешен пазят своя български говор, който наричат нашенски. В ХХІ век нашенци са част от българското културно пространство. Чрез срещи с обикновени хора, политици, артисти, гурбетчии из целите Балкани се търси отговор на въпроса за обърканата идентичност, показва се как тези хора са едновременно българи, македонци, граждани на Европа, в крайна сметка – нашенци!
Книгата е разделена на три глави. В главата “Сред торбешите” за първи път в България се представя тази етно-културната общност от 120 – 150 хил. души , населяваща Република Македония, с традициите и говора, който звучи из планините на Дебър и Струга. Авторката описва торбешките села в района на Стружки Дримкол (Боровец, Лабунища, Октиси), а също и в Дебърско – град Дебър, областта Център Жупа (селата Център Жупа, Брощица, Новак, Коджаджик) и долината на река Радика (селата Скудрине, Жировница, Горно и Долно Косоврасти), както и срещата си с изселник от село Цветово (областта Торбешия в Македония), в Бурса, Турция. Авторката прави паралели между торбешите в Македония и помаците в село Рибново, България, както и с гораните в Косово и Албания. Тя изследва традициите на торбешите, които имат мюсюлмански традиции, празнуват Байрама, но едновременно с това пазят и християнски традиции – посрещат пролетта с мартенички, празнуват Джурджевден (Гергьовден, 6 май), Митровден (Св. Димитър Солунски Чудотворец, 8 ноември), Танасовден (Св. Атанасий Валикий, архиеп. Александрийский, 31 януари).
Книгата представя през погледа на самите торбеши тяхната множествена идентичност – една част от тях се самоопределят като македонци с ислямско вероизповедание, други – като отделна торбешка културна общност, трети – като турци или албанци, но всички помежду си се наричат “нашенци”. Мнозина свързват потеклото си с богомилите, дошли от България.
Главата “Из Егейска Македония” е основана на пътни ескизи от Гърция, където времето заличава българския диалект, който се говори от около 105 хиляди души. В земите на някогашното царство на Самуил в Кастория (на български Костур), Флорина (на български Лерин), Едеса (на български Воден), и край Преспа т. нар. „славяногласни елини” все още пеят и говорят на стар български диалект. В Република Македония този говор се нарича македонски, в България учените и потомците на бежанците от Егейска Македония го смятат за български диалект. В Беломорска Гърция “славяногласните” са скритото малцинство, за което няма официална статистика. Авторката се среща с гръцкия славист Федон Малингудис, според когото в района на Флорина (Леринско) има 50 – 60 хил. “славяноезични”. Тя цитира доклада “Евромозайка” на Европейската комисия от 1996 г., според който в Гърция 30 хил. души говорят български и 75 хил. души говорят “славяномакедонски”. В тази глава са описани срещи с нашенци в района на Едеса (Воден), гр. Кастория (на български Костур) и околните села Василеада (на български Загоричане), Варико (на български Мокрени), о. Свети Ахил в Преспанското езеро, където е гробът на цар Самуил, и с. Герман, където е открит Самуиловият надпис. Минавайки през тези селища, авторката отбелязва как по-старото поколение е запазило българския си говор, който постепенно се губи при техните синове, дъщери и внуци.
В главата “Из Мала Преспа” се разказва за днешните потомци на Самуиловите българи от девет села в Мала Преспа, край Преспанското езеро в Албания, където живеят около 5 – 7 хил. нашенци. Авторката описва срещите си в град Корча и в селата Пустец с остров Мали Град, Долна Горица, Глобочани.
Книгата е документална, nonfiction, основана на пътните бележки от, интервюта, снимки, стари песни, изпети от нашенки из Балканите, сватбарски истории.
В Македония авторката пътешества сама, ползвайки местния транспорт, често пеша или на автостоп, в Гърция и Албания – с група приятели. Следвайки уникалния метод на Васил Кънчов, включващ и пътуване с “чун” (трикоруба лодка) в Преспанското и Охридското езеро, тя описва потомствени рибари. Живяла е сред монахините в манастира “Св. Георги Победоносец” в село Райчица, Дебърско, където през лятото на 2009 година започва ръкописа.
Книгата е във формат 16 на 23 см, 160 страници с луксозно приложение с авторски снимки. С вплетения в съвременния български език автентичен диалект на героите книгата “Нашенци в Македония” представлява гид за една по-малко известна част от Македония. От различните източници, както и от свои проучвания на място Таня Мангалакова публикува статистики за тези малко известни етно-културни малцинства.
“Нашенци в Македония” се издава с помощта на г-н Станимир Илчев, депутат в Европейския парламент от групата “Алианс на либералите и демократите за Европа”, избран с листата на НДСВ.
**** **** ****
Таня Мангалакова е родена на 17 декември 1966 г. в Стара Загора, завършила е журналистика в СУ “Климент Охридски” през 1989 г. Работи като кореспондент на “Osservatorio sui Balcani” за България и координатор във фондация “Балкански политически клуб”. Автор на книгата за гораните “Нашенци в Косово и Албания” (януари 2009, ISBN: 97895445102).
