„Стъпки в пясъка“ – филм за емиграцията, преживяна през една невъзможна любов

Днес е българската премиера на новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка“ – довечера в Конгресния център във Варна, в рамките на фестивала „Любовта е лудост“.

Живеем в следреволюционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът, казва Ивайло Христов в интервю на Искра Ангелова специално за Vesti.bg.

„В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща“, сподели още известният актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ.

„Бюджетът за култура навсякъде по света е над 1%, той е число. А тук е 0.48%.Никой не може да ме убеди, че орязването на този бюджет ще помогне на държавата – той е смешно малък…

Реформа? То няма политическа воля, визия, закон, а тръгват да правят реформа. Визирам всички правителства досега. Никога не е имало политическа воля за това“, казва още той.

–––––-

– Филмът ти „Стъпки в пясъка“ е по истински случай, по истинска история. Кой, кога и къде ти я разказа?

– Когато отидох за втори път в Америка. Първия път само гледах, въртях глава, цъках с език, а втория вече бях минал по повечето места и тогава някак си я „чух“, Америка. Чух страшно много истории. Една от тях беше на Слави, който ми я разказа в Чикаго. Ама така я разказа, сякаш не се беше случила с него, а с някой друг.

Гръбнакът на филма е неговата история, макар и да има и други малки истории, които са се случили и на други хора, и на мен. Филмът разказва част от живота на Слави.

– Как изглежда той? Опиши ми го.

– Беше на около четирийсет и няколко години. Тази година има юбилей и ще си дойде в България, може би дори за премиерата.

Беше едно момче, което снимаше с една камера по време на нашето посещение, вървеше с нас. После ни направи по един диск с музика – „My Sweet Home, Chicago“, дискът завършваше с кадър, в който той и жена му Капка ни махат за довиждане. Много хубаво филмче, много готино заснето, от него лъхаше приятелско чувство.

– В Чикаго има много българи, нали?

– Много. Имаше около 100 хил. и казват, че бавно и постъпателно измествали италианците. (смее се)

– В края на филма Слави се връща при любимата си и я моли да се омъжи за него. Какво се е случило наистина и къде са те сега?

– Неговата история е такава: той като отива, звънва на къщата на Капка. Срещу него се засилва едно зло куче. И изведнъж спира до него, и започва да го гледа в очите. Излиза Капка и се учудва – кучето никога не е реагирало така на непознати. И Слави ми каза: „Ето сега можеш да видиш и кучето, и Капка“.

– Каза ми, че най-важният ти зрител е той. Гледал ли го е и каква беше неговата реакция?

– Слава Богу, хареса му филмът. Аз наистина се притеснявах какво точно ще каже. Някак си се поставях на негово място – не знам как бих реагирал, ако някой друг разкаже живота ми. Той ми се обади по телефона и ми каза, че много харесал филма – много човешки филм, поплакал си и разбрал много неща за себе си.

След това изречение камък ми падна от сърцето!

– Част от снимките са правени в Америка – как ти се видя там? Къде снимахте? Къде намери този великолепен индианец? Като Дон Хуан е!

– С кастинг. Google Earth – с тази вездесъща програма обикалях много из Америка. Бъги, операторът, който снима там, ми предложи други локации в Уайоминг, и ми изпрати снимки. Но мениджърът по локациите ми предложи да снимаме в Юта и аз започнах да обикалям с Google Earth.

И дори тази къща, която е снимана в епизода с индианеца, тя ми я изпрати на снимка и много я харесах. Като я видях наживо, направо ахнах – на снимката не си личеше какво крие тази къща и това място. Съжалявам, че не можах да покажа повече във филма… заради ритъма, заради историята.

Но може да се направи цял филм за това място. Това е едно изоставено селище с едни малки барачки… Сякаш си в огромно депо за изоставени рейсове и трамваи, където живее само един човек с две кучета.

И сякаш нарочно точно покрай него минава влака, за да покаже, че животът не спира дотам. Веднага се сещаш за Стайнбек. Но това е съвсем друга история.

Индианецът го намерих с кастинг. Той ми каза, че имал много общо с киното, защото в някаква филмова продукция бил шофьор на Клинт Истууд (смях). Бил е във Виетнам, като войник. Кастингът беше много смешен, защото аз стоях и пушех пред хотела, а всичките ги караше една и съща индианка, не обръщаше глава нито на ляво, нито на дясно. Спира пикапът, слиза един индианец, тя тръгва. Свършваме – идва пикапът, кара друг индианец, и така. Без „Добър ден“!

– „Стъпки в пясъка“ беше в състезателната програма на фестивала в Москва. Как беше приет там?

– Аз присъствах на две от прожекциите. Първата беше с журналисти – 5-600 човека имаше в залата. За разлика от българските, журналистите бяха изключително подготвени. И се състоя един много интересен разговор.

На втората залата беше пълна – това беше първата прожекция с хора, исках да видя къде реагират, на какво… Като го хванаха Велко от началото на филма и просто го „понесоха“, стана им много любим герой. Беше приет много добре филмът.

– Много български семейства ще се припознаят в тази история – твърди се, че два милиона българи не живеят в България. Понякога струва ли ти се, че и ти е трябвало да постъпиш по този начин – да избягаш, вместо да се опитваш да променяш нещата тук?

– Помня, че точно бях отишъл във Военния театър и отидохме на фестивал в Квебек, и естествено отидохме на Ниагарския водопад. Там има един голям мост, към Америка. Може би половин час стоях на тоя мост и сигурно мозъкът ми е работел на сто, веднага си представих какво ще стане с майка ми, с баща ми, със сестра ми.

И не преминах моста към другия, западния свят.

В такива тежки моменти, когато си казваш, че няма нищо да се промени в тая държава… в такива моменти аз лично се сещам веднага за този мост. И понякога си казвам, че може би трябваше да премина по него. Понякога пък си казвам – не ми е било писано.

– Кое не се случи през тези двайсет години, че сега се чувстваме малко уморени, обезнадеждени и унили? И защо?

– Не мога да говоря за всички области, но мога за това, което се случва в областта, в която аз работя и познавам. В нея нещата стават все по-опростени и все по-еднозначни.

Живеем в след-революционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът.

В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща. Не е достигнал още до положение, в което да го занимават сложните материи.

В днешно време не можеш да си зададеш въпроса „Кой съм аз?“, а си задаваш въпроса „Какво ще ям днес?“ Не говоря само за чалгата, това би било много лесно. Говоря и за сериозното изкуство.

В днешно време е много по-лесно да намериш формата и да не се занимаваш със съдържанието. Ето така се случва в театъра например. В литературата, която се пише в България, в киното ни…

– Забелязал ли си, че българското кино, а и българският роман през последните 20 години рядко третират тази тема – темата за любовта. Сякаш се срамуваме да говорим за нея и някак между другото я вмъкваме. Много български филми, посветени на прехода, се занимават изключително с разочарованието и безнадеждността – населени са от проститутки, от мутри, от престъпници. Защо изкуството ни сякаш се занимава с „грозното“? Както и медиите ни? Защо ни влече толкова?

– Това е проблем на хората, които правят изкуство. Без да искат или съзнателно те се опитват да откликнат на вкуса на публиката. Не се сещам за някаква театрална постановка или филм, които да са „арт“. Занимават се с това, което хората искат да видят.

Убеден съм, че в следващите 3-5 години ще се появят качествени неща, няма начин. Вече има натрупвания, има изчерпване. Сега е криза, но съм сигурен, че ще се появят качествени работи – като съдържание.

– Ето ти си разказал социализма, униженията и принудите му през една любовна история. Няма излишен патос, няма и дидактичност. Историята е разказана мъжки и е адски вълнуваща. Ние не можем да забравим миналото си, но поне можем да се опитаме да го осмислим, нали така?

– Точно така. Това за мен беше наистина важно. Защото в цялата тази работа, в тази история у мен остана това – как една истинска любов няма как да се случи. Но не заради друго, ами заради живота, който са живяли.

Ето, казах си, по този начин, през любовта между двама души, може да се разкаже за времето, в което живяхме. Това е начин, който напълно отговаря на мен самия, на натюрела ми, на начина ми на мислене, аз съм свидетел на много такива случаи. А заедно с това какво по-силно нещо от това?

Любовта да се противопостави на комунизма.

– Много странно е, че хората продължават да изпитват носталгия. По социализма. По уреденото си, спокойничко съществуване, когато друг правеше изборите вместо тях, а от тях се изискваше само да си мълчат… Не мислиш ли?

– Аз ги разбирам тия хора. Не ги обвинявам, разбирам ги. Сигурно в началото не са били такива. Той (социализмът) приспиваше всичко в човека. Оперирани са. Не мога да искам от тях 20 години по-късно някакви коренни промени.

Сигурно трябва да минат 40 години, за да се случат наистина нещата. И съм убеден в това, защото децата нямат никакво отношение към онова, което ние сме живяли. Те няма да имат носталгия. Ще стъпят на чисто. Ето ти един виц, който разказваше едно малко момиченце, и той започва така: „Имало едно време един Тодор Живков…“

– Разочароващо е, това се случи във всички посттоталитарни държави, нали?

– Но това е малко! Няма как човек да се промени за толкова кратко време. Разочароващо е, наистина е разочароващо. Ти виж – във властта са все хора, които, така или иначе, в предишните години са имали много общо с комунистическата власт – продължават да са такива кадрите. Лично моята надежда е в 14-15 годишните.

Тези, които са били честни, са честни и днес. Така както Моисей е водел… Тези времена на революции са много странни, много особени – независимо дали е извършена с оръжие или по мирен начин, революцията размества пластовете и докато се успокоят – винаги има такива трусове. Просто трябва да дойдат нови поколения, неомърсени от миналото.

– Ти имаш клас във ВИТИЗ. Какви са децата? Прагматици ли са?

– Не, точно обратното. Аз бях много изненадан – чудех се как ще се справят със задачата да направят драматургична разработка върху литературен материал – и бях много изненадан от разказите, текстовете и авторите, които те предложиха. Много добър материал. Проявиха вкус, което за мен е много добър знак.

Имахме и една такава среща, за която едно от момичетата беше написало писмо „Да се научим не само да бъдем актьори, но и хора.“ Това ми даде знак, че са много свестни.

Много е важно за човека, който се занимава с изкуство, преди всичко да бъде човек. И сега и те започват да живеят различно – така, както и аз едно време пътувах на стоп по морето и живеехме на палатки, залагахме някой касетофон, за да отидем на море. Но сме живели друг живот – извън станцията, извън „първото, второто и третото“ в стола, извън конвенцията. Тези сега започват да живеят така. Хора, които търсят духовното. За мен е изключително приятно да го открия.

Ето, лятото отиват – един в Лондон, друг в Америка – едното момиче да учи, друг да прави уличен театър. По наше време това беше немислимо. А сега това е възможно. Трети отидоха да работят, за да си платят семестъра. Но ти знаеш много добре – човек като се срещне с други хора, друг ред, друга уредба на държавата – става по-богат.

– Освен това хората на изкуството са ценени и уважавани по света, а тук… тук някак си не са, не мислиш ли?

– Това е в следствие на прехода. Наистина, съжалявам, но хората от политическата класа са доста прости.

Не казвам необразовани, сигурно всеки в своята си област е добър специалист. Но за разлика от хората, които са строили Нова България, и са мислели, че читалища, библиотеки и театри трябва да има, сега това не се случва.

Слава Богу, това е само местно явление и не е характерно за света. Ето – румънци, чехи, поляци, македонци и сърби какви пари влагат в културата си. Просто архитектите на прехода тук не са мислели за хората. Явно по-важното е било да се изгради, да се създаде „висшата“ класа.

– И защо сме такова изключение?

– Според мен тези, които са начертали плана – как да се съхранят парите на партията – са ги раздали на хора, които не се интересуват дали тази нация, този народ ще бъде душевно богат или не. Прочутите куфарчета не са дадени на правилните хора…

– А защо в Русия не е станало така?

– Там богатите хора могат да ти рецитират денонощно и Пушкин, и Лермонтов, и Есенин. Просто ме съсипаха. Изключително начетени, културни хора. С отношение към литературата, към изкуствата. Макар да работят други неща. Но познават собствената си литература и я познават добре. Това е страна с много сериозни и дълбоки културни традиции. И това не е рядкост, там всяка една спирка на метрото е кръстена я на Достоевски, я на Чехов. Тук да си видяла такова нещо? Там е въпрос на чест да помагаш на театъра, правят се фондове. А тук? Той е способен да пръсне 2000 лева на вечер, но никога няма да ги даде нито за театър, нито за кино. Ще продаде майка си и баща си, за да иде до Северния полюс и да убие бяла мечка. Затова казвам, че сме прост народ. Като казвам „прост народ“, искам да кажа, че няма потребност, вътрешна потребност да се отиде на кино, да се гледа театър, да се прочете книга.

Българската висша класа е от физкултурници.

Но това рано или късно ще се промени. Надявам се техните деца или внуци… да са различни.

– Какво очакваш ще се случи с киното ни, след като бюджетът му е съкратен на половина и как според теб ще продължи да се развива и финансира то? През последните две години очевидно има подем. Много наши филми бяха забелязани по света…Какво ще стане сега?

– Това е убийствено за киното. За съжаление аз имам възможността да общувам и да познавам млади, току-що завършили режисьори от ВИТИЗ, които с дебютните си филмчета и с дипломните си работи се заявиха като едно много сериозно поколение, спечелиха много сериозни награди по международни фестивали.

И това, че тези изключително любопитни хора не могат да заявят себе си, да се докажат – това е убийствено. Това е до държавата – каква е тая държава, която е гласувала закон за финансиране на киното и сама не спазва законите си?

– Напоследък чувам, че това били луксозни занимания… Че когато няма хляб – изкуството е ненужно…

– Това е изключително примитивно мислене. Примерите са много – и с Германия, и с Япония. По света няма такава практика – свидетели сме на бума и на иранското кино. Какво са за един държавен бюджет 16 милиона, за да има някакво кино-произовдство?

Кой е тоя, който ще ме убеди, че 16 милиона са тежест за държавата?!

При положение, че отсечката от Ямбол до Нова Загора на магистралата струва 111.6 милиона? Кой ще ме убеди, че 16 милиона са страшна тежест? Дрън-дрън.

– Сега пишеш нов сценарий. Как започва новата ти история?

– Не знам още как ще започне. Просто идея. Ще видим.

–––––––––

Историята, разказана във филма, е по действителен случай, а главният герой е наш емигрант в Америка – Слави (Иван Бърнев), който се връща в България, за да потърси изгубената си любов.

В ролята на любимата му е актрисата от Младежкия театър Яна Титова. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова – майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели.

Във филма участват още чернокожият американец Франклин Смит, Башар Рахал, Валентин Танев, Карла Рахал и Ненчо Илчев. Музиката е на Петя Диманова, а костюмите – на Мира Каланова. Художник е Владо Шишков, а оператор – Емил Христов. Продуценти са „Про филм“ и „Ню Бояна филм,“ със съдействието на НФЦ.

Ивайло Христов е режисьор и сценарист.

Гледах „Стъпки в пясъка“ на неофициална прожекция в с. Варвара. Филмът е изключително вълнуващ и затрогващ. Заснет в традициите на най-доброто европейско кино, разказът моментално поглъща и приобщава всичките си зрители.

В малката зала в едно хотелче в с. Варвара цари пълна тишина и се чуват хлипания.

Всеки от първите зрители на филма, всеки от нас, се е докоснал до такава история, ако не я е изживял и лично. Трима са настоящи емигранти; други сме отишли до Щатите, учили сме и сме работили там, а после сме се върнали; трети са си мечтали да отидат и са схващали бягството като единствения смел и достоен път към свободата.

Сюжетът е завладяващ и интересен, разказан е умело и честно, а актьорите играят великолепно.

Неусетно зрителят отпътува в миналото, усещането за достоверност и автентична епоха го кара да забрави, че е на кино. Всеки епизод е като малка новела, още една „стъпка“, която прави героят, извървявайки своя път „До Чикаго и назад“, в търсене на себе си.

Фин и нарочно непретенциозен, филмът е заснет майсторски, без формални изхвърляния или позьорски сцени, без умозрителни литературни съждения или нереалистични паузи, така характерни за киното ни през последните десетилетия.

Историята е „наша“ история, героите са като нас, можем да се имперсонифицираме и да я съпреживеем – по Аристотел. В края на филма разбираме, че единственият смисъл на човешкия живот не е в успеха, парите, приятелствата, приключенията, не е дори и в свободата. А в любовта. Всички плачем.

Филмът на Ивайло Христов разказва социализма с неговите принуди, абсурди, издевателства и нелепици през невъзможната любовна история на Слави.

През целия си живот главният герой не може и не успява да бъде с любимата си, поради абсурдите на режима.

С рязък, сух и безжалостен хумор, мъдра осъзнатост и спокойствие, без излишен патос или дидактизъм филмът описва съдбата на 1/4 от българите, които не отанаха тук, а тръгнаха да търсят ред, спокойствие, справедливост и достойно заплащане по света.

И се оказаха самотни и още по-несвободни, оказаха се жертва на времето си. Като дърво без корен, емигрантът-невъзвръщенец в „Стъпки в пясъка“ се скита из страната на неограничените възможности, без да може да се върне.

И по този начин се превръща в „героя на нашето време“ – българинът, който бяга зад граница по времето на режима, за да потърси най-основните си и естествени човешки права, да живее достоен и подреден живот, да не бъде преследван, клеветен, репресиран и измъчван.

Героят обаче парадоксално, не е „героичен“ – той е един обикновен човек, който се опитва да изживее живота си почтено. Най-вълнуващият момент във филма е сцената, в която Слави гледа по американската телевизия падането на Берлинската стена и крещи, че вече е свободен.

Филмът „Стъпки в пясъка“ разплаква, разсмива, вълнува и те кара да се замислиш. За онова, което ни се случи; за изборите, които сме направили; за възможностите, които сме пропуснали; за рисковете, които сме поели и за смисъла от живеенето в такава странна, бурна и объркана епоха. На ръба между репресиращия режим и напълно новата, необятна и неразбираема свобода. Непременно трябва да се гледа.