Автор: Едвин Сугарев
Става дума, разбира се, за АЕЦ “Белене”. С течение на времето този мегаломански проект се превърна в гилотина, която виси със страшна сила над българското бъдеще – като с всеки изминат ден възможността да се стовари неумолимо нараства.
Отговорни за тази пагубна перспектива са трима български премиери. Пръв бе Симеон Секскобургготски, който възроди погребаната покрай Чернобил идея да се строи атомна централа в най-земетръсната част на България.
Втори бе Сергей Станишев, при чието управление бе проведен конкурс, предпоставящ централата да бъде строена само с руски реактори и от руски фирми – и бе подписан налудничавия договор с “Росатом” без фиксирана крайна цена – което даде възможност на руснаците да надуват цените и да искат индексации – както и колкото си искат.
И трети – уви – е сегашният десен премиер, Бойко Борисов. Същият първоначално поиска глобално замразяване на руските енергийни проекти, нарече АЕЦ “Белене” гьол и се закани да даде отговорните за погребаните там милиарди левове на прокурор – като определи харчовете по бъдещия строеж на 13 милиарда евро (приблизително вярна прогнозна цена, дори малко занижена, ако се имат предвид свързаните със строежа инфраструктурни необходимости).
След серия резки завои в мнението си за проекта той най-сетне обяви официално – пред всички посланици на ЕС, че без наличието на чужд инвеститор проектът ще бъде спрян, а само дни по-късно клекна и се договори с руския вицепремиер Зубков (определил АЕЦ “Белене” като “най-добре развития проект в целия свят”) за пътна карта по строежа на централата със седемгодишен срок на изпълнение – и за цена “шест, максимум седем милиарда евро” (при вписани в първоначалния договор 3, 997 милиарда).
Неговата каскада от абсолютно противоречиви мнения би могла да бъде тълкувана и като бавене на топката – за да се избегнат негативите, които просто неизбежно ще настъпят, ако България бъде изправена пред необходимостта да плаща неустойки за прекратения проект – които се оценяват на стойност между 800 милиона и един милиард евро.
Само че това е грешна, вредна и най-вече безперспективна тактика. Българският премиер наистина би могъл да лавира още известно време, криейки се зад легендата, че търси инвеститор – но само известно време, едва ли би могъл да изклинчи до края на мандата си.
Първо защото такъв инвеститор няма – и няма да бъде намерен. Немската корпорация RWE, която първоначално трябваше да участва с 49% дялов капитал, се оттегли не защото босовете й са идиоти, склонни да зарежат кокошката със златните яйца, а защото – както справедливо отбеляза самия Бойко Борисов – не искат да купуват “котка в чувал” и да прахосват милиарди, финансирайки проект, чиято крайна стойност е неизвестна.
Самият генерал в течение на една година се опита да пробута проекта къде ли не – в Германия, във Франция, в Италия и дори в САЩ (представете си само този абсурд – американци да финансирт руска ядрена централа!), но навсякъде удари на камък – като се изключи беглото и неангажиращо споменаване на сръбския президент, че страната му можела да участва с… пет процента (при което сръбските медии веднага напомниха, че всъщност Тадич е прогнозирал подобна възможност само при условие, че бъде намерен стабилен инвеститор за оставащите 95%).
Второ – защото подписаният от предишния кабинет договор изтича през 2010 г. – след което при пасивност от българска страна “Росатом” вероятно ще потърси вписаните в договора неустойки. (Забележете – ако в подписания от Станишев договор цената е абстрактна и разтеглива, то неустойките са съвсем конкретни и с твърде чувствителен размер.)
Именно това предполага засилващия се натиск от руска страна, при който – традиционно – се обявяват някакви мъглави преференции с прекомерно раздутата цена на природния газ (които – както личи от наскоро обявеното увеличаване на цената му, са просто вятър и мъгла), като в пакет с тях върви и сделката за АЕЦ “Белене”.
Част от този натиск са, разбира се, и телефонните разговори между Бойко Борисов и Путин, и съобщението на президента на “Росатом” Сергей Кириенко – за това, че руската страна е предала на България всички необходими документи, за да бъде прието окончателно решение за строежа на централата. (Интересно – дали след като от тези документи съвсем пряко зависи нашето общо бъдеще, ще научим нещо повече за договорените в тях параметри?)
Нещо повече – по стар тертип руснаците се опитват да парират българското бавене на топката с основен мотив “нямаме пари”, като щедро предлагат да обезпечат строителните дейности с два милиарда евро, докато не бъде намерен стратегически инвеститор.
В тяхната логика, разбира се, не се вмества почти сигурната перспектива да няма такъв инвеститор. И не се вмества, защото имат готов отговор по въпроса – инвеститор ще бъдат самите те – и така България ще създаде наистина световен прецедент, позволявайки на Русия да построи своя ядрена централа на нейна територия. Логиката е очевидна: след като бъдат похарчени и тези два милиарда, вече никакво българско правителство – чието и да било то – няма да се осмели да отвори и дума за спиране или замразяване на проекта.
И трето: капанът затова е капан – защото не предполага никакъв изход. Отказът от проекта е най-чистия вариант с оглед българското бъдеще – но е съвсем очевидно, че този, който се реши на подобна стъпка, ще понесе значителни политически негативи – и ще му бъде приписана отговорността за евентуално ново пристягане на коланите в размер на договорените от Станишев неустойки. Явно е – поне от видяното досега, че настоящият премиер не разполага с необходимите мъжки качества – като кураж и решителност – за да предприеме подобна стъпка.
Съгласието да се строи с руски инвестиции обаче също носи негативи. При това – негативи най-вече пред ЕС и Атлантическата общност, защото все по-якото престягане на енергийната и респективно политическа примка около врата ни не е вече само българска работа.
Като трябва да подчертаем, че нещата нямат само пряко политически измерения. Повече от очевидна е перспективата предлаганите два милиарда да потънат в беленския гьол така, както потъна и първия – и както още по социалистическо време потъна още един.
Защото споменатия гьол символизира не само ефекта от нерушимата българо-съветска дружба, той символизира и неизчерпаемия корупционен потенциал на партньорите в този проект. АЕЦ “Белене” е не само геополитическо оръжие, но и кранче, от което се пълнят партийни и частни джобове – именно това е и причината този проект да се ползва с толкова стабилна задкулисна подкрепа от най-различни и често неочаквани източници.
Може да се възрази: що пък да не го построим, като поемем харчовете – нали после ще печелим. Точно това е гледната точка на Георги Първанов, Румен Овчаров и компания – с тезата за евтиния ядрен ток и за това как сме щели да станем енергиен център на Балканите.
Няма да печелим – там е проблема. Или най-малкото никой не може да гарантира никакви печалби след десетина години, когато централата, недай си боже, наистина проработи. Да, ядрения ток може да бъде евтин – но не в централа, строена от руснаци и контролирана от ченгесари. Доказателство: комично анемичните печалби на АЕЦ “Козлодуй”.
Да – сега наистина изнасяме ток, защото го произвеждаме и без АЕЦ “Белене” в обеми, далеч надхвърлящи нашите необходимости (като при това да не забравяме: както наскоро се оказа, продаваме го под себестойността му). Но това не е нещо веднъж завинаги дадено.
В това отношение Мартин Димитров е напълно прав: евентуално произвежданата от АЕЦ “Белене” електроенергия категорично няма сигурен пазар. И в перспектива още по-малко ще има, тъй като страните, за които сега изнасяме, строят свои собствени ядрени мощности, които ще бъдат завършени далеч преди нещастния български проект.
Впрочем лидерът на СДС е прав и в още едно отношение – за това, че страната ни се намира в ситуация, при която хазартния избор е опасен и немислим – и в която загубите са неуминуеми, а единственото, което можем да направим, е да ги минимализираме, доколкото е възможно.
“В момента ситуацията е като в хазартна игра.” – заяви той. “Загубени са, да, един милиард, има опасност да бъдат платени неустойки, но ако се построи цялата атомна централа, има опасност да бъдат загубени 10 милиарда, т.е. ако трябва да преценяваме, по-добре да не бъдат загубени 10 милиарда.”
Няма кой да го чуе обаче. Тези, дето искат да бъдат харесвани от всички, по принцип не са способни да чуят нещо, което не се отнася към тях. Затова ядрената гилотина ще продължава да виси, а българските държавници ще бъдат заети само с мисълта да измъкнат своя собствен врат изпод нея. Или поне да поотложат търкулването на главата си в коша с трици.
http://www.svobodata.com/
Държавно програмиран форсмажор
Deutsche Welle
Юлската авария, оставила без ток за повече от ден десетки хиляди по Черноморието, бе последвана през август от серия по-малки аварии и режим на тока. За причините и отговорностите е анализът на Ясен Бояджиев:
За да се избегнат евентуалните искове за обезщетение, събитията бяха определени като форсмажор. Тоест, обективни, непреодолими, непрогнозируеми, непредотвратими и независещи от замесените лица и институции обстоятелства.
Така вината и отговорността отидоха най-напред при влажния, ветровит и ерозиращ металите морски климат. После при неизвестни злосторници, по чиито неоткриваеми следи се впуснаха тайните служби. След това вината бе приписана на невижданите жеги, неразумното потребление, презастрояването.
Алчният чуждестранен частник
И накрая, както можеше да се очаква – на електроразпределителното дружество краен доставчик на ток до потребителите. Удобен „виновник”, набеден още пролетта от премиера, че мами с инвестициите и надува цените, и заплашен с одържавяване. Обвиненията не се потвърдиха, но образът на алчния чуждестранен частник си остана.
Този път той се оказа виновен, че е спазвал задължението си по закон, като е пускал ток на безбройните нови хотели, покрили като природно бедствие брега с благословията на държавата. Тези обяснения разчитат на неосведомеността на публиката и пропускат някои съществени факти.
Първо, всички проблеми възникнаха не в мрежата на електроразпределителното дружество, а единствено и само в тази част от пътя на тока, която е собственост и отговорност на държавната Национална електрическа компания, по известна като НЕК.
След това – неблагоприятното стечение на обстоятелствата точно в този момент е може би случайно и непреодолимо, но отдавна е било прогнозируемо, зависещо от волята на замесените и затова – предотвратимо. Защото, както се оказа, електропроводите на НЕК в този, както вероятно и в много други райони на България, са на преклонна за подобни съоръжения възраст. Освен обаче, че са недопустимо остарели и амортизирани, те са и недостатъчни.
„Мегаавантюри“, финансирани с измама
По думите на самия директор на компанията, „през последните години не е построен нито километър нова мрежа, инвестиционните разходи за ремонт и поддръжка на преносната мрежа са били насочвани към АЕЦ „Белене” и „Цанков камък””. „Къде са стотиците милиони, заделени за инвестиция в тази мрежа“, реторично пита директорът. „Милионите са изтекли в мегаавантюрите ни”, обяснява министърът на енергетиката.
За да е съвсем ясно, да го кажем и инак. Под формата на фиктивни разходи за поддръжка на мрежата тези милиони са били включени в цената на тока. Тоест, взети са от всички нас с измама, извършена по нареждане и с мълчаливото съгласие на държавата с цел да се финансират нейните „мегаавантюри”.
„Както нашите клиенти, така и ние вече сме забравили тази грозна авария и гледаме напред. Нашите клиенти, обществото не ги интересува кой не си е свършил работата”, успокоява ни с вярата си в бъдещето директорът на държавната компания.
За информация на досегашните и потенциалните бъдещи жертви на „грозни аварии”, които все пак не са забравили и се интересуват, отговорността е на държавата, години наред подготвяла и програмирала неблагоприятните „форсмажорни” обстоятелства.