След почти 500 години робство на 6 септември 1885 г. Княжество България се обединява с автономната област Източна Румелия (дн. Южна България).
Чардафон Велики и Треперко паша заедно за България
Автор: РУМЯН СЛАВОВ, „БЪЛГАРИ“
След Берлинския конгрес България граничи със себе си – например в Трявна е имало митница.
Генерален губернатор на Източна Румелия до 1884 г. е Александър Богориди (Алепо паша), бивш посланик на Османската империя в Европа. Син е на Стефанаки бей – единственият християнин в Цариград, посещаван някога у дома си от султан
Несправедливостта на великите сили се потвърждава от поведението на дипломатите им. Английският консул Джонс – „много далновиден дипломат, малко ексцентрик и пияница“ по думите на Симеон Радев – подкокоросва политическите водачи в областта да вървят в Европа да агитират за обединение.
След изтичане мандата на Алеко паша на поста идва неговият секретар Гаврил Кръстевич, заслужил българин в борбата за църковна независимост, но вече на преклонна възраст. Ръцете му треперели от старост, което дава повод на Захари Стоянов да го опозори с прозвището Треперко паша.
Събитията около Съединението подхранват множество аналогии в предишната и сетнешната българска история. Симеон Радев отбелязва: „Левски роди Съединението и Захари Стоянов.“ От днешна гледна точка се забелязва как събитията са организирани по всички правила на драматургията. Акцентира се върху корупцията сред управниците…
На 28 май 1885 г. Захари Стоянов издава първия от общо 15 броя на вестник „Борба“. Програмната му статия е последвана от две отворени писма до управляващите, в които громи корупцията сред чиновниците – той въвежда термина „шурьо-зетьо-баджанаци“. И убийственото описание „Имат вратове – рубли на тях да броиш“.
С лозунга „Долу пашалъка!“ Захари Стоянов печели населението. Кани за съюзник княз Александър Батенберг, когото доскоро е наричал Ламбето. Оглавява БТЦРК (Български таен централен революционен комитет), където важна роля е отредена на младите офицери Райчо Николов (начело на жандармерията), Данаил Николаев и Радко Димитриев (бъдещи генерали) и македонските революционери – някои преминали временно на държавна служба в княжеството като русенския военен прокурор Коста Паница.
Безмилостен в статиите си, в живота Захари Стоянов е известен с тактиката си когато трябва, да се снишава, както бихме казали днес. Благодарение на тази си предпазливост става летописец на въстанията, а не герой на летописите си. (Подобно и Иван Вазов изчезва от Сопот в Румъния малко преди Априлското въстание, но ако беше останал, дали щеше да оживее да напише „Под игото“?)
Захария зорлем го вдигат заранта на 6 септември да влезе в групата за арестуването на Треперко паша. Блестящ стилист, той си позволява понякога да подчинява фактите на идеята и така създава митове. (Когато Никола Обретенов го пита защо е писал, че Ботев е ударен с куршум в челото, отговаря му: „За по-голям ефект.“)
Но въпреки това да се позовем на неговите спомени като очевидец: „Определен ден за подигане революцията беше назначено разстоянието от 15-20 септември. Панагюрище измени плана ни… Вечеряхме вече в Пазарджик, когато един телеграфист със запенени уста отвори вратата. „Бунт в Панагюрище!“ – извика той. Представете си, в Панагюрище ния нямахме не само комитет, но ни едно свое лице.“
Какво станало в Панагюрище? Трима ученици развели на площада знаме с възгласи: „Долу Румелия! Да живей Съединението!“
Историята се повтаря като фарс. Наместо Георги Бенковски на историческата сцена се появява габровецът Продан Тишков, сержант-майор в Голямо Конаре, по прякор Чардата, понеже влизал във всяка ситуация шумно като стадо говеда. Странният чин обозначава обикновен фелдфебел, командващ неслужили запасняци. Захари Стоянов го прекръства на Чардафон, за да подиграе румелийския началник на полицията генерал фон Дригалски.
Заради скандал с чиновник в руското консулство в Пловдив сержант-майор Продан Ташков-Чардафон е освободен от поста, а сетне обявен извън закона в Източна Румелия.
Чардафон се обявява за еднолична Хвърковата чета, с коня си по име Треперко паша и с един биволски рог с ракия обикаля кръчми и мегдани да агитира и без друго съгласния народ. Захари Стоянов написва за него фейлетонен роман „Чардафон Велики (1887 г.). Книгата е издадена още веднъж в 1942 г. и последен път в 1991 г. Причината за неглижирането й за цели десетилетия е отношението на автора към Русия, която е против Съединението.
Ето какво се казва в книгата от Чардафон: „Когато аз бях в опълчението, един руски фелдфебел казваше: „Ах, вие сукини синове болгари! Кой дявол ви накара вас да дигате гюрултията, че турците ви мъчили, та ни накарахте да дойдем да мрем и се бием за вас? Къщата, земята, лозята и градините на един ваш селянин едно цяло руско село да се събереы не може да ги купи!“
В Голямо Конаре Чардафон създава малка войска, в която основна сила са т. нар. резервисти (запасняци). Неговата годеница Недялка (Делка) Шилева е новата Райна Княгиня, която ушива знамето на новата Хвърковата чета и изписва с блажна боя патриотични лозунги. Преди нея върху трите метра зелен копринен плат пловдивският фотограф и художник, сподвижник на Левски Георги Данчов рисува лъв.
Когато на 4 септември идват от Пловдив да го арестуват, Чардафон свиква резервистите, които тутакси като Ботевите четници се обличат в приготвените за случая хаджидимитровски униформи и ги повежда към Пловдив.
Възвание на БТЦРК от 5 септември с автор Захари Стоянов съдържа и следния текста: „Граждани! Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и подпомогнете святото дело, като пазите най-строго общий ред и тишината.“ Казано иначе: Стреляйте, но тихо!
Преди съмнало Гаврил Кръстевич е арестуван по халат. Облича се с думите: „Съединение, съединение, та какво от това? Аз съм българин, имам заслуги: и аз съм за съединението.“
Чардафон настанява Кръстевич във файтон до годеницата си Делка Шилева. Разкарват го показно от консулство на консулство. Накрая е заточен в най-хубавата къща в Голямо Конаре. Чардафон нарежда да му занесат за разтуха табла за игра.
И както пише Симеон Радев, „подир няколко часа от пристигането си жертвата на една революция, пашата, ограбен от своята власт, хвърляше с трескава ръка заровете, следящ с щастлив трепет техния каприз: печелеше…“
Дипломацията на Княжеството трескаво търси оправдание за вече свършения факт. Делегация с митрополит Климент и директора на БНБ Иван Евст. Гешов заминава за Дания да умилостивява Александър ІІІ, който гостувал на своя тъст датския крал.
Императорът нахоква делегацията, а впоследствие лишава Батенберг от руско генералско звание. Според писмения рапорт на Климент и Гешов императорът казал, макар и сърдито: „Съобщете на българския народ, че за разединение и дума не може да става, но дотогава, докато имате това правителство, нищо не очаквайте от мен.“
Обаче руските агенти коварно разпространили в София неверен текст, в който думите „за разединение и пр.“ липсват.
Турска кавалерия предпазливо е тръгнала по поречието на Арда. Руският посланик в Истанбул Нелидиов заявява на Портата, че преминаването в областта даже на един турски войник ще има най-тежки последици – по същество заплаха за нова война.
Премиер-министърът на Англия лорд Солсбъри пише на кралица Виктория: „Под достойнството на Англия е да признае съединението.“ Обаче телеграфира на посланика в Цариград да признае събитието де факто, като това в никакъв случай да не се разбира де юре (!)
Майор Райчо Николов е убит от българин в деня на Съединението. Отива спокоен да поеме надзора на пощата, а началникът стреля по него от страх: помислил, че ще го арестуват за злоупотреби.
След Съединението Чардафон се жени за Делка и кръщава дъщеря им Свобода Чардафонова.
Коста Паница е разстрелят през 1890 г. по обвинение за заговор срещу Фердинанд.
През 1888 г. Захари Стоянов става председател на Народното събрание. Противниците му тропат с крака при гласуването. След избора той благодари на всички: „Аз ще се грижа и за тези, които ме приеха със сърце, и за тези, които ме приеха с краката си.“
Освобождението на България честваме по нов стил – 3 март, а Съединението по стар – 6 септември. Както откри в наше време кандидат студент по история, „в тази страна нищо не става като хората и това ни е най-хубавото“.
http://www.bolgari.net
–––––––––
6 неща, които (може би) не знаете за Съединението
Автор: Владимир Станев
1. ПЪРВИЯТ опит за Съединение между Източна Румелия и Княжество България е проведен много скоро след Берлинския конгрес от 1878 г., пише в „24 часа“ историкът Владимир Станев*.
Още през 1880 г. дейци от двете области, сред тях и Стефан Стамболов, съставят Централен комитет в Сливен за тази цел. Международната обстановка изглеждала благоприятна – очаквала се война на Балканите между Османската империя, от една страна, и Гърция и Черна гора, от друга.
Още повече че министър-председател в Лондон станал Уилям Гладстон и не се очаквало противопоставяне от страна на Великобритания. В английската столица дори бил изпратен български емисар, който да преговаря с известния политик.
Но война на полуострова не избухнала, Гладстон не подкрепил идеята, а срещу нея се обявила и Русия и опитът за съединение пропаднал – за близо 5 г.
2. Захари Стоянов, лидер на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), подготвящ Съединението през 1885 г., смятал да го проведе чрез народни акции.
Опиращ се на своя опит от Априлското въстание, той разчитал на действия чрез чети, които да излязат в Балкана, да развеят знамето и да обявят Съединението. Според него това щяло да бъде напълно достатъчно.
Настроените не толкова романтично дейци на БТЦРК наложили промени в този план. Все пак по-добре било да привлекат военните. Именно тази идея се реализирала, затова и офицерът Данаил Николаев се покрива със славата от 6 септември.
3. Вторият главен управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, останал в историята с фразата от 6 септември „И аз съм българин“, преди това бил наречен с прозвището Треперко паша.
Заслужилият книжовник и деец от борбата за самостоятелна българска църква се „сдобива“ с това неособено уважително име благодарение на Захарий Стоянов. В своя вестник „Борба“ последният атакувал без пощада своите политически противници.
Сред тях е и главният управител, чиито ръце треперели от преклонната му възраст. Този факт е използван от Захарий Стоянов, за да осмее човека, стоящ начело на Източна Румелия.
Това прозвище станало популярно сред съвременниците, а по-късно заляга завинаги в историческата литература чрез Симеон Радев и неговата книга „Строители на съвременна България“. Между другото, Захарий Стоянов „изобретява“ във вестника си и популярния израз „шуро-зетьо-баджанакизъм“, с който осмива управляващата в Пловдив Народна партия.
4. Управляващите в Пловдив знаели или поне подозирали в началото на септември 1885 г. за готвещото се съединение. Някои от тях предложили да бъдат повикани на помощ турски войски, за да се осуети това. Но патриотичните чувства все пак надделели над страха от загубата на властта.
Според свидетелството на главния управител Гаврил Кръстевич: „Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с времето аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах.“
Не е изненадващо, че вечерта на 5 септември той спокойно отишъл да си легне вкъщи. Но дейците на Съединението на 6 септември го качили за присмех на един файтон с девойка (Недялка Шилева, годеницата на Продан Тишков – Чардафон Великий), която с извадена сабя в ръка го придружила извън Пловдив.
5. Съединението все пак не е съвсем безкръвно, както обикновено се твърди в учебниците. Една от четите, тръгнали в началото на септември 1885 г. към Пловдив, се сблъсква по пътя с източнорумелийска военна част.
6. След Освобождението няколко села в Родопите, около долината на река Въча, населени с българи-мюсюлмани, отказали да признаят източнорумелийската власт. Те образували т. нар. Тъмръшка република, която не се подчинявала на Пловдив, не плащала данъци и не спазвала законите на областта.
Управляващите в Източна Румелия много лесно можели да смажат това неподчинение с военна сила, но оставали непокорните села на мира. След 6 септември 1885 г. с Топханенския акт, който официално уредил Съединението, тази „Тъмръшка република“ останала в пределите на Османската империя, както и Кърджали. Това била териториалната цена, която трябвало да се плати за Съединението.
––
* Авторът е главен асистент в Историческия факултет на СУ – П.П.
Източник: 24 часа
