Лорън Броди (Lauren Brody) е издирила и събрала над 600 стари винилови плочи с български песни и хора. Според нея това е изключително богатство, което не трябва да се забравя. За нея българския фолклор е жизненост, сила и някаква магия. Предлагаме ви интервю на Антен Ер с американката.
Лорен Броди от Ню Йорк събира изгубената българска музика
Лорен Броди е родена в Ню Йорк. Завършва класическа музикална академия със специалност “Пиано”. Неведомите пътища на съдбата я отвеждат на онзи масив скала, наречен Балкани в България – страна със странно звучащо име за хората от другия свят. По онова време “Желязната завеса” е тотално спусната, но тя се оказва едва ли не копринен воал за упоритото американско момиче, тръгнало да изучава най-ценното съкровище на този изстрадал народ – неговата музика и фолклор.
Интервю на Живко ТЕНЕВ
– Кога за първи път научи за България и реши да посетиш страната?
– Като малка майка ми и баща ми ме водеха по клубове в Ню Йорк, където се пееха и танцуваха песни от цял свят. Първите ми впечатления за българския фолклор са именно от посещенията в тези клубове. По-късно завърших музика със специалност пиано, но интересът ми към тази музика остана в мен. Първия път когато дойдох в България беше през 1969 г. Кацнах в София и прекарах тук известно време. Най-напред си купих плочи с народни песни и веднага отидох в Родопите. Отправих се натам, защото преди това бях слушала изпълнения от този район и бях силно впечатлена от тях. Най-силно ме омая певицата Надежда Хвойнева, която е родена в смолянското село Левочево. Бях силно запленена от нейния глас и от самото звучене на родопската песен изобщо. Именно тези неща ме насочиха най-напред към Родопите. Освен грамофонните плочи, при първото ми посещение в България се снабдих и с една гъдулка.
– Какво се случи след завръщането ти в щатите?
– Върнах се в Ню Йорк и оттам нататък аз не знаех нито български, нито как се свири на този инструмент. Преди съм свирила на цигулка и това ме подтикна да се ориентирам към гъдулката. Може би затова ми се видя интересна като инструмент. Докато още бях в България за малко успяха да ми покажат как се държи гъдулката и технически горе-долу как се свири с лъка. Аз, разбира се, не можах да разбера нищо от тези обяснения, но продължих да опитвам да се науча да свиря. Без да знам български език пусках плочи и със слушалки на ухото се опитвах да доловя някакъв текст. Без да знам за какво става въпрос, съм повтаряла срички, само и само да науча някои песни, естествено с много грешки в текстовете. Например слушах някаква песен, в която се пееше “Ти дали си гъркиня, дали си от Кивина”, аз тоя текст го разбрах като “Лили от Пирин”. Допускала съм много грешки от незнанието на езика, обаче се оказах много упорита и една цяла година се мъчих да науча повече за българската граматика и да се науча да свиря на гъдулката.
– Всичките тези усилия дадоха ли някакъв резултат?
– Да, разбира се, по някаква случайност през същата тази година се запознах с един човек, който имаше приятел в Комитета за Славянска култура. Този комитет беше създаден за да поддържа контакти с българи по цял свят. Срещнах се с тези хора и те видяха, че аз много се интересувам, че дори съм се занимавала и решиха да ми отпуснат стипендия да дойда да уча в България.
Стана така, че от 1971 до 1973 г. бях стипендиант на Славянския комитет в Музикалната академия в София, където попаднах на един много добър професор – Стоян Джуджев. Той е много известен не само в България, но и в целия свят.
– Как премина обучението ти в България?
– Докато бях в България започнах да издирвам гъдулари. Нали се учех да свиря на гъдулка и обиколих почти цялата страна. Чувала бях за най-добрия гъдулар в България – Янко Петров, който е роден в гълъбовското село Априлово. Не успях да се срещна с него, но няколко пъти разговарях със съпругата му. Дори мисля, че все още пазя записите от тези разговори някъде в своите архиви.
– Кое ти беше по трудно да научиш – българския език или българската музика?
– Еднакво трудни са и двете неща. Аз и до ден днешен се опитвам да усъвършенствам едновременно езика и познанията си по български фолклор. Отдавна вече не свиря на гъдулка, минах на акордеон. Да се свири и да се изпълнява българската музика както трябва вече е много трудно. Изисква се много голяма техника, много тънкости има в тази музика, което може би вече не е по силите ми. Аз почти 40 години се занимавам с тази музика и съм постигнала някакъв успех, обаче не е това, което знам, че трябва да бъде. Това е и си остава едно голямо предизвикателство в моя живот.
– Има ли място българската музика в един град като Ню Йорк и може ли да се смята, че ти си един посланик на българската музика там?
– В Ню Йорк има място за музиката от целия свят, в това число и за българската. Ще бъда откровена обаче и ще ви кажа, че не е възможно да си изкарвам хляба от това нещо. Това за мен е едно, как да кажа – нещо като призвание. Това обаче не ми е професия. Аз се издържам като акордьор на пиана, казах ви, че съм завършила класическа музика с пиано и теория.
След като се захванах с българска музика, аз станах основателка на първия битов оркестър в САЩ. Този оркестър беше създаден всъщност през 70-те години в Лос Анжелис. Отидох там за да участвам в един състав, който бе за народни танци от цял свят. Мен ме поканиха в този ансамбъл заради това, че знаех и можех да изпълнявам българска музика, че свиря на гъдулка и пея български песни. Живях там една година и с няколко други музиканти основахме оркестър “Питобули”, на името на легендарния войвода от Пиринския край. Този оркестър всъщност е първият в Америка, изцяло битов оркестър с български народни инструменти. И със записите, които сме направили тогава с този оркестър, където аз свирих на гъдулка и пеех български песни дойдох в България през 1970 г. С тези записи отидох в Славянския комитет в София и показах с какво съм се занимавала през този период. Тогава те са преценили, че интереса ми към българската музика и българския фолклор е достатъчно сериозен. Затова ми беше и отпусната стипендия, да продължа да се занимавам в България на местна почва.
– Какво беше отношението на българската държава към тебе по това време, знаем, че тогава все пак съшествуваше “Желязна завеса”?
– Те гледаха на мене може би, като на някаква агитка за българската политика и начин да се насърчава българщината в чужбина. По онова време, както е известно, имаше отрицателно отношение към Запада и чужденците. След като пристигнах от Америка, първоначално имаше много хора, които не искаха да контактуват с мен, защото това можеше да се изтълкува по различни начини в определени среди. Има много случаи, когато хора са отказвали да говорят с мен, защото в това виждаха политически момент, а аз се явявах човек от Запада. Други след контактите си с мен са били привиквани в полицията и в Държавна сигурност и са били разпитвани за какво са говорили с мен. Контактите по онова време бяха много, много трудни.
– А обратния момент, когато се върна в САЩ, как се отнасяха с теб?
– Не е имало чак такива проблеми, но все пак хората ме гледаха учудено и ме питаха “Какво търсиш там?”, “Къде се намира България?” “Каква е тази държава?” “Каква е тази музика?”. Разбираха ме само в онези тесни кръгове, където вече споменах, че майка ми и баща ми са ме водили. Тези хора са ме разбирали какво търся и какво искам.
– Сега си горда българска снаха, нещата вече по-различно ли стоят а и времената се попромениха?
– Вече всичко стои по друг начин. Хората не се плашат, когато контактуват с мен, обаче има хора, които не могат да разберат моя интерес към старите работи. Защото аз например се интересувам също и от музиката създавана преди 9-ти септември 1944 г. Това са записите на стари грамофонни плочи от 1940 примерно до 1950 г. През 1990 г. бях в България за една година, защото получих от Фондация Фулбрайт стипендия да изследвам старата грамофонна индустрия на България. Това всъщност обхваща преиода отпреди 9-ти септември 1944 г. Като се опитвах да обясня на различни колеги – фолклористи и музиколози, че аз се интересувам от старите плочи, които са били издавани на музикалния пазар по онова време, всички те ме гледаха с някакво много голямо учудване. Питаха ме за какво търся тези отпадъчни материали, че това едва ли не, не представлява никакъв интерес.
Моят отговор беше, че това са комерсиални неща, но това са и търговски моменти. Те са ходили да записват стари баби на село за да се съхрани селската музика. Всичко това е чудесно и трябва да се направи. Магнетофонът обаче е влязъл в употреба през 55-та година. Хубаво, това е чудесно от 55-та година нататък, отиваш на село записваш всичко, което се свири. Но преди това? Къде е документацията? Как е звучало това нещо, което се е пяло? За какво са мечтали хората, за какво са се вълнували? Няма звуков материал. И аз им казвам, че именно затова тези плочи са ценни, защото това е един звуков материал. Какво се е свирило и пяло от началото на века до 55-та година, когато вие вече започнахте да записвате. Обяснявам, обяснявам, обяснявам и не мога да разбера защо не ме разбират и ме гледат все едно, че съм паднала от Марс.
– Колко български песни занеш?
– Не знам! Навярно са стотици. Само старите плочи, които притежавам са около 1200-1300. Да не говорим за народните песни, които съм слушала по места от събори, изпълнители. Много съм слушала, много съм събирала, много съм мислила и много съм се старала да направя своя принос към тази история, така, че да остане нещо, което иначе нямаше да се запази. Защото може би, някой път, човек идвайки в една среда вижда какво липсва. Тези хора, които живеят тук не могат да разберат, че това е ценно нещо и че това е голяма дупка в историята на тази музика.
– Какво вазнамеряваш да правиш с целия този материал, който си успяла да събереш?
– На 14-ти септември излезе една колекция с 4-ри диска, които са издадени в Англия. В тях са събрани 100 записа от периода 1905 – 1950 г. С излизането на тази колекция искам местните хора, най-вече за това го правя за България, да знаят и да запомнят каква е била музикалната култура в този период, който по една или друга причина остава недостъпен за съвременниците. Защото някой политик е решил, че това са отпадъчни материали, които са прозападни и капиталистически. Няма значение, защо е било затрито, но аз искам да възстановя този звуков материал и да запълня дупката на изгубената българска музика. Нека чред тях, всеки българин, който иска да може да се запознае с музикалната култура на своя народ от този период. Да може да слуша тези дискове и да казва, че сега разбира какво е било в миналото и като зачитаме онова, което е било в миналото да знае какво предстои в бъдещето.
– Откъде ще могат да се купят тези дискове?
– Тези дискове за хората, които живеят в Америка и Канада имам създаден уеб сайт –songofthecrookeddance.com, където могат да влязат и да си поръчат. За България това може да направи всеки, който има достъп до Европейския сайт на Амазон, откъдето сащо могат да си ги набавят. Няма фирма, дистирибутор за разпространението на дисковете в България. Работя в момента по този въпрос, но дали ще мога да постигна подобно споразумение, все още не мога да кажа. Това е много труден момент.
– С какво те обогати българската музика и българският фолклор?
– Аз обичам музика от цяла България. За мен Родопите са вратата през която съм влязла в българската музика и винаги ще останат на първо място. Обичам родопската музика, може би и затова, че моят съпруг има родопски корен и винаги ще се чувствам съпричастна към Родопите. Обичам също така тракийската, шопската, странджанската музика.
Има семинари за българска музика, които се организират в щатите може би вече 30 години, където аз преподавам. На някои от тези семинари успях да се запозная с много известни български музиканти. Свирила съм в оркестър с големия български акордеонист Иван Милев, който е от Хасково. Две години свирих с неговия оркестър, с който съм пяла. Спомням си, че заедно участвахме в един фестивал в Милано, където се запознах със Стефка Съботинова.
Познавах се с Атанас Вълчев и Мишо Маринов, както и всички музиканти от оркестъра на Българското радио. Свирила съм също с Коста Колев, Иван Шибилев, Янка Рупкина, Вълкана Стоянова. Не мога да не спомена, как покрай това, че събирах стари записи попаднах на много стари записи на Вълкана Стоянова. И понеже се познавам с нея още от първото ми идване, аз реших всичко каквото съм събрала от нея на стари грамофонни плочи да презапиша на лента и да й ги дам, понеже нямах представа тя дали ги има. През 1999 г. отидох да я видя и тя като ги чу се разплака. Това бяха записи, правени, когато тя е била на 17 години. Оказа се, че тя не е имала нито един запис от онова време. Плакахме и двете, защото целия този труд който съм положила не е за да стана богата. Аз го правя защото обичам тази музика и виждам, че в България просто няма кой да се сети да направи това. Да запази всичко това – това е едно съкровище, то е миналото и то е нещо което трябва да се знае, а всеки, който обича тази музика, тя да бъде достъпна за него. И като видях нейната реакция за това, което с много труд съм събрала, просто забравих за всички мъки, неприятности и годините, когато съм полагала усилия да науча български, да свиря на гъдулка и най-вече това как хората не са ме приемали заради това, че съм от Запада или други, които са смятали, че аз от това ще направя милиони. Изведнъж всичките мои усилия сякаш се оправдаваха, като върнах лично на Вълкана Стоянова онова, което тя не може да има.
– Кой е все пак твоя музикален кумир в България?
– Надежда Хвойнева беше моят кумир. При първото ми идване през 1969 г. отидох в Ансамбъл “Филип Кутев”. Те репетираха на площад “Славейков”. После отидох на площад “Баба Неделя”, където тогава репетираха оркестъра и хорът на Българското радио. По това време Надежда Хвойнева беше в хора. Естествено бях слушала нейни песни и съм се опитвала да имитирам нейния глас. За мен това запознанство беше невероятно събитие. Тя дори ме заведе на някакъв събор в нейното родно село Левочево край Смолян. Пътувахме с моята кола, по това време аз имах кола, но за мен тя беше истинска богиня.
– Кое е нещото с което България те впечатли най-много в отрицателен смисъл?
– Когато се върнах за пореден път в България през август 1990 г. по проект на фондация Фулбрайт за да събирам стари плочи и да проуча основно събрания материал. Влизам в София и какво мислите заварвам – 10 километра опашка за бензин, празни магазини. Аз бях със статут на временно пребиваващ чужд гражданин. В магазините нямаше храна, но малкото която можеше да се намери се раздаваше срещу купони за местните хора. Аз не съм никаква и на мен не ми се полагаха купони. Хубавото беше, че имах автомобил, който беше дизел, а за нафтата тогава нямаше ограничения. Качих се на колата и отидох до Солун за да напазуравам и да има с какво да се храня.
– Ти определено познаваш и двете лица на България. Как я намираш в момента, след 20 години преход?
– Все още понятията ми са малко объркани. Тук демокрацията се равнява на капитализъм. Това обаче са две отделни понятия – едното е в рамките на политическата система, другота е в икономическата.
– Тази демокрация тук има ли нещо общо с демокрацията в САЩ?
– Не бих казала. Съжалявам за отговора. Да ви кажа честно, аз съвсем не съм възхитена от промените – и в хората, и в обстановката и във всичко.
– Няма как да не те попитам и за едно явление, което е рожба на последните години- попфолка, какво е мнението ти за тази музика?
– За мене това няма нищо общо с ценностите на тази държава. Това е музика на примитивите. Не мисля, че поп фолка и чалгата представлява днешна България и хората, които живеят в тази държава. Това са търговски моменти, които не отговарят на истината, според мене.
Източник: http://www.antenneair.com
––––––––––––––
За информация на английски вижте тук.
