ПЪРВА ЧАСТ
Соня Събчева: – Добър ден, драги слушатели! Днес гост в нашето студио е г-н Янко Янков, председател на Партия Либерален Конгрес, председател на Съюза на юристите демократи в България, старши научен сътрудник в Българската академия на науките, доцент в няколко юридически факултети, юрист, специалист по Теория на правото, Политически и правни учения, Политология, Психология на правото. Занимава се с практическа политика и с научна дейност.
Г-н Янков е гост в студиото и затова, че през годините на тоталитаризма, лежейки дълги години в килиите на осъдените на смърт, е бил в съседни килии с така наречените “турски терористи”, взривили на 30 юли 1984 г. чакалнята на влаковата гара в град Пловдив и паркинга пред чакалнята на аерогарата на град Варна, а на 9 март 1985 г. – взривили край село Буново до София влаков вагон за майки с деца и фоайето на най-големия хотел в град Сливен.
Добър ден, г-н Янков!
Я. Я.: – Добър ден на нашите слушатели! Аз бях дълги години в килиите на смъртните, без да съм имал смъртна присъда. Моята присъда бе за противодържавна организация и противодържавна агитация и пропаганда, първоначално бе 12 години, а после бе “коригирана” на 6 години и 6 месеци, а след като я изтърпях до последния ден, Върховният съд ме призна за невинно осъден при пълна липса на доказателства. През шестте години и половина, през които бях в затвора, имах възможността да опозная доста добре целия официален и таен държавен инквизиционен механизъм, целия криминален контингент, голяма част от който днес върлува като част от силовите структури на Червената мафия, също така и някои от бъдещите политици на комунистическата и посткомунистическата мафия като например Ахмед Доган, опознах много добре и терористите, извършили няколкото атентати през 1984 и 1985 г.
Соня Събчева: – Разкажете на нашите слушатели каква е била ситуацията, според Вас, кои и какви са били тези хора, как са били мотивирани, за да извършат атентатите!
Я. Я.: – Когато дойдоха в затвора, тези хора се представяха за автентични “борци за свобода” и “герои”. Първоначалната им представа за себе си бе почти пълно копие на филмовите версии на комунистическата пропаганда за героичните постъпки на партизаните-комунисти, и те очакваха всеобщ респект, овации и преклонение пред личността и пред постъпките им.
Впоследствие обаче започнаха да осъзнават, че са безкрайно далеч от всичко, което са очаквали, и най-вече, че вместо ордени на гърдите ще получат по един куршум в главата. Разговарял съм с тях изключително дълго време и съм имал време да приложа всичките си професионални знания, за да ги мотивирам да започнат да си задават въпроси, каквито те съвсем определено отбягваха да си задават, и да стигат до отговори, каквито не им се искаше да получават. Преценявайки умствения им багаж и факта, че в продължение на няколко години Държавна сигурност не е могла да ги открие, аз още в самото начало проумях, че те са били само изпълнители на една предварително и прецизно замислена операция, и че “мозъкът” е другаде. Не ми беше трудно да се досетя къде е това “другаде”, но все пак реших бавно и предпазливо да ги “манипулирам” така, че сами да ми признаят истината. Като психика и като мислене и тримата бяха твърде примитивни, но все пак притежаваха минималната доза здрав разум, необходима им да проумеят, че са били излъгани и изоставени. Няколко мои аргументи ги съкрушиха окончателно и те ми признаха, че са били не само подбудени, но дори и подробно ръководени в осъществяването на терористичните актове именно от агентурните си ръководители от Държавна сигурност от Бургас и от София.
Наскоро след като излязох от затвора, през 1990 г. станах депутат във Великото Народно събрание, избран преди всичко с гласовете на българските турци от Бургаския избирателен район, и по-точно от родните места на тримата терористи. Тогава се срещнах няколко пъти с роднините и на тримата, и успях прецизно да проверя всички съществени факти и обстоятелства по вербуването от Държавна сигурност и използуването на тримата “терористи” за осъществяване на секретните операции на тази зловеща тайна организация.
Когато приключих с проверките си, направих няколко пресконференции, които, разбира се, не бяха отразени абсолютно никъде. После написах специално и доста обемисто изложение до Главния прокурор с искане за разследване на “версията”, че атентатите всъщност са били дело на Държавна сигурност. Това изложение е от 17 април 1992 г., то е регистрирано в регистрите на Главната прокуратура и е публикувано в издавания тогава от мен вестник “Либерален конгрес” и в първия том на документалната ми книга “Документ за самоличност”.
В това изложение изрично и недвусмислено съм обосновал тезата, че така наречените “турски терористи в България” всъщност въобще не са били “терористи на самоизява”, а били добре ръководени и добре манипулирани от службите на Държавна сигурност.
Соня Събчева: – Извинете, искате да кажете, че тези терористични актове са били планирани от Държавна сигурност, били са възложени за изпълнение на тези лица и те са ги извършили, след което по нареждане на същата Държавна сигурност тези хора са били осъдени и разстреляни!?
Я. Я.: – Именно! Именно!
Соня Събчева: – А какъв е бил механизмът, по който тези хора са били манипулирани и мотивирани да извършат терористичните актове?
Я. Я.: – Този механизъм не блести с оригиналност и сложност. Бих казал дори, че е бил доста примитивен и може би именно поради това при тези примитивни хора се е оказал напълно ефективен. Първоначално тези хора са били поставяни в тотални и систематични ситуации на несправедливост, незаконност и необходимост от неизбежна защитна реакция за оцеляване на определени лични и семейни ценности. Постепенно Държавна сигурност е започнала да дава възможност на тези хора, от една страна, да извършват определени маловажни престъпни действия, а от друга страна – да придобиват самочувствие на закриляни от “загадъчни”, но доста силни симпатизанти. После, на определен етап от развитието на сценария, “закрилниците” са се появили, легитимирали са се, шантажирали са “дейците” заради “престъпните” им деяния, сплашили са ги със затвор и други санкции, после са обещали “по-голяма закрила” срещу вербуване…
На един още по-късен етап от развитието на сценария на тези хора е било възложеноконкретното изпълнение на терористичните актове, като интензивно им е било внушавано, че те вършат справедливо и героично дело, и че ще имат протекцията на хора от най-високото място в йерархията на властта. Първите “успешни” атентати и умело лансираните слухове за “неуловимите отмъстители” действително са дали на тримата фалшивото самочувствие за “върховно покровителство от верни на идеята хора от висшата власт”.
Аз обаче имам подозрението, че тези терористични актове, или поне главните им елементи, всъщност не са и не биха могли да бъдат извършени от който и да е от тримата, а са били извършени от професионалисти по тероризъм от Държавна сигурност. След това обаче тези лица са били мотивирани да поемат върху себе си “ героичната слава”, и разбира се, и вината за станалото. Това е един стар прийом на Държавна сигурност – нейните специалисти извършват каквото трябва да се извърши, а след това съответно обработените и предварително посветени или пък най-често въобще непосветени и неразбиращи същността на ставащото и на станалото лица, доброволно или принудително като набедени приемат наказателните ефекти от операцията.
Соня Събчева: – Знаете ли, винаги съм си мислела, че не е възможно тези трима средно грамотни млади хора да могат да боравят с експлозиви толкова професионално.
Я. Я.: – Действително за тримата би могло да се каже, че според масовите критерии за България са били “средно грамотни хора”. Но масовите критерии са едно, а професионалните – нещо съвсем друго. Тероризмът е изключително специфична дейност, изискваща висок професионализъм в редица сфери, за които тримата “турски терористи” не са имали дори и най-бегла представа. В това отношение те са били “абсолютно неграмотни”, а може би, дори и една такава оценка и формулировка да е доста елегантна по отношение на тях.
Все пак действително единият от тях е можел да борави професионално с миньорски и каменоломни експлозиви, задействувани с фитилен или електрически детонатор. Вероятно не му е било лесно да усвои начините на включването във веригата на часовниковите механизми, но все пак и това е могло да стане. Другите не са разбирали абсолютно нищо от всичкото това.
Боравенето с експлозиви за миньорски и камоноломни дейности не е кой знае колко трудно за един средно грамотен човек и е напълно възможно той да го усвои. За средно грамотните хора обаче е абсолютно невъзможно осъществяването на елементите от останалата част от сложната терористична дейност. В случая и тримата не са имали дори и най-малка представа как трябва да бъде организиран и постигнат резултатът, който на практика е бил осъществен – в продължение на твърде дълго време специалистите от Държавна сигурност да не могат да ги открият и арестуват.
Отговорът е в това, че целият процес на осъществяването на атентатите е бил изключително прецизно контролиран на най-висше ниво в системата на Държавна сигурност и въобще не е било позволявано на онези служители от Държавна сигурност, които не са били посветени в “тайната на сценария”, да тръгнат по истинските следи и да открият истината. Впрочем, в една от книгите си Георги Сотиров, единият от офицерите от Софийската Държавна сигурност, изпратен в Бургас за разкриване на атентаторите, изрично пише, че когато вече е бил “надушил истинската следа” и като хрътка е бил тръгнал по нея, съвсем внезапно от София е пристигнал неговия началник, който просто го е принудил да изостави тази следа и да тръгне по друга, естествено, напълно фалшива. Така че протекцията на Държавна сигурност над “турските атентатори” просто е несъмнена.
Соня Събчева: – Господин Янков, тези хора наистина ли са убити?
Я. Я.: – Да, убиха ги! Аз съм разговарял с тях няколко дена преди да ги убият, а няколко часа преди да бъдат убити в затвора вече се знаеше, че ще бъдат убити. Ние разбрахме за подготовката на разстрела им няколко дни преди това, когато братът на единия от тях, Сабри Маджаров, бе изпратен в затвора във Варна, за да не бъде в Софийския затвор и да не узнае за изпълнението на присъдата. Той, разбира се, също като останалите е бил агент на Държавна сигурност. После стана виден местен лидер на една от партиите на Червената мафия – Движението за права и свободи на Ахмед Доган.
Соня Събчева: – А те знаеха ли, че ще бъдат убити, или до последния момент са се надявали, че няма да бъдат убити?
Я. Я.: – Почти до последния момент те бяха манипулирани от Държавна сигурност и им беше обещавано, че няма да бъдат разстреляни. Аз обаче много време преди това им бях обяснил, че ги лъжат, и моите аргументи силно ги притесняваха. Те казваха, че всички осъдени на смърт имат право на последно свиждане с близките си, и тъй като на тях не им се дава такова свиждане, това означавало, че присъдата няма да бъде приведена в изпълнение. Аз им обясних, че специално за тях тези принципи нямат никакво значение и няма да бъдат приложени, и че на тях не им дават свиждане с близките, за да им попречат да кажат истината за вербуването си и за атентатите.
Този ми аргумент ги впечатли доста силно и бих казал, че именно след него те започнаха бавно и постепенно да ми разказват подробностите, които ми дадоха възможност да “сглобя” подробностите от картината на терористичната дейност на Държавна сигурност. Тази “картина” аз съм описал в изложенията си до Главния прокурор, в издавания по-рано от мен вестник, както и в отдавна издадената ми документална книга. Но до днес Прокуратурата не е направила абсолютно нищо за разследването на предложената от мен теза. Дори не ми е отговорила абсолютно нищо – нито че е съгласна, нито че не е съгласна с мен!
Соня Събчева: – Все пак се занимавате и с практическа политическа дейност. Потърсихте ли политически средства за решаването на този случай?
Я. Я.: – В България не съществуват политически начини за решаването на подобни случаи. Аз познавам лично всички или почти всички значими политици и властнически фактори, и мога категорично да заявя, че те или са по някакъв начин манипулирани, ръководени и контролирани, или просто значимите им замисли и действия са своевременно блокирани.
Соня Събчева: – Извинете, Вие казахте “манипулирани, ръководени и контролирани”. От кого?
Я. Я.: – Атентатите, за които говорехме досега, разбира се, че не са били планирани и осъществявани от Държавна сигурност съвсем случайно. Една от основните им цели беше да се дестабилизира режимът на Тодор Живков. Ако си спомняте, още през 1990 г. аз бях дал публичност на информацията, до която се бях докоснал като млад асистент за плана-прогноза “Страната Х след момента t”.Според този план е трябвало, условно казано, “Червената армия да бъде трансформирана в Червена мафия”. Целта на тази трансформация е била трансформацията на изключително голямо количество капитали, необходими на “бъдещите капиталисти”. Така тогавашните “КаГеБисти” станаха днешни видни “червени капиталисти”, които контролират целия политически живот, Парламента, Президента, Правителството.
При тези условия намирането на политически и юридически механизми за разследване на тези престъпления на Държавна сигурност не е възможно.
При тези условия съществува само един единствен начин – призоваването на международната, на световната общественост. Това съм правел многократно през годините на “фалшивата демокрация” след 1989 г. – всичко написано от мен е било разпространено в посолствата в София и в множество международни организации.
Соня Събчева: – Господин Янков, Вие вероятно говорите за вариантите на плана на Андропов, приложени и в България. Виждам, че сте склонни да обвинявате голяма част от нашия политически елит. Споменахте името на Ахмед Доган и на Главния прокурор Иван Татарчев. Какви са отношенията Ви с тях?
Я. Я.: – С Ахмед Доган също сме били в една килия в затвора. От 1991 г. обаче, вече седем години ние с него въобще не сме разговаряли. Той ми беше станал ясен доста отдавна. Споменах и за Иван Татарчев. Бих искал да уточня, че още през лятото на 1992 г. на страниците на издавания тогава от мен вестник “Либерален конгрес” аз изрично поисках оставката на Иван Татарчев от поста Главен прокурор, като обосновах тезата, че той е негоден да бъде независим от Червената мафия. Само че тогава моите “приятели” от фалшивата опозиция, наречена Съюз на демократичните сили, се обявиха против мен, тъй като съм поискал оставката на назначения от тях Главен прокурор. Сега, както виждане, онова, което бях казал на Татарчев още преди цели шест години, днес се признава от същите политици от Съюза на демократичните сили, и те се опитват да му искат оставката цели шест години след времето, когато е трябвало да го направят. Впрочем, въпреки силния шум около конфликта между Правителството и Главния прокурор Иван Татарчев, сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем миролюбиво, тъй като и двете страни са подчинени на един общ господар…
Соня Събчева: – Какви са информациите Ви за господин Татарчев?
Я. Я.: – Нито тогава съм разполагал, нито сега разполагам със специална информация за който и да е. Тя дори въобще не ми е нужна, за да мога навреме да узная истината. Не е нужно човек да разполага с кой знае каква специална информация за някого, за за може да го проумее що за човек е, нужно е само да умее да разпознае главното върху основата на малко информационни данни.
Тогава, през 1992 г., имаше конкретен повод, по който познах, че Татарчев е зависим от Червената мафия. Тогава аз се противопоставих пред Иван Татарчев на назначаването за прокурор в Михайловград на Тошо Тошев. Главният прокурор Иван Татарчев първоначално отмени назначението, но само един ден след това отмени отменяването на назначението, и така остави Тошо Тошев за прокурор. Тъй като много добре знаех, че Тошо Тошев е бил зависим от Шесто управление на Държавна сигурност и че сега е зависим от Червената мафия, просто разбрах, че двамата имат общ господар. Това ми беше напълно достатъчно още през 1992 г. до обвиня Иван Татарчев в онова, в което го обвиняват едва сега, преди няколко седмици, Министър-председателят Иван Костов и Министърът на вътрешните работи Богомил Бонев.
Само че целият проблем е в това, че сегашното обвинение на премиера Иван Костов и на министъра Богомил Бонев е абсолютно неадекватно, защото именно те му дадоха възможност в продължение на цели шест години той да обезпечава старите и новите престъпления на Държавна сигурност и на Червената мафия.Соня Събчева: – Господин Янков, като говорите за Червената мафия и за нейната роля в нашето общество, считате ли, че тя е заинтересована от нашето интегриране с Европа и света? Как, впрочем, оценявате шансовете на България за приобщаване към Европа? Както и шансовете на България да се отърве от мафията?
Я. Я.: – Според мен Западът много добре знае нашите истински нулеви и отрицателни шансове, произтичащи от дълбокото ешелонизиране в структурата на обществото ни на структурите на бившата Държавна сигурност и на сегашната Червена мафия. Западът обаче си има своите съображения да залъгва обществото ни, да ни дава фалшиви надежди и дори нагло да ни лъже относно шансовете ни да станем интегрирани европейци.
Всъщност, Западът няма нищо против това да интегрира към себе, си като “европеизира” и “американизира” всички или почти всички престъпно забогатели лица от структурите на комунистическия елит.
Съвсем друго е обаче отношението на Запада към бившите автентични противници на комунистическия режим – към тях той има стратегията да ги оставя да загиват в буквалния смисъл на думата в лапите на същите, срещу които по-рано в една или друга степен, пряко или косвено ги подстрекаваше и много рядко подкрепяше.
В същото време Червената мафия, управляваща обществото ни чрез изричната подкрепа на Запада, е заинтересована да не дава възможност на обикновения българин да има някакви положителни шансове да бъде “европеизиран” по друг начин, освен чрез емиграция. За оставащия в България българин шансът да бъде част от Европа е нереалистичен и ще бъде такъв най-малко още 20 години.Соня Събчева: – И все пак възможно ли е да бъде разбита мафията в България?
Я. Я.: – Българската мафия е част от структурите на руската, а руската бе създадена чрез договореност между Запада и КГБ за трансформиране на Червената армия в Червена мафия. Тази договореност е била постигната “по принцип” преди повече от 20 години по времето, когато ръководител на КГБ е бил Юрий Андропов, после дълги години е конкретно уточнявана, и е била влязла в практическа реализация едва преди около десетина години, по времето, когато ръководител на съветската империя бе Михаил Горбачов. Еманация на тази договореност после стана договореността в Малта, за която днес, съвсем не случайно, никой нищо не пише и не говори.
После руската страна по договореността многократно е нарушавала клаузите, докато обаче западната страна винаги е била “прецизно изряден джентълмен”. Именно този “прецизно изряден джентълмен” не е заинтересован от разбиването на руската червена мафия, част от която е и българската.
Иначе, разбиването на българската мафия чрез “подръчни” български политически и юридически средства просто е пълен абсурд. Разбиването на българския червен октопод би могло да стане само ако Западът е заинтересован от това, но за съжаление той не е заинтересован.
Впрочем, колониалният опит недвусмислено показва, че след всяка своя победа Западът винаги е предпочитал да работи с, да подпомага и да внедрява в управлението на колонията победения си доскорошен противник, като в същото време безжалостно доунищожава борците срещу и жертвите на доскорошния си противник, които, често пъти, именно той преди това е бил подстрекавал или дори организирал да започнат съпротивата си. Този модел на поведение бе характерен за Запада както след Втората световна война, така и след Студената война, завършила със събитията от 1989 г.
ВТОРА ЧАСТ
Соня Събчева: – Добър ден, драги слушатели! Гост на нашето студио днес за втори път е господин Янко Янков. Той е живата памет за едно не много отдавнашно време, за което днес ние, гражданите, политиците и журналистите предпочитаме да не си спомняме.
Защо се оказа толкова кратка историческата памет на нашия народ? Защо тази сутрин във вестниците са отразени кратки, бегли, откъслечни и дори изопачени информации за дадената вчера пресконференция в агенция “Балкан” по темата за досиетата на Държавна сигурност?
Защо ние, журналистите, които в по-голямата си част сме на възраст, на която няма от какво да се срамуваме за ролята си в онези мрачни времена, днес се преструваме, че онова зловещо време не е съществувало?
На кого служим ние, журналистите, като подминаваме темата и не отразяваме истината за хората от онова време? На обществото ли? На личната си съвест ли? На онези, които ни дават мизерните заплати ли?
Добър ден, господин Янков!
В разговора по нашето радио миналата седмица, в петък, Вие споменахте за стратегическите внедрявания на хора на КГБ в политическата власт.
Междувременно стана ново важно събитие, потвърждаващо тезата за стратегическите внедрявания – избирането на Евгений Примаков за Премиер на Русия. Той, както е известно, е бивш изключително важен фактор от системата на КГБ. Случайно ли е това или е поредното доказателство на тезата, която Вие започнахте да лансирате още от времето на “Кръглата маса” през началото на 1990 г. и развивате до днес?
Я. Я.: – Избирането на Евгений Примаков за премиер на Русия е едно от поредните доказателства, потвърждаващи тезата, че именно КГБ е планирала така наречения “преход към демокрация” много отдавна, и че прецизно контролира целия процес вече повече от десет години чрез стратегическите внедрявания на свои хора навсякъде. В Русия това е открито, “откровено” и очевидно. У нас в България обаче стратегията е нещата да бъдат доста завоалирани и прикрити, но картината е абсолютно същата.
Соня Събчева: – Кого по-точно имате предвид?
Я. Я.: – Абсолютно всички участници в политическата, икономическата и всички други власти, на всичките йерархични нива от 1989 г. до днес. Това са участниците в така наречената “Кръгла маса” през началото на 1990 г., депутатите във Великото Народно събрание, депутатите във всички парламенти оттогава до днес, политическите лидери на всички политически партии у нас от най-значимите до най-незначимите и дори куриозните, членовете и организационно-техническите екипи на всички правителства, всички прокурори и съдии на всички нива от прокурорската и съдебната система, всички областни управители и кметове и обслужващият ги персонал, двамата президенти на България и техните екипи…
Първоначално в тези структури за камуфлаж пред западното общество и пред обществото у нас бяха допускани и някои автентични антикомунисти и независими от тайните служби лица, но впоследствие тези хора бяха брутално изтикани встрани, където абсолютно нищо не зависи от тях, или дори направо са обявени от пропагандата за негодни да участвуват в управлението.
Същото строго контролирано положение е и в икономиката – всички участници в днешният така наречен “бизнес”, от членовете на групировките до най-обикновените участници в “икономическия оборот”, всъщност са предварително или последващо вербувани и внедрени в системата хора. То не би могло да бъде иначе и поради една друга особеност на поскомунистическата икономика – така нареченият “бизнес” няма нищо общо с общоизвестното в света понятие, тъй като у нас с това понятие се означава нещо съвсем друго – ожесточеният, но все пак строго контролиран процес на брутално разграбване на вече създаденото и натрупаното от комунистите държавно богатство и разграбване на бъдещото богатство, “синтезирано” във взетите колосални външни заеми, които ще бъдат изплащани най-малко още двадесет-тридесет години.
Соня Събчева: – От хората, с които сте били заедно в затвора, има ли днес участници в политическите и икономическите структури на днешното ни общество?
Я. Я.: – След промените през септември 1944 г. политическата власт бе запазен периметър преди всичко за излезлите от затвора. След промените през 1989 г. обаче политическата власт остана запазен периметър изключително за никому неизвестни хора “от телефонния указател” или по-точно от дълбоко ешелонизираните стратегически списъци на Държавна сигурност.
Още от самото начало на така наречената “демокрация” всички автентични политически затворници бяха брутално изтласкани от всички подстъпи към властта и въобще не бяха допуснати във властта. Единственият бивш политически затворник, неизменен участник в политическата власт от 1990 г. до днес е Ахмед Доган, но той, както е известно, е бил агент на ДС и вероятно и на КГБ, специално подготвян за стратегически операции на тайните служби.
След 1990 г. обаче бившите затворници, при това само криминалните, станаха главен участник в икономическите и силовите структури на новата икономическа власт, т. е. на Червената мафия. Те, съгласно предварителните планове и съгласно неизменната практика до днес, са участници на ниските йерархични нива, при това участници като така наречени “бушони”, предвидени да изгорят дори и при най-малкото напрежение в икономическата и политическата ситуация, за да спасят от изгаряне “мрежата”. От хората на това ниво познавам изключително много бивши криминални затворници, много от тях често срещам днес и установявам, че са баснословно богати за моите представи за лично богатство. Имената на много от тях срещам днес и в криминалните хроники на вестниците и така разбирам в коя престъпна структура какъв “бушон” е изгорял и до каква степен официалната власт има смелостта да имитира борба с мафията.
По интересни са обаче техните господари. Те не само никога не са били затворници, но дори мнозина от тях са били именно тези, които са изпращали хората в затворите. Това са бивши офицери от Държавна сигурност и от останалите части на системата на Министерството на вътрешните работи. Любопитното е, че дори и те всъщност са “бушони”.
Всъщност, главната особеност на Червената мафия, за разлика от западната, е тази, че тя не е собственик, а е пазител на съкровището на бившия комунистически елит. Което съкровище, макар и силно охранявано, обикновено е твърде неефективно управлявано и често трансформирано. Вие знаете колко много уж мощни групировки бяха възникнали преди няколко години и колко малко останаха от тях днес. Те просто “изгърмяха”.
Соня Събчева: – Смятате ли, че сега “Мултигруп” вече “изгърмява като бушон”? Добре известно е, че досегашните правителства обслужваха тази групировка, но сега вече правителството на Иван Костов и по-специално министърът на вътрешните работи Богомил Бонев все пак се заеха с проверки на дейността на тази групировка.
Я. Я.: – Според мен не е точно така. “Изгърмяванията” на ниските нива често пъти действително са резултат на конфликти и противостояния на интереси на тези нива, но “изгърмяванията” по върховете винаги са резултат на елегантни трансформации, на преливания на капиталите. Още преди няколко години собствениците на Червеното съкровище са били взели решение за трансформиране на капитала, което да засегне и групировката “Мултигруп”. Причините за едно такова решение са и могат да бъдат твърде много, но една от съществените причини е целта да се скрият следите от досегашните престъпни икономически операции, както и желанието след вече десет години грабеж да се излезе на световния пазар с името на “почтени бизнесмени” на съвсем нови групировки, с изпрани и чисти пари.
При такава стратегия господарят на капитала използува трансформационната ситуация, за да заблуди общественото мнение относно характера на протичащите процеси, и за да създаде имиджа на герои, на борци срещу мафията, на своите верни слуги от другите пипала на октопода. Така това, което днес, през последните две седмици доста шумно се отразява във вестниците и емисиите на радиостанциите, всъщност е само един камуфлаж, целящ създаването на имидж на министър-председателя Иван Костов и на министъра на вътрешните работи генерал Богомил Бонев.
За мен тази медийна шумотевица всъщност е индикатор, че Червената мафия залага твърде много в стратегическите си планове именно на посочените две лица и възнамерява да ги внедри дълготрайно в бъдещите политически процеси. На мен тази медийна шумотевица ми дава основанието да считам, че генерал Богомил Бонев е залегнал в стратегията на Червената мафия като вероятен бъдещ вицепремиер или дори премиер, а в краен случай, при неуспех на тази стратегия той е включен в някаква паралелна стратегия, която би могла да бъде примерно изпращането му като посланик или военен аташе в НАТО, САЩ или друго стратегически важно за мафията място.
Соня Събчева: – Излиза, че битката на министър Бонев срещу “Мултигруп” и срещу Главния прокурор Татарчев всъщност е само един грандиозен спектакъл за пред публиката!
Я. Я.: – Естествено! И дума не може да става за истинска битка! Просто става въпрос за стратегия на трансформация на капиталите, съпроводена с изграждане на имиджа на стратегически важните личности от бъдещите планове на Червената мафия. Всъщност, нима не Ви прави впечатление, че министър Бонев не “разследва” абсолютно нищо, а само “извършва проверка”, при това става въпрос за “проверка” не на цялостната дейност на тази престъпна групировка, а само на няколко сделки за един доста кратък период?! Бъдете уверена, че всичко ще завърши без никакви жертви и дори без особен драматизъм.
Соня Събчева: – Искате да кажете, господин Янков, че сега, когато министър-председателят Иван Костов публично е обявил война на мафията и обещава да спаси страната ни от пипалата на мафията …
Я. Я.: – По същество помага на същата тази мафия да трансформира капиталите си. Ако си спомняте, преди няколко години самият президент на “Мултигруп” Илия Павлов бе предложил мафията да се научи да прилага принципа на гущера – да къса опашката си, за да оцелява тялото. Сегашното правителство просто помага на гущера да “къса опашката си”.
Соня Събчева: – Да, но все пак правителството отстрани “Мултигруп” от изключително възлови сделки!
Я. Я.: – Това не означава абсолютно нищо! Просто господарят на “Мултигруп” е възложил тези сделки на новите си икономически формирования, работещи с вече трансформираните капитали, вероятно и с голяма част от трансформираните капитали на “Муртигруп”. Групировката “Мултигруп”, както и всички останали участници в така нареченият “бизнес”, в така наречената “политика”, в така наречената “власт”, са само подставени лица на Червената мафия.
Впрочем, нима Вие смятате, че примерно завършилият спортно училище Илия Павлов, който е президент на “Мултигруп”, има нужният акъл за ръководенето на тази “империя”?
Соня Събчева: – Естествено, че не!
Я. Я.: – Президентът на групировката е подставено физическо лице, както и самата групировка е подставено юридическо лице на капиталите на Червената мафия. А центърът, мозъчният тръст на тази мафия е в Москва.
Соня Събчева: – В такъв случай страната ни е въвлечена в един жесток сценарий!
Я. Я.: – Да, така е! Но има и още нещо. Моите анализи сочат, че в този жесток сценарий, за голямо съжаление и за мое лично разочарование, по един или друг начин, в една или друга степен и форма участвува и Западът.
Западът има известна договореност за удовлетворяване на интересите на руската Червена мафия, и доста добросъвестно играе ролята на “държащ на думата си джентълмен”. Именно тези “джентълменски договорености” между Запада и Червената мафия обричат на жестока съдба България, както и на провал всеки опит на автентичните борци срещу комунизма и срещу мафията.
Соня Събчева: – Тук ще си позволя да изразя несъгласието си с този пункт на Вашата теза. Все пак наблюдаваме известна склонност на Запада да се опита да повлияее и да овладее положението в страните от бившия Източен блок, включително и в Русия и в България. Все пак Западът се опитва да обуздава известната руска агресивност и експанзионистичност.
Я. Я.: – Историята сочи, че Русия като държава, като империя, и КГБ като еманация на тази империя, разбират само от сила, при това сила, брутално стоварена върху тях. За голямо съжаление Западът никога не е стоварвал силата, която притежава, по начин, по който да разруши тази империя. Това се отнася и за десетте години, пропиляни в това отношение след края на Студената война от 1989 г.
Днес, макар и официално да се твърди, че Русия рухва, това не отговаря на истината. Рухването на Русия също така е трансформационен камуфлаж.
Русия днес рухва само като определен вид държава, но не и като носител на имперските принципи и цели, заложени още от първата империя и усъвършествувани от КГБ. Никак не е случаен фактът, че днес, макар и предпазливо, но все пак упорито се говори за възраждане на СССР. Естествено, в политически и в държавноправен план това възраждане е абсолютно невъзможно, но то е напълно възможно и реализируемо в икономически план, обслужващ интересите на контролираните от КГБ и Червената мафия посткомунистически трансформационни структури и механизми.
Целият вътрешен и международен живот на Русия и страните от бившата съветска империя днес е пронизан от същите принципи, които бяха в действие по времето на класическата съветска империя. Разбира се, като същите тези принципи са съответно модифицирани. Разликата е само в това, че ако по-рано тези принципи са били заложени като еманация на държавата, то днес те формално са изнесени извън държавата, но са заложени като еманация на цялото общество.
Така, ако по-рано въобще липсваше общество и всичко беше схващано като държава и по същество беше организирано по принципите на организацията на КГБ, днес КГБ и нейните принципи формално са изнесени извън държавата, но отново са тотално наложени, вече като принципи на Червената мафия, при което държавата и обществото са превърнати в нискойерархични структурни звена на Червената мафия.
Соня Събчева: – Господин Янков, в такъв случай какъв би бил шансът на България? И не намирате ли, все пак, че правителството на Иван Костов в момента полага невероятни усилия да измъкне страната от бездната, в която е хвърлена?
Я. Я.: – Аз съм абсолютно категоричен, че правителството не полага такива усилия, каквито на Вас Ви се привижда че полага или би Ви се искало да полага! Все пак обаче в определени отношения правителството е просто принудено от Запада да направи някои неща, но то ги прави по един неадекватен на замисъла на Запада начин. Вие знаете българския израз “прави го по килифарски”, т. е. прави го така, че всъщност да не го направи, да не се получи търсеният резултат.
Точно по такъв начин например бе създаден Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, известен като Закон за досиетата. След като в продължение на десет години парламентарната, правителствената и президентската власти успешно пречеха на естествения стремеж на хората и на жертвите на Държавна сигурност за узнаване на истината и за търсене на отговорност, най-после Западът упражни категоричен натиск и постави категоричното условие пред сегашните властнически структури да разсекретят архивите на Държавна сигурност.
Вие вчера чухте на нашата пресконференция становището ни, че новите власти всъщност са направили закон, резултатите от който нямат нищо общо със замисъла на Запада. На практика този закон е нова и поредна гавра със жертвите на ДС и гавра с обществото, искащо да узнае истината.
На практика този закон не само не ликвидирва старата Държавна сигурност и не изключва от решаващо участие в обществото нейните офицери и агенти, но дори дава възможност на Министъра на вътрешните работи да превербува както старите агенти, така и старите офицери, и да ги включи в новата скрита власт, чрез която обществото и държавата ни ще бъдат водени към Европа
Така, че това е едно от поредните доказателства, че дори когато Западът упражни достатъчно силен натиск за вземането на определено решение, изпълнението на това решение след това се осъществява по такъв начин, че се получават точно обратните резултати и решението се обезсмисля.
Соня Събчева: – Благодаря Ви, господин Янков! Проведохме интересен разговор с отворен финал. Ще го продължим, очевидно!
[Интервю в две части на Соня Събчева, излъчено по Radio France International (RFI) 103.6 MHz на 11 септември 1998 г., петък, от 09.15 ч., и на 16 септември 1998 г. , сряда, от 09.15 ч.; публикувани и на стр.551-561 и 564-572 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. – С., „Янус“, 2002. – 576 с.]
http://iankov.blogspot.com/
