Автор: Петър Китенски
Не съм пътувал до Чикаго и назад. В Западна Европа кракът ми не е стъпвал. За далечна Австралия и да не говорим. На млади и зрели години в България ме държеше Желязната завеса, а сега – пенсията, в която не всеки месец може да го има дори перото „пътуване до село”. Не успях и да емигрирам, защото като милиони други мои сънародници повярвах, че запретнем ли ръкави в новото си демократично общество, докато се обърнем, и ще сме станали като „тях”.
Е, станахме… Почти. Но не сме нито американци, нито германци, нито австралийци. Българи сме си и вече двадесет години се напъваме да заиграем по техните правила. И докато се напъваме кога с по-голям, кога с по-малък успех, ние, останалите тук, стареем, губим ентусиазъм, заглъхваме. А децата ни както и в първите години на голямата промяна, продължават да отлитат от нас в четирите посоки на планетата. Отлитат, защото от Бога им е дадено правото да бъдат щастливи, да докажат себе се, да дадат бъдеще на децата си, а ще бъде ли нахално да кажа и това: да облекчат финансово старините на ония, които са ги родили и отгледали.
И така си живеем върху тая земя.
И нищо, че сме членове на ЕС и НАТО, ние тук врим и кипим в политически двубои, избори, реформи, екшън планове, малки и големи кризи, и се надяваме, че все някой ден вие ще се приберете от тая „пуста чужбина”, за да направите и нас, и държавата ни като другите. Даже и специален министър без портфейл по вашия въпрос сме си назначили нищо, че в някой европейски документи думата България вече е заместена с израза „инфраструктурата на коридор № 8”.
Вие там борите големия свят и, както писа преди няколко броя в „България сега” Иван Сотиров – първият генерален консул на държавата ни в Чикаго, отнесена към вас думата „емигранти” вече е архаизъм. Защото обективно погледнато сте глобални хора на глобалния свят.
Глобални българи! Какво по-хубаво от това? Значи за всички българи има надежда. Значи и България има бъдеще…
А дотогава?
Дотогава и вие там, и ние тук трябва да се напънем така, че ако не докараме това бъдеще колкото може по-скоро между Дунав и Родопите, поне да му отворим вратата.
Но как да я отворим?
По този въпрос демократичният свят не е успял да измисли нищо друго освен демократичната практика, наречена избори. Влизаш в тъмната стаичка, даваш гласа си за точните хора, натоварваш ги със задачата да ни водят по-бързо и компетентно към бъдещето и после строго следиш как удържат на думата си.
Простичък на вид механизъм. Толкова простичък, че някой наши политиканти почва да ги втриса. Не, не от нас, живеещите в татковината – на нас те са ни намерили цаката: твърди партийни ядра, медийни манипулации, купуване на гласове, кебапчета за беднотията, етнически натиск.
Нашенският ламтящ за власт политикан го втриса от вас, от близо трите милиона глобални българи пръснати по белия свят, от неподкупната ви и носталгична любов към отечеството, от трезвия ви и необремен поглед към нашенските и световните събития, от демократичните ви нагласи и още повече от – демократичните ви практики и начин на живот, от факта, че не могат да купят гласа ви за 50 лева или с три кюфтета, от обстоятелството, че няма как да ви сплашат с етнически конфликти или религиозна нетърпимост.
Ето защо, когато в днешна България се зададат избори, на политиците ни като кост в гърлото засяда въпросът за „гласуването на българите чужбина”. И се започва едно парламентарно мънкане /от всички посоки/, едно двусмислие, едно всеобщо потене. Разчитайки на първосигналните нагласи, на притиснатия в ъгъла на живота народ – един ни плаши с „изборния туризъм” от Турция, друг претендира, че вие там не сте тук и тъй като не сте се мъчили заедно с нас, нямате право да решавате за България, трети – въпреки, че вече сме в 21 век, умно многословстват за технически пречки и липса на чиновнически капацитет.
Двадесет години двусмислие…
Двадесет години демагогия…
Двадесет години словоблудстване по едно от основните човешки права при демокрацията, към която така жадно сме се били стремили в черните времена на тоталитаризма…
И сигурно ще е така още два пъти по двадесет, ако ние сами не поемем нещата в ръцете си. С едно най-обикновено планче от две точки. Първата, по-трудната, е ние тук да накараме политическата класа да престане с неопределените си позиции по вашите български права там. А втората, по-лесната, е вие да стигнете до урните си там, когато ние тук правим избори.
До един!
Източник: в.”България Сега”
www.BulgariaSega.com
_______________________________________________________
* Петър Китински е журналист, коментатор, публицист и литератор, работил дълги години в Българското национално радио и Българската национална телевизия
