Автор: Аделина Марини, София
Много е трудно вече човек да оцелее психически в България. Откакто правителството на Бойко Борисов е на власт, постоянните съмнения дали това, което то прави е правилно, морално или поне логично водят до сериозни нарушения в психиката. Човек в един момент започва да се пита дали не полудява, след като всяка следваща „новина“ е от странна до направо невъобразима. Да не говорим, че постоянно се случват нелогични неща, от които една машина, да речем, би изпушила и би загаснала завинаги.
Например, министърът на българите в чужбина, без портфейл, се занимава с археологически разкопки, открива мощи, обявява ги за автентични и държавната хазна започва да налива пари в храмове и поклонения. После същият този министър започва да се изказва за целесъобразността от съществуването на VIP-плажове. И точно като в дълга и абсурдна театрална пиеса, този министър слиза от сцената и се появява следващия – на културата. Той пък започва да прави първа копка заедно с министъра на регионалното развитие на нам-си-кой-си брой Лот от магистрала „Тракия“. Меси се и в пенсионната система с не по-малко абсурдна идея. Именно тя накара мозъка ми да „изпуши“. Министърът на културата предложи специални пенсии, тип „ордени“ за „заслужилите“ творци на българската култура.
Причината
Причината е също толкова нелогична и абсурдна. Въпросните „заслужили“ артисти не можели били да се пенсионират, защото данните за техния принос в осигурителната система били изчезнали. В този случай държавата би трябвало да се погрижи да възстанови архивите. По-страшното е друго, че въпросният министър обяснява тази историческа несправедливост така (според mediapool): „Не е хубаво да живее с 300 лева (заслужилият творец, бел.ред), а да изкара едни хубави, достойни старини. Както е казал поетът – едни се раждат други умират – 150 човека са това. Константинова, Мутафова, Калоянчев, в тези ескалирали времена, заслужават да им даде държавата, защото са й носили слава“. Да, така е. Но, и други хора живеят с дори по-малко от 300 лева на месец по купища причини, често свързани с исторически несправедливости. И, понеже не са 150 човека (мразя тази дума -мислех, че са души) и не са донесли слава на България – да мрат.
И още: „Всеки смята като млад, че няма да остарее. Всеки смята, че освен талантът и Бог, друго няма. И аз така. Не съм запазил неща (документи за доказване на стаж). Идва един ден, когато обаче трябва да се осигурим“. Такаааа, ето това сериозно ме „бъгна“. Човек става пълнолетен на 18 години. От тази възраст нататък се смята, че въпросният човек е наясно със своите отговорности, задължения и права. Ако не ги уважава, то тогава трябва да си понесе последствията. Никой не е длъжен да плаща на някого за това какво си е мислел, докато е бил млад. Не си плащал- ами не получаваш.
Културата
Не малка част от въпросните „заслужили“ артисти сме ги гледали по телевизията, по вестниците, списанията, воглаве с настоящия министър на културата с пури, скъпи уискита, с апартаменти обзаведени за чудо и приказ, с ексцентрични тоалети, ексцентрични връзки и какво ли още не, което дори и за непредубеденото око издава наличието на сериозен финансов ресурс. Дали тези хора, освен да правят от домовете си палати на звезди, са спестявали и за старини няма как да знаем, но не виждам и защо трябва да ни интересува. Ако не са, да са. В края на краищата, когато аз си похарча парите за глупости и после не ми стигат за хляб и ток, чия е вината?
Не по-малко важен елемент в случая е и фактът, че на тези хора всички (поне тези, които са ги обичали, слушали, чели, гледали и пр.) са си платили – дали като са купували техните плочи (касети, дискове), дали като са им ходили на концертите или нещо друго. Защо сега трябва да плащаме отново (даже и тези, които не сме ги харесвали)? Моето признание за любимите ми автори е като си ги купувам, а те какво правят с парите изобщо не ме интересува.
Факт е, че вероятно много от трубадурите на властта (все едно коя) си мислят, че тяхното изгодно положение ще продължи вечно. Уви, не винаги се подреждат така нещата в живота. И в момент, когато държавната хазна дрънка на кухо, когато бизнесът е смачкан от задължения и се чуди откъде да изкара я за осигуровки, я за данъци, я за нови инвестиции, я за по-ефективни работници, изведнъж държавата му казва – виж сега, уважаеми данъкоплатецо, ти може много да се трудиш, но тук има едни по-заслужили от теб, затова сега ще те гоним докато мърдаш, за да си платиш задълженията, че да им дадем на тези светли хора заслужените пари.
Сивата икономика
По същия начин би трябвало да стои въпросът и с онези, които съзнателно (бидейки пълнолетни) са избрали да се трудят в сивата икономика – там, където държавата не може да те види; там, където не отговаряш пред никого и с нищо, а само за себе си. Един ден обаче, все така се случва, че я ще се разболееш, я ще ти умре бизнеса и тогава ще почувстваш нуждата от държавата (дали под формата на здравна грижа или пенсия). Тогава кой ще е виновен? И трябва ли всички ние, които се стараем да си плащаме ангажиментите към държавата, да поемем „бремето“ на този (за мен лично) безотговорен гражданин?
Не, категорично! Защото в това е смисълът на държавата – да създаде правила, които да се прилагат еднакво за всички. Не работиш, не ядеш! Работиш, но не плащаш – не ядеш (или поне не от хляба на другите). Факт е, че има хора, които искат да излязат от сивата икономика, но са попаднали там заради кризата. Държавата обаче, вместо да им подаде ръка и да ги изкара на светло, ги набутва още по-навътре, защото не им дава шанс да се издължават, без да ги убие.
Един метър книга, моля!
Не мога да не се спра и на друго фундаментално изказване на министъра на културата: „Когато сложиш на масата творчеството на един писател, когато една над друга книгите се издигнат, един ще има 50 см (дебелина на книгите, бел.ред.), а друг 10 см. Нали знаете, че разликата между 10 см написани книги и 1 метър е 90 см“. Честно ви казвам, не го разбрах какво ми казва. Все пак можеше да мери творчеството и на килограм, от което „скулптуристите“ биха били най-облагодетелствани (министърът на културата е скулптор за тези, които не познават творческата му дейност).
Само ще спомена, че това изказване на човек, който се има за творец, издава, че ценностната му система е сериозно прогнила. И, всъщност, целият дискурс по тази тема показва, че у нас може официално да е било обявено идването на пазарната икономика, но тя изисква пазарно мислене. А дали не се налага да обясним за хора като министрите на културата и българите в чужбина, какво точно означава пазарно мислене и пазарна икономика?
Защото е очевидно, че държавата не е пазарна, тоест тя не се бори да създаде равни и справедливи условия за развитието на пазар, от който всички да се облагодетелстват спрямо своя принос. Държавата се опитва да бъде …. всъщност не знам каква. Не мога да мисля в категориите на настоящото правителство и наистина не разбирам каква държава е в главите им. Единственото, което ми идва на ум е, че се чувстват в царство-господарство, където трубадурите биват обгрижвани и хранени добре, а поданиците биват шибани с камшик, за да осигуряват благоденствието на царя и неговите царедворци.
И сега си давам сметка защо не харесвах навремето приказките за царе – защото усещах жестоката несправедливост в тях. И все се налагаше да се извърши някаква магия или вълшебство, за да се възцари справедливостта и да има възмездие. В 21-ви век да разчитаме на вълшебства е малко странно, не мислите ли? Още повече, когато виждаме, че има държави (кралства впрочем), където хората вече все повече имат думата в собственото си управление. И всеки ден им се обяснява, че стига вече – ядохме и пихме, а сега е време да си върнем дълговете. И ги връщат.
Източник: http://www.euinside.eu/
