С Джеф КИЙ, ветеран от войната в Ирак, а сега писател и активист за човешки права, разговаря Симеон Гаспаров
Джеф Кий е роден през 1965 г. в щата Алабама. Той е бивш морски пехотинец от армията на САЩ и е един от войниците, участвали в превземането на Багдад през 2003 година. През 2004-та в знак на протест срещу водената военна политика на страната си в Ирак той напуска войската и се включва в работата на организацията “Ветерани от Ирак против войната”. Джеф Кий е също писател, актьор и активист за човешки права. Той е основател на фондацията “Мехади” за подпомагане на иракски деца и цивилни граждани, които са пострадали от войната, както и на ветерани, които се опитват да лекуват стреса от войната с наркотици и алкохол. Фондацията “Мехади” е наречена на името на иракско дете, с което Джеф се сприятелил по време на службата си в Ирак.
– Г-н Кий, как приехте неотдавнашното решение на президента Обама да обяви края на войната в Ирак?
– Аз вярвам, че президентът Обама е добър човек и наистина прави всичко възможно да разреши този конфликт, който започнаха други. Но да не забравяме, че там останаха още 50 000 войници, така че не виждам все още края на войната да е настъпил.
– Една от причините САЩ да нахлуят в Ирак бе сигурността на Америка. Днес, 7 г. по-късно, по-сигурни ли са Щатите?
– Не, разбира се, но със сигурност мога да ви кажа, че войната в Ирак направи много хора изключително богати. Често се срещам с родители, чиито деца са по фронтовете, и им казвам: не жертвайте децата си заради хора, които забогатяват от тях. Но не само окупацията на Ирак, но и на Афганистан е изключително опасна за САЩ.
– Вие сте един от първите, участвали във войната още от самото й начало през 2003 г., има ли нещо, което видяхте, което, ние, цивилните, не знаем?
– Искам, ако можеше, всички в Америка, независимо от политическите им убеждения – консерватори или либерали, да можеха насила да бъдат накарани да видят неизмеримото страдание и разрушение, което причинихме на Ирак и Афганистан. Това, което видяхме ние, участниците във войната, бе тоталното разрушение, нанесено от най-могъщата военна машина в историята на човечеството. Нашият финансов интерес докара страдание на тези хора. С очите си видях как цялата инфраструктура на Ирак – държавна и военна, бе срината. Но не само това, ние разрушихме цялата страна. Забележете, ние, дори не разпуснахме германската армия след Втората световна война, а в Ирак разрушихме всичко. А знаете ли кога се прави такова нещо? Когато се планира окупация на цялата страна.
– Кой най-много пострада от тази война?
– Децата на Ирак. Ето, представете си деца играят на улицата и мине военен конвой, превозващ окупационни войски, с които местните хора не са съгласни. Тогава те излизат на демонстрация, някой вземе, че хвърли граната срещу конвоя. Атакуваните млади войници, които също, са голяма част от потърпевшите в този конфликт, изскачат и откриват огън срещу тези, които ги обстрелват. И по средата на всичко това се намират деца, играещи на улицата. Тези деца са хванати в капан. Къде да се скрият? Къде да отидат, домовете им и всичко край тях е превърнато в жив ад. Причинихме ужасни неща там, които са криминално деяние. Но най-лицемерното и гадното е как реагират десницата и консерваторите в Америка, които се представят за големи “християни”. Когато видят фактите, че ние докарахме смъртта на толкова невинни там, те отговарят: “Ами, това са само “вторични разрушения”, “съпътстващи щети.”
– Как ви подготвяха в армията психически за войната?
– Казваха ни ужасяващи неща, но така е, когато отиваш на война. Подготвяха ни още от началото на военната ни служба да видим как телата на другарите ни ще бъдат взривявани и разпъснати пред очите ни на безброй парчета и ние трябваше да се стегнем и да продължаваме напред. Така ти си готов и знаеш, че ще попаднеш в ситуация, където най-добрият ти приятел може да умре и части от тялото му ще попаднат върху теб. И другото, на което те учат, когато отиваш на война, е да убиваш.
– Как ще се излекуват раните, причинени от войната, на мирното население?
– Ох, Господи… Мисля, че поколения ще минат, докато раните зараснат. Вижте холокоста, колко години отминаха, но раните все още не зарастват. Сигурен съм, че на 10-годишните деца, които срещнах в Ирак, внуците на техните внуци още ще помнят и разказват за това, как американците са дошли и избили всичките тези невинни жени и деца. В Америка сме наивни да си мислим, че последиците от окупацията няма да доведат до сътресения дори и след като си заминем. Но ще ви дам пример за безотговорна журналистика, такава, каквато не съм виждал от години. На корицата на едно американско списаниеса сложили портрета на момиче, чийто нос е отрязан от талибаните, аргументирайки необходимостта от окупацията. Те внушават: “Вижте какво ще се случи в Афганистан, след като войските ни си тръгнат.” Но това са пълни глупости и заблуждения. Фактът е, че на това момиче носът му бе отрязан не когато нас ни е нямало, а когато войски на САЩ и НАТО са в Афганистан! Как ще ми го обяснят това?
– Какво си говорехте с другарите преди битка?
– Различни неща, но повечето пъти преди битка момчетата ме караха да им чета на глас записки от дневника, който си водех в Ирак и от който по-късно направих театралната пиеса “Очите на Вавилон”.
– Когато US войските навлязоха в Ирак, световните телевизии показаха радостното посрещане на местните жители. Каква бе причината нещата бързо да се обърнат и иракчаните да намразят американците повече от собственият им диктатор Саддам Хюсеин?
– Копелето Саддам Хюсеин управляваше с железен юмрук и вършеше ужасни неща със своя народ. Естествено бе тези, които го мразеха, да са на наша страна. Аз също в началото на офанзивата си мислех, че е добре да го премахнем и да помогнем на хората. Мислех си, че ще е нещо като войната в Кувейт, която не трая повече от няколко седмици, и след като го свалим от власт, ще се приберем у дома и ще оставим хората сами да си решават съдбата. Никога не съм си представял, че ще окупираме Ирак. Сега например в САЩ има хора, които са несъгласни с политиката на Обама и ако чужди войски дойдат и го свалят от власт, ще е естествено да са щастливи. Но ако те останат още някакви си 7 години, тогава да видим какво ще е отношението към тях. Абсолютно нелогично да е се мисли, че американците няма да почнат война срещу окупаторите.
– Как американските войници се справят със стреса от войната? Намират ли необходимата подкрепа и разбиране?
– Не намират. Аз общувам много с ветерани от Ирак и Афганистан, видели страдания, за които няма думи да се опишат. Помагам им и ги окуражавам да говорят, да не мълчат за преживяното. Това е един от начините, който може да ги спаси от кошмарите. Съвременните статистики изнасят доста обезпокояващи данни. Процентът на извършителите на домашно насилие и тежки престъпления сред войници, върнали се от фронта, е изключително висок и продължава да расте, което е още едно доказателство за своеволната политика на Америка.
– Мислите ли, че консерваторите и крайната десница, подкрепяща антиправителствените милиции, не по-малко опасни за САЩ от тероризма, ще успеят да спрат прогресивния ход, който Америка е поела?
– Не знам защо, но мисля, че няма да успеят. Аз обичам много Америка! Аз не я мразя. Вярно, в тази страна има много откачалки, но също има и прекрасни хора, които са направили добри неща за много хора по света. Надеждата ми идва от факта, че живея в страна, чиято конституция е създадена от робовладелци и че същата тази конституция е използвана за премахване на робството. Но както историята показва, и Америка, както всяка огромна военна империя ще залезе. Независимо от това ние трябва да променим начина, по който общуваме с другите народи.
Източник: в-к Труд
http://www.trud.bg/
