Автор: Димитър Петров
Още от зората на демократичните промени, та и до днес в България битуват доста погрешни представи относно дясната част от политическия спектър. И в близкото минало, и сега за „десни“ се приемат партии и политици, които по своя профил и платформа съвсем не са такива. Някои от тях са либерали, а други – откровени левичари.
За 20 години така и не се намериха журналисти и влиятелни политически анализатори, които да разяснят на обществеността няколко простички факта. А именно:
-това, че си антикомунист, не те прави задължително десен. Антикомунисти в България има и сред либералите, и сред социалдемокатите. Антикомунисти са и повечето от земеделците, които по традиция стоят на ляво-центристки позиции. Антикомунизмът не е идеология, това е естествена защитна реакция на цивилизования човек спрямо комунистическото безумие (особено когато това безумие допреди две десетилетия беше официална държавна идеология);
-това, че си про-западно, а не про-руски ориентиран, не те прави автоматично десен. Външнополитическата ориентация е въпрос не на политически, а на цивилизационен избор (или на чисто икономически, в немалко случаи);
-това, че си защитник на свободата, демокрацията и човешките и граждански права, не те категоризира непременно като десен. Свободата, демокрацията и човешките и граждански права са достижения на съвременния свят и те се отстояват от всички политически сили в демократичната част на спектъра – както вдясно, така и в центъра, а също и от модерните леви партии;
-това, че се стремиш към утвърждаване на правилата на пазарната икономика и неприкосновеността на частната собственост, не ти дава основания да се наричаш десен. Тези принципи са защитавани със същата сила и от либералните партии. А също и от социалдемократическите, само че при тях има по-голямо тежнение към социалната защита на населението.
Затова бих желал да разясня (макар и много бегло и повърхностно) някои основни, базови постулати, които характеризират истинската, автентична десница. А пък вие сами можете да прецените колко и кои от набедените за „десни“ партии и политици в България действително са такива:
– християнство – учудвам се как изобщо е възможно някой да бъде смятан за десен, ако не вярва в Бога и страни от Църквата? Налагането на атеизъм (от френската революция до наши дни) е изцяло заслуга на либералите и пръкналите се от тях социалисти. За истинския консерватор светът е изначално подреден благодарение на Бог и ние, хората, трябва просто да следваме Божиите повели. Отделно от това, „страхът от Бога е много по-силен регулатор от всякакъв обществен договор“ (цит. от интервю с Борис Станимиров във в. Седем). Азбучна истина е, че навсякъде по света десните се борят за запазване и увеличаване на влиянието на Църквата в обществения живот, докато либерали и левичари налагат безбожие и секуларизъм;
– национализъм – „Бог и България – единство в двойна плът…“ (Пенчо Славейков, „Кървава песен“). Отстояването на националната идея в противовес на либералния космополитизъм и социалистически интернационализъм е приоритет на всеки десен политик. Естествено, тук става дума за истинския, чист български национализъм, а не за национал-популизма, изповядван от не един и двама български пишман-националисти;
– традиции – този постулат е неразривно свързан с предните два, но същевременно си има и своите чисто консервативни, „идеологически“ основания. Според консервативния светоглед, всички ние сме брънка от веригата – синове на нашите бащи, внуци на нашите дядовци и т.н. и от нас се очаква да приемем щафетата и да доразвием постигнатото от нашите предци. Традиция и приемственост;
– елитарност – „националното единство означава не всички да се съберем зад един лозунг, а тези, които знаят, искат и могат, да дърпат нацията напред, а останалите просто да не им пречат“ (Маргарет Тачър). Според десните държавата трябва да бъде управлявана от едно образовано, просветено и осъзнато малцинство, т.нар. „национален елит“. Истински десният политик и държавник не се стреми да се хареса на мнозинството, на масите, а дава път на компетентните и високообразованите. Които във всяко общество са малцинство;
– утвърждаване на социалното неравенство – ние, хората сме различни и не бива да бъдем уеднаквявани. Равни сме само пред Господ (и пред винкела:)) Затова всеки трябва да получава това, което е заслужил благодарение на лични качества, умения, знания, инициативност и т.н. Във всяко общество и през всяка епоха е имало силни и слаби, умни и глупави, активни и инертни хора. Социалното неравенство е естествено и всякакви опити за неговото премахване („социално инженерство“) са неуместни според един консерватор. Още повече, че социалното инженерство е е опит за промяна на създадения от Бога ред, т.е. левичарство;
– култ към академичното знание – за разлика от либералния модел, за който основополагащи са приложните науки, коснерватизмът изтъква на преден план „знанието заради самото знание“. Според консервативния светоглед човешкия прогрес се дължи не толкова на техническите иновации, колкото на развитието на философската и политическата мисъл.
В някой следващ постинг ще разгледам причините за размиването на политическата физиономия на българската десница през последните 20 години.
Източник: http://thetrooper.blog.bg/
