Борис Дубин е руски социолог, преподавател по социология в Института за европейски култури и Московското висше училище за социални и икономически науки, ръководител на отдел в Аналитичния център „Юрий Левада”, зам.-главен редактор на „Вестник общественного мнения”.
Митологията за “особения път” и особените качества на руския човек започна да се активизира в масовото съзнание от средата на деветдесетте години на миналия век. През 1994 г. относителното мнозинство от анкетираните (41%) признава, че Русия изостава в развитието си от повечето водещи държави, обаче вече 32% са съгласни, че Русия се развива по особен, свой път и не бива да бъде сравнявана с другите държави (8% се придържат към мнението, че Русия винаги е била в числото на първите и не е отстъпила от тази позиция). Във времето делът на привържениците на второто и третото твърдение само расте, и през октомври 2008 г. те представляват две трети от запитаните.
Зад този процес в неговия начален стадий може да се види символична компенсация за тягостните за голяма част от руснаците „вътрешни” обстоятелства – последствия от икономическите реформи, започнали през 1992 г., и ако говорим за „външни” фактори – нарастващата (във връзка с войната в Чечня, с ролята на „силоваците” в руското ръководство, с все по-голямата „неуправляемост” на държавата от президента) изолация на Русия от световното обществено мнение. Едновременно с това у голяма част от руснаците започна да се засилва стремежът към символичното възвръщане на единството, примиряване със съветското минало, с неговите – в контраст със съвременната ситуация – образи и фигури: подбрани, препарирани и пласирани. Паралелно, в колективното съзнание – с поддръжката на медиите, но вече със забележимо сменени ориентири и оценки – бе реанимиран „образът на врага” (враговете).
2.
При социологическия анализ на комплекса или синдрома на особеното методологически е допустимо да се върви по различни пътища. Да кажем, може да се отделят различни „археологически” слоеве в морфологията на това смислово образование, съотносими с различни времеви периоди: да се различи традиционалисткият слой на семантиката, отпращащ към дореволюционното, националното, руското (тук особена роля ще играят „руските традиции”, „руската култура”); държавно-съветските компоненти (остатъци от великата мисия, героичните изпитания и постижения); уравниловъчно-комунитарното значение, препращащо също към съветското, но в значително по-голяма степен към постсъветския опит и представляващо символична защита от промяната, застраховка от риска и поражението в условията на неопределеност, на избор (образите на неразчленените маси, негативното отношение към индивидуализма и успеха). При анализ на понятията в социокултурното пространство възниква възможността да си представим различни семантични слоеве в дадения смислов комплекс като съотнесени значения на периферия (провинция, „затънтени”), център (столица, Москва) и – чрез смислова и модална преграда или разрив – държавата в целостта си против също толкова обобщения образ на Запада; в това изброяване става дума, разбира се, не за географски точки или пространства, а за съвкупност от значения, кодирани от съответни имена.
Във всеки случай, на изследователя му се налага постоянно да има предвид несъвпадането и взаимодействието на изолационистката митология на особеността с практиката на приспособяването към „другия”, другите – бавна, принудителна адаптация към известно социално и културно разнообразие с елементи на „западно” и „всеобщо” в работата на някои социални институти, във всекидневния начин на живот, в програмите на медиите и т.н. Жителите на Русия признават (през 1994 г. и през 2003 г. до 60% от запитаните са съгласни), че „рано или късно Русия ще тръгне по път, общ за всички цивилизовани държави”. Но говорят, като правило, за неопределено бъдеще време, което ги освобождава от лична инициатива в настоящето, а значи и от лична отговорност за желаното, както и за нежеланото бъдеще. На второ място, трябва да се разграничава по модалност и по функционално значение проспективният план за представата за „пътя” (в изследванията той излиза като „общ за всички”, но тези общи значения на ценното и желаното се пренасят в неконтролираното бъдеще) и ретроспективният план – в него, собствено, се и подчертават значенията на особеността, които, да отбележим, отпращат изключително към миналото и потвърждават, узаконяват и поддържат, консервират в това статукво днешните представи и оценки.
Ако се сумират отговорите на руснаците на въпросите за съдържателните характеристики на руската (и свързаната с тях съветска) особеност, то основните, повтарящи се и най-масово представени позиции изглеждат по следния начин. Преди всичко, руснаците отбелязват:
– различието на западните и руските ценности, традиции (граница, преграда, разрив);
– особената роля на държавата в отношението й към населението (власт – сила, конституираща социалния свят и колективната идентичност);
– масовидният характер на социума, колективното „ние” като цяло (свикване с еднаквостта и неприемане на различието като механизъм за социално равенство и блокиране на индивидуалните инициативи); в този смисъл особеният от „другите” път може да се трактува като проекция на архаичната, по-точно на архаизираната вътрешна монолитност, на неразличаването на каквото и да било отделно, открояващо се; като условие за особеност спрямо външния свят се явява неприемането на особения и обособяването вътре в социума;
– особеният човешки характер, в частност като резултат от „историческите” обстоятелства (а съответно, разбирането за „нашето минало, нашата история” като това, което ни отделя от другите: историята се представя като тавтология, повторение в затворен кръг, потвърждаване на идентичността, при това най-често в семантиката на страдателно и търпеливо понесените общи изпитания) – оттук и значимостта на такива характеристики на самоописанието на руснаците, като „обикновени”, „открити”, „не стремящи се към успех и богатство”, „решаващи общо всичко” и т.н.
3.
В изброените особености може да се види символична транскрипция на няколко фундаментални обстоятелства от историческото съществуване на Съветския съюз и колективния живот в съветския социум. Те се явяват като социокултурни рамки (причини, условия) на възникването и жизнеспособността на мита за „особения път” за мнозинството от населението. Още повече за днешните жители на Русия, при които присъстват вече не само с преките форми на държавното насилие и ведомствената принуда, а с „азбучните истини”, с „разбиращите се от само себе си” езикови клишета и визуални стереотипи, фигури, сюжети, преминали няколко десетилетия образно-символична обработка, активизиране и преобръщане чрез подсистемите на социума – училището, медийната пропаганда, официалното изкуство.
От една страна, в представите за държавата (Русия, СССР) като цяло присъстват устойчивите значения за външна заплаха или, най-малкото, за недоброжелателно обкръжение – преди всичко, въображаемото неразбиране и неприязънта от страна на Запада. От друга, символичният „център на света” в описаната картина се намира „там”, зад непреодолимата граница. С други думи, в понятието за тукашната особеност, освен (или в резултат на) организирано възпроизвежданата неосведоменост на абсолютното мнозинство от населението за живота „зад планината”, влиза усещането за периферност, а казано по-грубо – за изостаналост и в този смисъл вторичност, закъсняла реактивност по отношение на тамошния „голям свят”. На когото, съответно, се приписват инициатива, активност, динамичност (ако говорим обобщено – самостоятелност). Но тези характеристики – така работят механизмите на колективното изтласкване и проекцията! – се кодират (вж. по-горе) изключително в категориите на враждебност по отношение на „нас”. Понякога това е явна опасност, понякога – (коварно) затаена заплаха.
По-нататък. В представи за особения характер на руския и съветския човек се транспонира многогодишният опит от живота в затворено общество – затворено не само за външната среда, но и принудително, нормативно разделено отвътре, „разединено и разградено”, според формулировката на Юрий Левада, когато най-обикновеното и общозначимо нещо може да бъде обезпечено само чрез особени средства (приятелство, връзки, подкуп и др.) или при изключителни обстоятелства, но отново в принудително нормативна, уравнителска форма (война, порционна, купонна и други подобни системи).
Обратната страна на подобно съществуване се откроява с усещането на индивида за неавтономност и, съответно, за зависимост от обкръжаващите, които колективно го контролират – характеристика на уравнителното съзнание. Компенсаторен момент в такива условия става чувството за подчиненост на всички по отношение на държавата, което символично се транскрибира в образа на върховна, всемогъща и – в идеализираните очаквания на мнозинството – по бащински загрижена, „своя” („наша”) власт.
4.
Понякога поставят метафората или митологемата за особения път в контекста на дебата за модернизацията, тълкувайки я като указание за своеобразната траектория на развитие на Русия. Всъщност, в тази метафора семантиката на целенасоченото движение не се съдържа, нещо, което посочва още Гогол, един от първите, разработвали близка метафорика. Динамичните характеристики на предполагаемата цел, скоростта на приближаването до нея и посоката на движение, параметрите на инициативата и активността на движещите се, последователността на действията им, инструментите за оценка на извървяното, коригирането на маршрута и други подобни моменти отсъстват напълно в метафората за „особения път”. И това не е повреда или дефект – такова е функционалното предназначение на анализираната метафора. Тя трябва да отделя „нас” от „тях”, така че споменатият „път” вече ни е даден. Освен това, той е зададен веднъж завинаги, предначертан като наше неотменно свойство: това е другото обозначение на „нас”, своеобразното второ „име на Русия”, но то е тайно, обърнато към нас и разбираемо само от нас, другите („те”) не могат да го забележат, да го разберат. Тези обстоятелства неведнъж са посочвани от анализаторите. Но модалната структура и прагматиката на използването на митологемата за особеността, изглежда, се анализира доста по-рядко.
Ако говорим за функциите на дадената метафора, можем да констатираме, че наблюдателят и изследователят тук имат работа с основополагащи стратегии за производство и възпроизводство на обикновени, дори най-прости социокултурни различия. Асиметричното делене на „ние” и „те” чрез непреодолима, т.е. забранена за двете страни преграда, „стена”, „завеса” е базовата характеристика на архаичното съзнание и неговите по-сетнешни архаизиращи разновидности (церемониални изпълнения, колективни възпоменания, стилизации и др.). Ако се анализира модусът на подобни смислови образования, тук е важно да се отбележи тяхната модална двойственост. „Особеният път” в езика на пропагандата и медиите, възможните „горещи линии”, токшоута и др. се предоставя и като реалност, като даденост, т.е. норма, и като желано, като задача, т.е. ценност. Такова устройство (с неговата принципна безусловност и извънсубектност на изказванията, а значи, неразчлененост на смисловите му планове) по най-сериозен начин блокира възможността за рационализиране на подобни смислови шевове и кройки. Тяхната „работа” се състои в определянето на области на „нашето” неразделно единство, което точно в това си качество е противопоставено на всичко останало като „чуждо”.
Продължавайки тази линия на анализ на ключовата метафора, ще посоча значението на особеността – като подразбираща се, постулирана, но необсъждана изключеност на Русия от общия ред, от общите правила – освен това и като изключителност на географското й положение, исторически обстоятелства, характер на „нашия” народ и човек. Апелът към екстраординерност е много популярен в руската история. Юрий Левада отбелязва, че „в съветския новоговор е трудно да се намери друг специфичен термин, сравним по експанзивност с понятието „особен”. Във връзка с казаното по-горе ще подчертая, че „режим”, „ред”, „отдел”, „съвещание”, „папка” (ред, цитиран от Левада) като „особени” препраща още и към митологизираните значения на секретността. Скритостта на властта и запазването й, никога неразкриваемите тайни в дадения случай представят властта като свръхестествена инстанция, като могъщество, недостъпно за обикновените представи и мерки, а заради това имаща силата и правото за премахва обикновените правила и законите на колективния живот.
5.
Тайната тук се явява като средство за контрол на властта над масите, а властта, съответно, застава съзнателно непрозрачна за масите, дори може да се каже – невидима за тях, но точно заради това вездесъща: тя като че ли е навсякъде и никъде – навсякъде, в цялата пълнота на могъществото си, но никъде отделно и частно (такива модуси биха смалили нейната тоталност и сила). Ако – след направения анализ –от изброените характеристики се снеме здравият митологичен слой, то описанието на „невидимостта” на властта социологически може да се трактува като отсъствие на връзка между властта и масите, а съответно – като безотговорност на властта, въпреки формалната й изборност от масата избиратели и от населението.
Струва си да се отбележи, че приемането на дадената ситуация влиза в общо разпространение и се смята в социума за норма за представата за властта, най-малкото – на висшата власт. Ако говорим за масовото въображение, за масовата политическа култура, първите лица за масите са надарени със свръх власт, но не отговарят за употребата на такива извънредни пълномощия. Те не могат и не трябва да бъдат призовавани да дават сметка; в най-добрият случай, те отговарят (през последните години това особено се отнася за фигурата на Путин) само за „доброто”, за едни или други явления в подобряването на отделни страни от живота, но в никакъв случай за недостатъците и провалите на системата.
Същественото в дадения контекст е, че описаният стремеж към „невидимост”, т.е. към неконтролируемост, може да бъде отнесен към поведението и на властта, и на масите. При това безотговорността на властта съответства на безотговорността на масите. Да не се включваш в нищо и да не отговаряш за нищо, изплъзването от надзора и контрола на началството е устойчива тактика в поведението на обикновения руски човек въобще, но особено в рамките на затворените подсистеми: в армията и в „зоната”, на принудителна работа или на лечение и т. н. Тази тактика можем да наречем тактика на алибито, при това, както бе казано, от нея в Русия се ползват всички: и „върховете”, и „низините”.
А това означава, че в картината на света, построена върху митологемите за особеността (изолираността, масовидността на всички, действащи като един, и на всеки, отговарящ за всичко), строго казано, извънредността не толкова противостои на обикновеността, колкото се корелира и преплита с нея. Тези режими на колективното съществуване се поддържат един друг. Извънредните ситуации се явяват като начин за контрол над мобилизираната от властта и сплотената чрез тях “от горе” маса, обикновеността (равняването по обикновеното, навикът като инструмент за нивелиране на различията) се явява като начин за контрол над индивидуалната инициатива и отговорността „отдолу”, от страна на масите.
Тъкмо в съотнесеността и смисловата индукция на тези два плана (общите всекидневни норми, спазвани по навик, и подразбиращите се като изключения, допустими и негласно разрешени отклонения от тях) бих предложил да гледаме съдържанието на анализираните тук категории на особеността. Тя фиксира характерното състояние и подредбата на колективния живот в Русия, които тук разпознаваме и признаваме като „свои”, „наши”. Колективно приетата и санкционирана от навика, от обичая затвореност на тези две системи (нормите и ексцеса) за външно наблюдение и контрол блокира възможността за тяхното проясняване, извеждането им в ясната област на мисълта, на отделянето им от всяко „частно” съзнание, а с това и възможността за самостоятелна позиция на индивида, за легитимност на субективната гледна точка. Неконтролируемостта на описаната смислова конструкция, недостъпността й за рационализиране позволява произволно да се променя съдържателният (идеологическият) пълнеж, запазвайки принципната конструкция за непринадлежност към общия ред, към универсалните ценности и норми. Искам да подчертая, че тук главното е не тази или онази идеология, а точно модалната, но безалтернативна конструкция на социалния живот.
6.
Важно е да се отбележи вторичността, производността и в този смисъл слабостта, дефицита на общозначимото и универсалното в описваната конструкция и в социалния ред на днешния руски живот. За фрагментарността, раздробеността и разградеността на тази конструкция е писано не веднъж. Ако говорим със социологически категории, става дума за преобладаване в социума – нещо повече, за колективния диктат в него – на твърде партикуларни отношения: затворени, персонални, непосредствени контакти между най-близки роднини. В качеството на образец тук излизат едноизмерните (хоризонтални) връзки между „същите като нас”. Точно тях си представят днес руснаците като единствената област на колективното съществуване, която те все пак контролират, в която преобладават отношения на доверие и където може да се направи нещо, където може да се влияе.
В такъв затворен и сегрегиран социум особено значение се възлага на бариерите и преградите, а чрез това се поддържа социално конструираната пасивност. Подобно състояние (неправилно е да го наричаме поддръжка или одобрение) бива забелязвано от днешната руска власт, отчита се от нея в технологията на управлението, разглежда се като принципно неограничен ресурс на собственото й съществуване. Но и самото население отнася дадената характеристика към основополагащите черти на руския човек и колективния живот в Русия като „особен” и „наш”. Неслучайно в представите за особеността на руския народ първо място, според данните от допитванията на Центъра Левада, рядко устойчиво място заема „търпеливостта” – посочена е от 53% от анкетираните през 1998 г. и 2008 г., което превишава един път и половина значимостта на другите, дори най-признаваните черти от колективния автопортрет („душевност”, „навикът да се задоволяват с малко”, „преобладаването на духовните ценности над материалните”).
Позитивната оценка на параметрите на сходство и хоризонталните връзки в “нашите” колективни образи подразбират преобладаващо неприемане на социалните и културните различия. В последните биват виждани не симптомите на разнообразието – съответно знак и ресурс за общото богатство на възможностите, залог за динамика на обществото. Напротив, тези различия се четат като неравенство и несправедливост, доколкото зад тях се виждат претенции за превъзходство, неправомерни от страна на „същите като нас” (доминирането – и то с подозрително и постоянно недоволство – се допуска само за властта). Натискът на навика, на привичното работи като инструмент за социална нивелация. Оттук – натрапчивите за колективното съзнание на руснаците (както на низините, така и на върховете) призраци на рухналите предградия, кошмарните картини на хаос, „жупелът на всепозволеното” и други подобни. Това е и още един „вътрешен”, вграден в конструкцията на социалния свят и колективното съзнание, блокиращ механизъм на каквито и да са промени. С негова помощ както отгоре, така и отдолу се консервира състоянието на атомизиране на всички в качеството им на еднакви и пасивни – състояние, може да се каже, на „разсеяна маса”. При това, „общото” се приема или в качеството на колективна, изравняваща всичко, стигма в настоящето, или – като идеализирана картина, отново извън всякаква конкретика, инструментални характеристики, собствената роля, последователност на действията и др. – се проектира в неопределеното, недостижимо бъдеще. А значението на „особеното” все повече се пренася в компенсаторната перспектива на миналото. Както вече беше посочено, точно тази семантика на миналото, билòто, т.е. намиращото се извън сферата на чието и да е влияние – индивидуално или колективно („нашето минало, нашата история”) – става с годините за руснаците все по-значимо, все по-отчетливо се очертава от тях в образа на колективното „ние”.
7.
По този начин, на основата на проведения анализ на емпиричните данни, може да се направи извода: в колективното си самоопределяне мнозинството от руснаците през последните петнайсет години са се преориентирали към миналото. При това, през последните десет години това минало все по-често се явява като съветско (тук идеалът е ретроспективно конструиран като контраст с „лошите” години на брежневската епоха). Съответно, с все повече съветско съдържание се изпълва и конструкцията на особения път. Особеният път днес – това е път съветски, той включва в себе си и държавните значения на съветското като огромно и застрашително. В първите десет години от новия век предпочитанията на руснаците могат да се проследят достатъчно ясно:
Искате да живеете в огромна страна, която другите страни уважават и от която се боят, или в малка, уютна и безобидна страна? (% от числото на анкетираните)
|
Първото
|
75
|
|
Второто
|
19
|
|
Затруднавям се да отговоря .
|
6
|
Описаният по-горе исторически „преход” на общественото мнение от хипотетичната алтернатива (на избора) и въображаемото партньорство към особеността (изключителността и изключването, т.е. изолацията, най-малкото символична) е начин за потвърждаване и укрепване на колективната идентичност на болшинството руснаци в пространството и времето, установяване на приемственост по отношение на съветското минало, към основополагащите черти (особености) на съветското, начин за утвърждаване на съвкупностите на точно тези черти (особеният характер на властта и др.) като „нещо наше”. Такова завръщане беше припознато от мнозинството от населението на държавата като стабилност и ред, то се съпровожда от чувство на завръщане към нормата и днес се приема като норма.
При това, достатъчно осезаемото в материалите от социологическите анкети разбиране от мнозинството руснаци на лошия социален ред (свръхконцентрация на власт, неефективно управление, бюрокрация, корупция и др.) изобщо не им пречи да приемат тези състояния като „наши”, нормални за „нас”, т.е. това разбиране не подрива статуквото, а колкото и да е парадоксално, обратното – поддържа и заздравява днешния ред. Искам да подчертая този момент. Подобна двусмислена конструкция сама влиза в автохтонната „традиция”, в митологията за „нашето” като особено – неслучайно тя се повтаря неведнъж в отечествената история. Така нарастващият свръхцентрализъм и авторитарността на управлението, бюрократизмът и извънредността във втората половина на 20-те години на миналия век са се осъзнавали от масата тогавашно население като връщане към дореволюционния ред и, съответно, към предишните митологични представи на масите за властта, каквато тя „винаги” е била. Такъв ход на колективната мисъл, вероятно, би бил фиксиран в масовите мнения през 70-те години на миналия век – преоценката на предишната „хрушчовска” епоха – ако тези феномени бяха изследвани от тогавашната социология.
Вторият важен извод от проведения анализ е, че (отново според емпиричните анкети на Център Левада през последните петнайсет години) поддържането на символичната колективна идентичност се оказва (за пореден път се оказа) за различните групи, за руския социум и за властта, приемаща върху себе си репрезентация на тази идентичност, по-важна и по-необходима, отколкото диференциацията и състезателността, поставянето на цели и достигането им. Съответно, политиката в подобни условия се изражда в публични театрални церемонии и скрита зад кулисите номенклатурна борба по собствените, вътрешни, също неписани правила.
Зад метафората за особения път стоят неподготвеността за състезателност, за възнаграждение на успеха и позитивната солидарност – принципи, които са създали съвременните (модерни) общества. Доколкото към главните особености на руския път се отнасят опеката от страна на държавата и нейната повишена роля в социалното устройство на живота, важността на контрола над индивида от страна на колектива, то подчертаването на „особеността” говори и за неподготвеност за свобода, преди всичко, за индивидуална свобода, а значи, за отговорността за собствения живот, за култивирането му. Свободата е още една от най-важните универсални ценности, лежаща в основата на съвременните общества.
В този смисъл е допустимо да се тълкува митологемата за особения път като системен ограничител на модернизацията. Той позволява тази митологема да се трансформира и приспособява чрез „знакови” (при това, с възможност за преозначаване) елементи в съответствие с изискванията на властта и със задачите за нейното самосъхранение, от една страна, и навиците на масата, нейното нежелание и отблъскване на промените, от друга. Важно е да се уточни: по-коректно е да се вижда в това именно ограничител, стабилизатор, т.е. механизъм за ”мека” адаптация, а не „твърдо” препятствие или спирачка.
Една от съществените характеристики на работата на този механизъм се състои в това, че „особеният път” се явява в общественото мнение, в материалите от социологическите анкети като съдържателна характеристика – някакъв набор от качества, макар и достатъчно неопределен. Но „отговорите” на анкетираните са само начало за нови въпроси, които си задава социологът: това не са отчетни показатели, а предмет за анализ. Така че, по-точно би било да видим в категорията „особен път” ценностен оператор, превключвател на модалните планове за оценки и интерпретации на социалния свят, който обезпечава интеграцията на представата за себе си и за другите, явява се като механизъм за съгласуване и относително съзвучие на оценките на идеалното и реалното, на властта и масите. Трудността в интерпретацията на комплекса на особеността се състои точно в това, че той се явява ту като съдържателен, ту като модален (регулативен, задаващ модус за разбиране). Ще отбележа, че това е същата двойственост, която се подчертава от социолозите, в руското (съветското) „двусмислие” или „лукавство”. Двойната, „кентаврическата” природа на подобни представи обезпечава на носителите им застраховка в условията на социална неопределеност на цялото и собственото място на анкетирания в него, но и поддържа, увековечава тази неопределеност, придава й принципен характер, доколкото я защитава от рационализации, дискусии, корекции и др.
8.
Ще опишем накратко как действа този символичен механизъм за социална адаптация (в дадения случай – митологичният комплекс „особен път”). Той съотнася и интегрира три нива или три кода на социалната реалност и колективните представи:
– ниво на авторитарно-патерналистичната власт;
– ниво на партикуларната („разсеяна”) маса;
– ниво на съвременните, така или иначе специализирани институти (производство, образование, здравеопазване, пазарни елементи и др.).
С други думи, в социокултурните условия, които тук се описват и анализират, институционалната реалност не работи, ако не получава а). санкция от страна на йерархичната власт (привилегии, връзки и др.) и б). интерпретация от страна на неидентифицираната маса (в термините на своите, в това число – на своята, нашата власт). Така институционалната реалност придобива имитационен или субституционален характер. Това са някакви обновявания на табелите (съвременно стилизирани), зад които по други правила функционират отношенията на „своите”, структурирани по оста на йерархичната власт. Подобно устройство позволява да се използват наличните ресурси на институтите (резултатите от тяхната дейност, благата), изплъзвайки се от функционалните им императиви (самостоятелност, отговорност, ориентиране към цели, проверка на ефективност, подобряване).
Такъв механизъм позволява да се удържат всякакви промени в рамки, удобни за властта и поносими за масата (адаптацията в днешните руски условия е всеобща тактика). Оттук и значението в подобни условия на въведената по-горе категория алиби: нека „другото” (новото, западното, модерното и др.) да си съществува, но не с нашите усилия, не при нас и без последствия за нас. В това може да се види един от примерите за системно производство на разриви в социалното и културното време. То означава, че производството на подобни разриви е вградено в конструкцията и функционирането на репродуктивните институти на социума – училищата, медиите. Точно заради това историята в дадените социокултурни рамки приема вид на повторение, на церемония, на ритуал – поредното напускане на своите основи („загуби”) и също така поредното символично „завръщане” към тях. Затова съветската образност, чак до човешките типажи, се инкрустира днес в рекламите на съвременните стоки и услуги по улиците и в транспорта на най-големите градове на Русия. Затова стилът на съветското кино от 1930-1950 г. се превръща днес в символична основа на „епичните” повествования на „големия стил” в държавно спонсорираното (отново!) родно кино. При това, в днешните образци носталгично се подчертава значението на вкоренеността, приемствеността, дълговечността, а съответно, фантазменото качество и сигурност на стоките, услугите, в края на краищата, на самите хора и целия им начин на живота в тяхното днешно, но като че ли „вечно” и „завинаги” непроменяемо устройство.
2 септември 2010 г.
Превод от руски Веселина Гюлева
Текстът, който публикуваме със съкращения, е от списание „Вестник общественного мнения”. В основата му са две лекции на автора: през ноември 2009 и април 2010 г. Статията продължава и развива многогодишните разработки на сътрудниците на Центъра Левада по темата.
Източник: в-к Култура
165. Социопортретни щрихи към образа
на Съветския и Постсъветския човек
Когато по време на бурните събития през 1991 г. президентът на Русия Борис Елцин бе обявил КПСС за партия, намираща се извън закона, и бе разтурил СССР, със спонтанно завладяваща за онова време почти сълзлива и изглеждаща напълно искрена театралност депутатът от Руската Дума Виктор Алкснис бе заявил от парламентарната трибуна: Макар и по националност да съм латиш, аз винаги с гордост съм се чувствувал и винаги ще се гордея, че съм съветски човек, представител на съветския народ, който през периода на своето съществуване от 1917 г. до днес бе извършил неимоверни чудеса и недвусмислено е доказал на света, че представлява най-висшата степен в развитието на човечеството!.
Любопитно е, че с изключително умела и деликатно сдържана ирония западните информационни агенции не пропуснаха да подчертаят, че той наистина има всичките основания да нарича себе си типичен съветски човек, тъй като: неговият дядо, който е бил началник на военно-въздушните сили на СССР, е бил разстрелян през 1938 г.; баба му е престояла 15 (петнадесет) години в съветските затвори и лагери, откъдето е била освободена само няколко месеци преди да умре; баща му е бил израснал в сиропиталища и през целия си живот е останал благодарен и безрезервно верен на съветската власт; а самият той едва в зрелата си възраст случайно узнал, че е латиш, и започнал да изучава латишки език именно по поръчение на пропагандния отдел на местния комитет на комунистическата партия.
Съгласно последната (от 1971 г.) формулировка на официалното понятие на съветската идеология съветският човек е индивид, принадлежащ към съветския народ, който, от своя страна, представлява качествено нова социална общност от хора, които са обединени от единната съветска територия и съветското гражданство, социалистическия обществен строй, марксистко-ленинската идеология, комунистическите идеали и принципите на социалистическия интернационализъм.
По своята най-дълбока същност, обаче, постигнатият в резултат на седемдесетилетно моделиране феномен, наречен съветски човек, представлява не толкова някакъв тотално нов човешки тип, колкото именно човек, тотално приспособяващ се в името на своето ежедневно и дори ежечасно оцеляване към абсолютно безалтернативната даденост на съветската реалност. Това е специфичен масов психологически тип, формиран в контекста на наложената върху абсолютно всички своеве на населението тотална поведенческа безалтернативност, разкриваща пред личностновия житейски хоризонт наличието само на един-единствен начин на оцеляващо ежедневно поведение и на един-единствен начин на живот; това е човек, заставен да живее в условията на бесно протичащи социални и политически преврати, на главоломно интензивна масова и технологично дефектна урбанизация, на свръхинтензивна тежка и екологично зловеща индустриализация, на масово автоматично превръщане на селяните в работнически пролетариат, и прочее, и прочее, при което всичко това е протичало в условията на неимоверна социална мобилизация, напрегнатост и прилагане на всички видове и форми на терор; това е човек, формиран в контекста на безжалостното изискване за приспособяване в рамките на крайно ограничения регистър от възможности за адаптивно поведение, налагащо стремеж към примитивно битово задоволяване на елементарните физиологични потребности и на постигането на крайно ниските образци на професионално и кариерно утвърждаване както в сферата на производството, така и в сферата на чиновничеството, така и в сферата на политическото лидерство.
При това, напук на официалната пропаганда (прокламираща реалното постигане на най-висшите хуманистични образци на радикалните социални мечтатели), постигнатият модел на напълно асимилирания от социума човек се оказал съвсем не нов, а само една нова еманация на някои от добре познатите от руското минало форми на тотално обезчовечения човек.
При това, колкото и да е парадоксално, фактите са категорични, че смъртта на съветската система по абсолютно никакъв начин не доведе до смъртта на съветския човек; и че това е така, просто защото по времето на Ленин и Сталин самата съветска система чисто технологично бе сменила заварените социалнополитически регулатори по поддържането и утвърждаването на този именно модел с други, преследващи същата цел, регулатори; а неотдавна, по времето на Горбачов, същата тази система бе преустроена, като бе заменена от неин абсолютен двойник или близнак, който пак чисто технологично утвърди нови регулатори за поддържането на същия модел на руската човешка същност.
При това фактите са категоричи и относно наличието на още много други парадоксални аналогии, на които ние тук няма да се спираме, но ще посочим само един шизофренен парадокс: докато по времето на класическата съветска система съветският човек макар и дълбоко вътре в себе си да е носел редица елементи на категоричното неприемане на протичащите процеси, в същото време с подчертана външна (публична) френетичност той е изразявал своето възхищение и подкрепа на същите тези процеси; то след официалната смърт на зловещата съветска система постсъветският човек, макар и вече в духа на новото време да е започнал открито да изразява неодобрението си относно протичащите процеси, в духа на своята най-дълбока вътрешна същност не е правел и не прави абсолютно нищо, което фактически и практически да представлява реална съпротива срещу наложените и неодобряваните от него процеси.
И това е така, защото в същата тази духовна бездна на руската душевност винаги и неизменно е стоял и продължава да стои изключително мощният импулс на безрезервна лоялност към властта.
Вместо заключение:. “Трети Рим”, „Втора Европа” или „Трети свят”
Дори и при тотално изградените върху идеологията (митологията) общества, диктуваната от дългосрочните фактори на съществуването логика на събитията неизменно присъствува в историческия и обществено-политическия живот; и макар и да не е така принудителна, както това изглеждаше (или все още изглежда) в очите на привържениците на теорията за твърдите исторически закономерности, макар и да може да бъде нарушавана в угода на определени идеологически (митологически) съображения, все пак, рано или късно, тя неизменно проявява своята отмъстителност.
Взаимоотношенията между логиката на обществено-историческото функциониране и обществено-историческите утопии, разбира се, никога не са били елементарно прости, но все пак в елементарно-опростителен вид би могло да се каже, че логиката винаги и неизменно е свързана с принципа на рационалното осъзнаване на реалността, докато утопията – с принципа на удоволствието.
При това неизменно трябва да се каже, че както навсякъде, така и тук, като правило всяко алогично удоволствие завършва с реванш на реалността, платежната цена на който има характерът на обществено-историческа криза, драма, трагедия и катастрофа.
И още нещо – неизменно трябва да се каже, че докато в условията на традиционните общества приемствеността между еднакво митологично мислещите поколения е позволявала на историческото безумие да предявява и безнаказано да разгръща своите илюзии, то в условията на глобалистичното общество всяко следващо поколение е поставено пред дилемата или да продължи да живее съгласно утопично-митологичните традиции на своето танатоцентрично светло бъдеще, или да осъзнае реалността и да приеме високоадеркватна рационално-хуманистична стратегия, обърнатата към настоящето.
Приложимо към съвременна Русия решаването на тази дилема изисква да бъде пределно ясно осъзнато, че многовековната мечта на Русия да бъде Третия Рим (модерният вариант на която мечта е империалната евразийска съблазън) всъщност винаги й е осигурявала статуса на Средновековен Трети свят, и че единственият нейн реален шанс е да се опита да стане Втората Европа.
[стр.734-738 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политико-правния генезис). Том 5.Средновековие. Книга 2. РУСИЯ – С., „Янус“, 2007. 744 с.]