2024-12-22

1 thought on “ДАНСуващи… по поръчка

  1. В потвърждение на думите на Даниела:
    Наблюдение на препатилия: „Хората са търпими само към онова, което не ги засяга.”

    –––––-

    В България всичко е възможно, но нищо не става

    Светослав Ставрев /Дневник/

    Отношението на хората към нещата, които ги заобикалят, може да бъде неутрално-безпристрастно, когато тези неща не ги засягат или ги засягат, но непряко и периферно. А може да бъде и пристрастно, в противния случай. Пристрастното отношение пък е обикновено розово-оптимистично или мрачно-песимистично в зависимост от субектните емоции при преценката.

    Да бъдеш социален оптимист (различно от оптимист за себе си и своето малко обкръжение!), особено днес в България, е доказуемо инфантилно и наивно, а да бъдеш песимист е със сигурност мизантропно и донякъде мазохистично. За да живееш обаче, е нужен

    някакъв изход от тази нелепа ситуация

    Кой как го намира?

    Едни, да ги наречем прагматичните циници, го намират в една ценностно безчувствена, но пък силно активна жизнена позиция, която можем да изразим така: „Ние не се занимаваме с ялови теми, което оставяме на неудачниците, за да има какво да правят и те, жалвайки се. Ние си живеем живота такъв, какъвто е и какъвто си го направим, напук на завистници и негодни за успешен живот празнодумци и морални чистофайници.“

    Това е културният клъстър, от който произлизат практически всички политици (депутати, министри, кметове, висши администратори и подобни), банкери, големи бизнесмени, както и обслужващите интересите им адвокати, финансови консултанти, лобисти, журналисти, PR шмекери, казионни публични анализатори…

    Най-характерното за тези хора днес у нас е това, че те дължат своите успехи единствено на държавата (не на пазара, както често им се случва да лъжат нагло), която с парите на всички ни им плаща и пак за наша сметка им позволява да не си плащат.

    Други, интелектуално и професионално издигнати и морално чувствителни и взискателни хора,

    усещат живота си днес у нас като наказание, а понякога и като възмездие

    Той просто трябва да се изживее, защото няма как другояче. Или просто се налага да емигрират, което невинаги е желано и възможно тъкмо за тези хора. Ясно е, че става дума за маргинализирани – социално, икономически и политически, групи от хора с незабележимо и пренебрежимо обществено присъствие.

    Винаги и навсякъде има такива, но трагично става тогава, когато те представляват огромно мнозинство от лекарите, учителите, експертите от различни области на знанието и сектори на икономиката, дейците на науката и културата… Подобно общество, изначално враждебно към елитите и протоелитите си, няма добро бъдеще, ако въобще има бъдеще.

    За трети, не свикнали или отвикнали да се замислят за живота си хора, анимализирането и вулгаризирането на съществуването им вървят ръка за ръка с биологичните и социалните инстинкти за приспособяване, оцеляване и хедонизиране. „Веднъж се живее, да не си тровим душите и главите със сложни и нерешими въпроси, а да се забавляваме докато може(м).“ Тълпи от подобни хора

    запълват времето си с отбиване на номера

    докато и доколкото работят, с обикаляне на клубове и кръчми, с неистово гледане на тъпи сериали, шоута и порноканали по телевизията, с джигитлък по пътищата, с битов алкохолизъм, за жалост все по-често и с дрога, с бабаитлък по стадионите, а някои от тях намират за вълнуващо, а и полезно да участват в инсценирането на масовки при шумни политически акции и демонстрации.

    За останалите, попълващи луфтовете между победители, тълпи и губещи в обществената тъкан, животът не е нито добър, нито лош, а е просто ходене на работа, отглеждане на децата, подготовка на зимнината, почистване на дома и от време на време ходене на гости, игра на карти и т.н. за разнообразие.

    Реалните хора най-често са някаква ситуативно и темпорално променлива комбинация от горните „идеални типове“. Приложното им миксиране на практика в „българския случай“ изгражда една лоша „национално валидна“ структура от индикатори, говорещи за: нисък материален стандарт на живот, обусловен от бавно развиваща се и неконкурентоспособна икономика, масови усещания за безпомощност, безсилие и въобще за нещастна съдба, дълбока и заплашваща с национална катастрофа демографска криза.

    На този фон да се говорим за това, че светът излиза от кризата и това започва да се усеща и у нас, за бюджет 2011, за ГЕРБ, Бойко Борисов и Со, за „новата“ левица на Георги Първанов и опитващи се да оцелеят политически „люспи“ от БСП, за „старата десница“, за царските юпита и т.н. не ми изглежда сериозна работа.

    Длъжни сме да си признаем, че т.нар. преход в България се провали. На челни позиции в българските политика, администрация, икономика, синдикати и неправителствен сектор твърдо стоят предимно малограмотни, безогледно алчни за пари и власт

    политически и финансови авантюристи, обвързани в тайни и явни мрежи

    от зависимости, държани отнякъде отвън (?), а и взаимно държащи се под контрол отвътре, хора, които са напълно неспособни за изпълнение на мисията и функциите им.

    И никакви демократични избори не са в състояние да променят картинката. Просто защото упоменатият „истеблишмънт BG“ няма да позволи това, с помощта на парите, медиите и политическата власт, които са в ръцете му.

    Кой провали „българската демокрация“? Ами погледнете имената и лицата на протагонистите от БКП, СДС, ДПС, ОФ, православната църква, мюфтийството, синдикатите и т.н., от прословутата „кръгла маса“ от 1990 г., а ако имате информация и за „консултантите и съветниците“ на тези важни мъже и жени от онова време, респективно техните „централи“ в КГБ и ДС, ще си отговорите безпогрешно. Да, това са те, „строителите на нова България“, които в съгласие помежду си изкопаха трапа, в който пропаднаха българското общество и държава след това.
    А народ и общество, които не си заслужиха демокрацията, а я получиха като подарък, не може да се противопоставят на измислената и поименно описана от старите властващи „политическа класа“. Затова и

    не можем да се възползваме от свободата, а вместо това се погубваме свободно

    ЕС също трудно може да ни помогне. Защото ни прие не по заслуги, а по сметка, която още не се знае дали ще излезе „на плюс“, и сега българите се чудят каква им е ползата от членството (извън по-лесната емиграция), а Брюксел се чуди какво да ни прави.

    В заключение:
    а) засега изход не се вижда – нито отвътре, нито отвън
    б) животът продължава въпреки провалената държавност, деформираните пазари, подкупните медии и NGO
    в) може би дъното на „българската демокрация“ още не е достигнато, но все някога ще бъде достигнато и тогава подобно на икономическите цикли ще настъпи ренесанс
    г) ако това не се случи, не дай Боже, политическата демокрация ще отстъпи пред нещо по-подходящо за нашия случай.

    * Авторът е професор по публичен и бизнес мениджмънт

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *