Дълги години Джон Пъркинс е бил „икономически убиец“, в света на международните финанси. Функция, която той извършва чрез убеждаване на държави от третия свят да предприемат мащабни проекти за обществени строежи. Днес разбираме, че тези проекти финансирани от Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) служат за обогатяване на американски корпорации, докато в същото време създават осакатяващи дългове за тези държави, правейки ги зависими от САЩ.
Най-известната му книга („Изповедта на един икономически килър“) може да изтеглите от тук (линк).
Джон Пъркинс става икономически килър (economic hit man) през 1971 г., когато е на 26 години. Схемата, по която „работят“ той и неговите колеги, е проста: те убеждават дадено правителство да започне някой мащабен инфраструктурен проект (огромен язовир, летище, автострада), който уж ще осигури на страната голям икономически растеж и благоденствие. Пак килърите уреждат милиардните кредити. С условието обаче проектът да се изпълнява от определени американски фирми. Когато след някоя и друга година става ясно, че правителството не може да върне заемите, „измамената държава вече е изпаднала в тежка икономическа и политическа зависимост от САЩ“. По този начин американските концерни стават господари на нейните петролни находища и други богатства, Пентагонът придобива военни бази, а Вашингтон установява пълен контрол над важни геополитически обекти (напр. Панамския канал).
„Похватите на икономическия килър са като тези на мафията – обяснява Пъркинс, позовавайки се на собствения си опит от Индонезия, Еквадор и ред други страни. – Осигуряват се кредити, които въпросната държава не може да върне, след което започва спиралата от искания за нови и нови „услуги и отстъпки“.
За да постигне целта си, Пъркинс агитира чуждите управници чрез „разкрасени“ статистики, експертни оценки и проекти. Но успехите му се дължат не толкова на числата и красноречието му, колкото на подкупите, които ги съпровождат. „Политиците в Третия свят не са толкова наивни, че да се захващат с нелепи проекти. Истинското разковниче е склонността им към корупция. Колкото по-корумпиран е един режим, толкова по-големи успехи постигат икономическите килъри.“
През 70-те години Пъркинс работи по уреждането на „една голяма сделка, за която се говори много и досега“. Тогава кралският двор в Рияд се съгласява да реинвестира по-голямата част от саудитските петродолари в американски държавни облигации, като при това поема и задължението да поддържа цената на петрола на желаното от САЩ равнище. В замяна на това Вашингтон обещава да не допусне падането на династията от власт. Преговорите „са трудни“ и се ускоряват едва тогава, когато Пъркинс осигурява на един от принцовете „дамска компания от блондинки при посещението му в Бостън“. Това съвсем не е единственият случай, в който икономическият килър се изявява и като сутеньор.
За десетте си години в занаята Пъркинс се е нагледал на подкупни политици, които лесно откликват на офертите му. Изключенията са само две: панамският президент Омар Торихос и еквадорският му колега Хайме Ролдос. Първият не се съгласява да предаде контрола над Панамския канал, вторият не отстъпва пред американските нефтени концерни. В крайна сметка и двамата загиват при загадъчни самолетни катастрофи през 1981 г. Тогава именно Пъркинс си дава сметка, че „на мястото на икономическите килъри са се появили чакалите, сиреч истинските килъри, обучени от ЦРУ или други специални служби“.
Измъчван от угризения на съвестта, малко по-късно той подава оставка. Това обаче не му пречи да запази и до ден-днешен връзките си с някои от бившите си колеги. От тях той знае, че в наши дни икономическите килъри са още по-активни – особено в Ирак, както и в Латинска Америка (Венецуела, Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Еквадор). Нещо повече, ако в миналото килърите са били „само“ хиляди, днес те са „може би стотици хиляди“. Повечето от тях действат в полза на „концернокрацията“, тоест за световното господство на концерни като „Уол-Март“, „Найк“, „Ексон“ и т.н. Връзката между „концернокрацията“ и американските власти също е от явна, по-явна, подчертава Пъркинс, привеждайки примера с вицепрецидента Дик Чейни и „Халибъртън“.
„Това, което разказвам аз, не се различава с нищо от онова, което изнесе в книгата си „Глобализацията“ Джоузеф Стиглиц. Разликата между мен и бившия главен икономист на Световната банка е там, че той пише от научна гледна точка, а аз – направо от окопите.“
Днес вече 63-годишен, Джон Пъркинс живее в родното си градче Ню Хъмпшър в щата Флорида. Израсъл в семейството на начален учител, в младостта си той не вижда пред себе си особени перспективи. През 1971 г. обаче негов познат го свързва с един агент на Националната агенция за сигурност (NSA). Това е най-голямата разузнавателна организация на САЩ, която се занимава с вербуването на икономически килъри. След кратко проучване агенцията го препоръчва на консултанската фирма „Час Т. Мейн“ (Chas T. Main). Като неин служител Пъркинс никога не е получавал преки указания да манипулира „проектите“ – поради простата причина, че и той, и колегите му са били наясно, че трябва да правят точно това. Битието на икономически килър обаче му харесва – пари, приключения, екзотични пътешествия, жени, контакти с политически и икономически величия. А и професията явно му се удава – за броени години Пъркинс става шеф на 50 подчинени.
Години след като се е отказал от кариерата си, Пъркинс явно е наблюдаван отблизо от бившите му работодатели. Ето защо те скоро разбират, че пише книга и купуват мълчанието му със скъпа синекура. Големите пари, които получава за своята дискретност, позволяват на Пъркинс да създаде благотворителна фондация, която се занимава с опазването на природата и културата на Амазония. Така той се опитва да откупи съвестта си, като помага на индианците, както и на други жертви на подвизите му като икономически килър по света. Накрая обаче идва черният 11 септември и последвалата го „катастрофална политика“ на Вашингтон. Тогава Пъркинс решава, че вече „не може да мълчи във времена, в които трябва да крещи“.
Източник: www.lifeaftercapitalism.info
