ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА /в-к Новинар/
Най-после избори, на които всички българи бихме пуснали една и съща бюлетина. Изборите в Бразилия. Не че всички знаем какъв език се говори в Бразилия (португалски е, не испански), но пък сме чували, че е много голяма и много красива. И ето че тази пета по големина страна в света най-вероятно ще се ръководи от жена, която е петдесет процента българка. Ако зависи от нас – непременно ще се ръководи от Дилма Русеф.
Пак казвам, не че знаем, че Бразилия е федеративна република с президентско управление, но много ни се иска най-важният човек там да е нашият човек.
Ние си мислим, че това, което видяхме по телевизиите, е поне с една октава по-високо, отколкото се полага, но едва ли сме видели всичко. Балотажът в Бразилия предстои, предстои и ние да видим още повече за всички възможни роднини на Дилма Русеф, за които г-жа Русеф доскоро не беше и подозирала.
Ще пратим още екипи в Латинска Америка, ще натворим още уникални репортажи. Ако Бойко Борисов не беше забранил на министър Божидар Димитров да ръси изказвания, щяхме да чуем и още интересни неща. Но той мълчи и така ние не успяваме да си развалим отношенията с Бразилия, преди да сме ги подобрили.
Накрая Дилма Русеф ще спечели изборите и ние ще се радваме и гордеем тъй, както не сме се радвали, ни гордели нито от поведението на Георги Димитров пред Лайпцигския процес, нито от държанието на Кристалина Георгиева пред Европейската комисия. Ще се радваме както… ами както Кения се радваше при победата на Барак Обама.
Хайде сега някой да дойде да ни каже, че сме завистливо племе. Хайде някой да припомни как Елин Пелин бил казал, че ако у нас се роди гений, то той ще бъде геният на завистта. Хайде някой да ни припомни притчата за казана, в който врат българите в ада и единствено на него нямало дявол пазач, защото българите се самообслужвали, като придърпвали надолу всеки, който се опитва да се изкатери.
Как да си обясним това, че една, дори не една, а половин българка от обратния край на Земята изтри с един замах всичко, казано от нашата мъдрост за нашата лошотия? Защо три гола в един мач на Димитър Бербатов изтръгнаха криви усмивки, а една усмивка на Дилма Русеф при споменаването на България ни разтопи?
Обяснението ми е кратичко и простичко: Дилма Русеф не е от нашия казан. Тя е родена в друг казан. Баща й някак е успял да избяга от нашия и да се засели в бразилския. Ако съдим по биографията й, там е вряло и кипяло не по-малко, но нашето момиче е живяло куражлийски. И ето я сега: наполовина като нас, но в никакъв случай една от нас. Няма за какво да й завиждаме – когато се сравняваме с нея, не виждаме своите най-лоши, а нашите най-добри качества.
Тя е като нас, но не е една от нас, не ни пречи, не ни кара да мислим за нея като за успялата, а за себе си като за неуспелите. Няма за какво да я удряме с чука, защото тя не е пиронът, който стърчи в нашата редица. Тя е в друга редица и на нас там ни харесва да стърчи, защото редицата е чужда, а тя е наполовина българка. Тоест и ние можехме да бъдем като нея, ако не бяхме в този казан.
Дилма Русеф е нашата представа, че ние всички можехме да бъдем като нея, ако не бяхме тук. Тя не събужда нашата завист, тя пробужда нашата наивност, розовата ни представа, че колкото тук е невъзможно да получиш заслуженото, толкова навън е лесно да го постигнеш.
Заблудата, че колкото тук сме лоши, толкова навън ще бъдем автоматично добри. Че проблемът е почти механичен – достатъчно е да се преместиш, за да решиш всичките си проблеми. Дилма Русеф ни припомня, че „и сме по-красиви, и сме по-добри”, че сме втори в света по интелигентност след евреите и други такива свободни съчинения с елементи на шовинизъм.
Ние обичаме своите заблуди, те така сладко ни приспиват. Не ни налагат да се променяме. Можем да продължим да си бъдем същите, без да сме виновни – каква прекрасна утеха!
http://www.novinar.net/
