В този ден православната черква почита паметта и на със свв. мъченици Виктор, Стефанида и Викентий.
Виктор – войник, пострадал при император Антонин (138-161 г.) в Италия. Една млада християнка на име Стефанида, която присъствала на неговите страдания, видяла слизащите от небето два светли венци. Тя започнала гръмко да слави подвига на св. мъченик и сама заедно с него се удостоила с мъченическа смърт.
Св. Викентий бил дякон. Той се удостоил да пострада за вярата в испанския град Валенсия при император Диоклетиан.
Имененици днес са: Мина (от гръцки лунен, месечен), Минко, Минчо, Месечко, Луна, Виктор, Виктория, Викентий.
Свети великомъченик Мина Котуански (Фригийски) е християнски светец. Той е египетски воин, служил в град Котуан (Фригия), по времето на императорите Диоклетиан (284-305) и Максимиан (285-305). Те издали указ да се предават на мъчения и да се убиват всички християни, които не се покланят на идолите. Според указа вярващите в Христа навсякъде били принуждавани да извършат идолски жертвоприношения.
Тогава блаженият Мина, като не желаел да гледа това бедствие и почитането на бездушните идоли, оставил воинското си звание и се оттеглил в планините, в пустинни места. Той сметнал, че е по-добре да живее със зверовете, отколкото с хора, които не познават Бога. Свети Мина дълго време се скитал в планините и пустините, поучавайки се в Божия Закон, с пост и молитва очиствайки душата си и служейки ден и нощ на Единия Истински Бог. Така изминало доста дълго време.
Веднъж на тържеството в чест на езическите божества гражданите устроили “шумни зрелища и гнусни жервоприношения”. Като научил това отшелникът Мина влюзъл в града и “започнал да изобличава самозабравилите се езичници”. Градоначалникът наредил да бъде арестуван “смутителя на тържеството” след което го подложил на мъчение: бой с волски жили, стъргане на тялото сжелезни куки, обесване надолу с главата. Накрая воините отвели свети мъченик Мина извън града, където отсекли главата му, запалили голям огън и хвърлили в него многострадалното му тяло. Когато огънят изгаснал, вярващите дошли на това място и събрали останалите мощи на светеца, обвили ги с чисти повивки и ги помазали с благовония. Скоро те пренесли тези свети останки в родния си град Александрия и ги погребали в почести. Впоследствие на това място била построена гробница и базилика, в името на светия мъченик и по молитвите към светеца в нея станали множество чудеса. По-късно са разрушени от арабите.
Св.Мина е покровител на всички, които са си загубили него, помага им да го намерят, поддържа надеждата им, че няма нищо невъзвратимо. Важно условие обаче да не се пристрастяваме към вещите, да не тъгуваме отчаяно за тях. Той е лечител. Свети Мина е покровител на жените, затова към него са насочени молитвите им за драве на дома, за деца и челяд. Закрила от него очакват пътниците и воините.
На някои места в България свети Мина се смята за покровител на вълците, защото Вълчите празници започват от 11 ноември — денят на светеца. Някъде (където са празнувани 10 дни) завършват на 21 ноември (Въведение Богородично) и затова са известни като Вълча Богородица. Десетте нощи от 11-и до 21-и народът наричал „мратински“, през които дебнели най-страховитите болести. В Сливенско, Котленско и др., се вярва, че има три Богородици — Голямата, Малката и Вълчата. Тези три Богородици са сестри. В Западна България като Вълчи празници са известни Мратинците. В Средните Родопи до 1920 – 1930-те г. всеки първи ден от месеца се празнува „зава̀лька“ (за вълка).
Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, Натлапан, Клекуцан и др., по името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, който обаче не върви с нея.
Последният ден на Вълчите празници е зимният Симеоновден. Той се смята за един от най-лошите дни в годината; някъде го наричат „Симеон Бележник“, защото белязва хората, като им оставя рани и белези. Затова и поверието гласи, че не трябва да хваща остър предмет.
Лятно-есенното съответствие на Симеоновден е на 1 септември. Двата празника имат за основна идея земеделска идея – разполовяват годината на две: пролетна и есенна оран и сеитба.
Вълчите празници водят след себе си най-дългите нощи.
Според поверията страховитата Мрата започвала да върлува от 11 ноември. След тази дата хората избягвали да излизат по късна доба.
В началото на ноември изтичали последните дни, през които прадедите ни си позволявали да се разхождат късно вечер, да играят хоро по тъмно и да се срещат с любимите си след залеза на слънцето.
По това време хората довършвали всички започнати ремонти, поправяли огради и запушвали процепите, през които можели да се промъкнат тенци, караконджоли и други зли сили.
Дори някогашните поверия да ви изглеждат наивни, възползвайте се от последните есенни слънчеви лъчи, за да подготвите дома си за зимата. Уплътнете врати и прозорци, за да се предпазите от течение. Защото и да не вярвате в Мрата, не можете да отречете, че след вълчите празници започват най-дългите нощи в годината, когато болестите върлуват с голяма сила.
Честито на всички именници днес.
Източници: Pravoslavieto.com, Zadoma.com., “Български светци и празници” – Лилия Старева
Обрадовският манастир “св. великомъченик Мина”
Намира се на 7.5км. североизточно от София в бившето село Обрадовци, сега квартал на София. Построен е на южния бряг на Владайска река сред цветни поляни.
Според легенда, разказвана от местни хора, манастирът е бил основан през късно Римско време по тези земи. По това време той е представлявал внушителен комплекс със своите 40 параклиса (някои от които посветени на св. св. Апостол Петър и Павел, св. Николай, св. св. Козма и Дамян и др.), много манастирски сгради и имоти. При прокопаването на коритото на река Владайска са открити основи на сгради, а по-късно реката дълго време е носила керемиди, камъни и тухли. Смята се, че е имало Римска баня близо до параклиса “св. Николай”, която е използвала топъл минерален извор. Мястото и в момента е мочурливо и не замръзва през зимата.
Никой не знае колко дълго е просъществувал този манастир. След като е бил разрушен само една легенда е пазила спомена за манастира “св. Мина” до 1927г. През тази година около Кръстовден селяни от Обрадовци, които разхождали добитъка си, видели, че животните започнали да изриват керемиди, тухли и други строителни материали на мястото на стария манастир. По-късно хора от селото решили да разровят останките по-надълбоко и намерили основите на стара църква. Открили олтара на църквата и малък кладенец, изграден от камъни, до него. Смята се, че кладенчето е било аязмото на църквата. Другите предмети, изровени от хората, били дискос, който в момента се съхранява в религиозния исторически музей на св. Синод, и горната част на кадилница.
Всички са били убедени, че находката представлява част от манастира “св. Мина”, който според легенди се е намирал в тази част на Софийско поле. Мълвата за откриването на единствения манастир, посветен на св. Мина в България пропътувала бързо и скоро към манастира започнали да се стичат хора от всички краища на страната. На църковния празник на 24-ти ноември много хора се събрали в обителта и дали своята помощ за възстановяването на манастира. Събраните средства веднага са вложени в изграждането на дървен олтар с икони, коийто просъществувал до 1942г. През 1942г. е построена и сграда за подслон на поклониците, която просъществувала до 1969г. Тази сграда вече не съществува; на нейно място са издигнати една просторна двуетажна сграда от 100кв. и една едноетажна постройка от 50кв.
През 1942г. манастирското настоятелство в лицето на управата на Обрадовската църква “св. Николай” и монахиня Анисия от църквата “св. Петка” в Орландовци се заели със съграждането на нов храм. След като материалите са дарени от местни хора, строителството започнало на 19-ти август същата година. Изграждането приключило през 1945г. като главният зидар бил известен майстор от Варна, Тома Иванов. Иконите на олтара са изрисувани от проф. Георги Богданов, а самият олтар е резбован от двама майстори от София, Мирчо Радулов и Коста Диноев. На 21-ви октомври същата година храмът е осветен. Всички предмети от интериора му – съдове, полилеи, икони, килими и др. са дарени от посетители. Храмът има също така голяма икона на св. Мина, за която се смята, че е чудотворна. Иконата се намира по настоящем в преддверието на църквата.
През 1956г. започва строителството на параклис на св. св. безсребърници Козма и Дамян, а през късната 1957г. параклисът е завършен и осветен. В олтара на параклиса е вградено аязмо. По настоящем параклисът се използва за зимна черква.
http://www.bulgarianmonastery.com
Името „Свети Великомъченик Мина“ носи българска църква в град Кюстендил.
Тя се намира в западната част на град Кюстендил. Построена е през 1934 г. в съседство със старата възрожденска църква „Свети Мина“ по проект на архитект Антон Торньов. През 1923 г. църковното настоятелство на старата църква „Свети Мина“ взема решение да бъде построен нов храм. Проекта на софийският архитект Антон Торньов печели първа награда на обявения конкурс. Основите на новия храм са положени на 20.06.1926 г. По своята архитектура той е умален образец на църквата „Свети Александър Невски“ в София. Окончателното приемане на обекта става на 12.07.1933 г. Освещаването на храма е извършено на 04.11.1934 г. от софийския митрополит Стефан.
Църквата впечатлява със своята архитектура, с двата високоповдигащи се купола с голям брой прозоречни ниши. Постройката е богато украсена с фасадни корнизи и орнаменти. Сградата е двуетажна, с изба под целия храм. Вътрешното пространство е покрито със стенописи. Митрополитският трон е дърворезбарска изработка с природни мотиви. Иконостаса е дело на Коста, Евтим и Петър Филипови от от село Осой, сега в Република Македония. Художникът Апостол Христов Фръчков от София, изработва иконите на иконостаса, изографисва и декорира иконописите и цялата вътрешна обстановка.
Църквата е една от най-внушителните и представителни църкви в цяла България, действащ храм на Българската православна църква .