Автор: Спас Спасов
В края на юни 1970 г. в тесен политически кръг тогавашният американски държавен секретар Хенри Кисинджър заявява: „Не виждам защо трябва да допуснем една страна като Чили да стане марксистка само защото народът й е безотговорен?“
Думите са по повод очерталата се изборна победа на радикалния социалист Салвадор Алиенде. Четиридесет години по-късно разумната част от света вече е дала оценката си както за фаталните последици от безотговорността на чилийците, така и за престъплението на атентата, с който Алиенде е свален от власт. А позицията на Кисинджър остава в класиката на тайната дипломация.
Нейното припомняне е полезно винаги когато трябва да бъде по-бързо проявена снимката на някакъв мътен политически проект. В случая – АБВ, зад който предстои да застане Георги Първанов.
В средата на януари 2006 лидерът на Общонародния комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) Добромир Задгорски промотира римейка на движението, като за целта избра Кърджали. Както подобава на възраждаща се крайна националистическа формация първите й учредителни събрания бяха насрочени в „столиците“ на регионите, компактно населени с етнически турци – Шумен, Търговище, Силистра…
ОКЗН се възроди само година преди изборите за местни органи на властта през 2007 г. с ясна цел, обявена от самия му лидер – да бъдат лансирани непартийни, „граждански“ кандидатури за кметове. Тази идея сега бе повторена и като
контролиран теч на информация
около предстоящото учредяване на президентското АБВ. По-интригуващ от това съвпадение обаче е друг слух – че ОКЗНИ вероятно ще е сред колективните сподвижници на проекта, който Първанов трябва да обяви официално на 11 ноември. И как иначе? Като лидер на ОКЗНИ Добромир Задгорски – агент Роман на VI отдел на ДС, фигурира под №100 в инициативния комитет, издигнал кандидатурата на Първанов за втори президентски мандат.
В оригиналния си вариант комитетът бе сформиран в началото на 1990 г. като симетрично патриотично мероприятие, имащо за цел да пресрещне учреденото горе-долу по същото време Движение за права и свободи. По-късно разсекретяването само на част от досиетата на комунистическата Държавна сигурност освети до критична степен и двете структури като политически клубове на тайната й агентура.
И защото „собствениците“ на партиите са точно толкова важни за изясняване на поведението им, колкото и на медиите, сега пак и пак трябва да бъде припомнено, че политическата кариера на Първанов започва точно оттам – говорител на ОКЗНИ и сътрудник Гоце на ДС.
В резултат на методичното политическо шарлатанство след 1989 г. възмездната услужливост към репресивния апарат на комунистическия режим у нас беше каширана като безинтересна и нямаща отношение към дневния ред на обществото. Но когато президентът си позволи да лъже, това нямаше как да не влезе в „дневния ред“.
„Нито ред, нито знак от мен“, каза Първанов в момента, когато бе принуден да признае, за съществуването на т.нар. папка Гоце в архива на ДС. Само 18 месеца по-късно от разсекретеното му агентурно дело стана ясно точно обратното. И още – че е приел сътрудничеството за тайните служби на Живков „с готовност и разбиране“.
Каквито и усилия да полага с подобно CV, Първанов няма как да избяга нито от имиджа на идеологическата си ретроградност, нито от същинската си принадлежност към миналото. Не към бъдещето! Потвърждава го и ретушът на първите щрихи от новия му политически проект.
С всички уговорки за предпремиерност АБВ-то на президента вече навява усещане за политическо дежа вю. И по-лошото в сценария на онова, което предстои да се случи на 11 ноември, е липсата на фантазия.
Първо, защото проектът на Първанов ще повтори
целия технологичен цикъл, по който бе свирен сборът на НДСВ
за да има какво да оглави царят.
Второ, идеолозите му не се сетиха за друг трик, освен да копират уж аморфната гражданска инициативност за европейско развитие на България, в чийто калъп след това се втвърди ГЕРБ.
Трето, защото сред всички, които до този момент потвърдено или не бяха осветени като бъдещ елит на АБВ, има само предимно втръснали, номинално леви и десни физиономии.
Четвърто, защото още преди създаването си президентският проект на практика вече е признал визионерската си недостатъчност, като пробутва вместо нея преопакованото послание за поредно национално възраждане.
И, пето, защото също като НДСВ и АБВ ще крие докрай родилните си срамотии, за да може след това като ГЕРБ да шикалкави вляво и вдясно до последния възможен момент, в който ще му се наложи да се дефинира политически.
Между другото, компилирайки философията на АБВ в очертания дотук вариант, Първанов спокойно би могъл да ползва една вече тествана матрица.
„Ние възнамеряваме да реализираме безусловно стратегията за обновление на… Но се нуждаем от подкрепата на всички нейни граждани! Ние разбираме, че истинската демокрация е възможна само ако хората са наясно с важността на собствената си позиция за съдбата на страната и чувстват своята причастност към текущите промени. За това каним всички да участват в обновяването на страната. Ние избираме една свободна, обединена, суверенна и просперираща…!“
Този цитат може да бъде част от произволна политическа платформа, без значение от позицията й вляво или вдясно. В оригиналния му вариант на мястото на многоточията стои името на Русия, а самият той е заключителен абзац от програмното заявление на
партията на Владимир Путин „Единна Русия“
Преди да стигне до края му обаче, читателят на документа получава и пълна представа за страната, която членовете на партията смятат да строят. Тя е формулирана в десет точки, а най-първата от тях гласи: „Това е силна и ефективна държава, притежаваща мобилни и боеспособни въоръжени сили, способна да защити своя суверенитет и териториална цялост от всички посегателства.“
Правовата държава, свободата, демокрацията, модерната икономика и пр. идват чак след това. Подобна последователност, разбира се, няма нищо общо с цивилизованата същност на политиката като процес, при който хора с различни интереси и позиции съумяват да достигат до колективни решения, нито с ценностите на западната демокрация, от която дори и формално, България вече е част. В нея координатите на политическия център се определят единствено по класическите дефиниции за ляво и дясно.
Вляво са желанието за повече държава в икономиката, социалната справедливост, схващана не като тенденция, а най-вече като равенството на доходите, исторически демонстрираната склонност към отстъпчивост от принципите на свободата в полза на повече сигурност.
Вдясно стоят икономическата инициатива на личността, неприкосновеното право на избор, равните възможности на всички да се грижат сами за себе си и свободата като неотменима ценност.
Всичко останало са само безогледни и мрачни опити за култивиране и експлоатация на общонародната безотговорност, за която говори Кисинджър. От нея
България страда вече прекалено дълго
Затова сега, дори само съмнението, че нероденото АБВ се кани да представи тайната си двойственост като някаква масовост, трябва да активира алармата за политическа корист. Нейните методи са винаги едни и същи – периодично заглушаване или рестартиране на системите за гражданско позициониране, чистене на кратката историческа памет чрез внезапни пренареждания на т.нар. обществени приоритети и догматично повтаряне до припадък на първите три букви от азбуката А, Б и В, за да не се стигне никога до Г.
Източник: http://www.dnevnik.bg
