151 ГОДИНИ ОТ “ПРОИЗХОД НА ВИДОВЕТЕ” НА ЧАРЛЗ ДАРВИН
Дойде едно животно
и започна да яде скала.
След това дойде едно лаещо куче,
което яде камъни.
След това дойде един вид нищо, което яде пясък.
След това дойдох аз и започнах да ям ехото.
Ехо от какво?
Ехо от “не знам какво”.
Никита Стънеску (1933-1983), “Недумите” (The Unwords)
Карл Линей публикува Systema Naturae през 1735 г. – на 12 страници са описани 4 400 животински и 7 700 растителни вида. Във вертикала на милионната си еволюция човекът принадлежи на Царството на животните: клас – бозайници; разред – примати; семейство – човекоподобни маймуни (хоминиди); род – човек (Homo), H. habilis, H. erectus…
“След това дойде” момичето Тумай (“надежда за живот” – на един от локалните диалекти в Чад) и “красивата” Люси, наречена така на песента на Бийтълс “Lucy in the sky with diamonds”, която археолозите слушат по време на разкопките в Етиопия…
И на върха – H. sapiens recens (съвременният разумен човек).
И все пак “Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” – отговорите на първия и втори въпрос на Пол Гоген са дадени от Чарлз Робърт Дарвин (1809-1882). Той, с кораба на Нейно Величество „Бигъл“, отплава през зимата на 1831 г. от Англия за Южна Америка – да картографира бреговете й. Претворил в концепция изследванията си, Дарвин написва “Произход на видовете чрез естествен подбор, или запазване на успелите индивиди в борбата за живот” – първите 1 250 копия на книгата са публикувани в Лондон преди 151 години – на 24 ноември 1859 г. Шестото издание през 1872 г. е с краткото заглавие “Произход на видовете”. (Казват, че за десетте издания на книгата докато е бил жив, Чарлз Дарвин – един от най-големите учени на 19-ти век – е получил три хиляди английски лири – сега в Англия дават повече пари на футболист за хвърлянето на един тъч на “Олд Трафорд”.)
Във всичките издания на “Произходът” е изписано едно от сакралните послания на еволюцията: “алтруизмът започва от мотивацията, която е учила човека, че даването на другия може да води към получаването от другия.” С други думи, в еволюцията оцелява не само най-приспособеният (survival of the fittest), а и най-хубавият (survival of the nicest) – не в козметичния, а в колаборативния смисъл. Оцелява Homo reciprocans, Homo altruisticus – колкото и странно да звучи това в съвременнната “цивилизация” на екстремна алчност и агресия.
Така “Произход на видовете” може да празнува щастливо, но и замислено своя 151-ви рожден ден. С “Произход на видовете”, “Роля на секса за естествения подбор” (1871) и “Изява на емоциите при човека и животните” (1872) Чарлз Дарвин замени теологичното обяснение за произхода на човека с популационното и хуманитарното мислене – стабилността и успехите на дадена група от хора в голяма степен зависят от сътрудничеството на отделните членове помежду им и с членове на други групи. Това означава, че алтруизмът е превърнал хоминидите в една “красива надежда за живот”. Какво ще стане с нея в съвременния свят на екстремна алчност, агресия и хедонизъм и в настъпващата ера на глобализация, биотехнологии и нанотехнологии е едно от големите предизвикателства на 21-ви век.
Ще се извиси ли човекът или ще падне – Homo reciprocans, Homo altruisticus или Homo necans (1), Homo sacer (2)?
Ще се превърне в “какво” човекът?
Аз “не знам в какво”.
Aвтор: Д-р Георги Чалдъков
________________________________________________________
1. За еволюцията на човека има хипотеза за връзката между разрастването на мозъка и преминаването от вегетарианска храна към консумация на месо. Така ролята на човека-ловец – Homo necans (убиващият човек) – става il primo motore на еволюцията на човешкия интелект – човек се опитва да говори, да рисува по стените на пещерите и по скалите, но същият този човек се учи да прави сечива за убиване на животни…
Когато едно общество позволява, дори стимулира, изявата на тази архаична агресия, се ражда Homo sapiens necans – “разумния убец”. Като изключим матрифагията при някои насекоми, човекът е единственото същество на земята, което убива ближния си – хомоцидът е най-тъжната проява на съвременния “разумен” човек.
Рикушет от библейската памет на Каин, от палеолитната памет на ловеца? Изява на “волята за (био)власт” – синдром на Макиавели-Ничше-Фуко?
2. Тук концепциите на двама италиански философи са застрашително реалистични – „Князът“ е наръчник за диктатори, написан от Николо Макиавели. „Homo sacer. Суверенната власт и оголеният живот“ е книга на Джорджо Агамбен – защото си sacer (набелязан, прокълнат от властта), имаш “правото” само на vita nuda (“оголеният живот”, zoe – животинското тяло, не социалното участие в живота – bios politicus) – имаш “правото” да бъдеш убит от всеки “римски гражданин”…
Като потвърждение на „едно от сакралните послания на еволюцията: “алтруизмът започва от мотивацията, която е учила човека, че даването на другия може да води към получаването от другия.”
„петък, 26 ноември 2010
Руската Дума прие днес декларация, признаваща избиването на хиляди полски офицери от НКВД през 1940 г. в Катин като „престъпление“, наредено от Сталин.
http://www.vsekiden.com/82044„
„Князът“ е наръчник за диктатори, написан от Николо Макиавели.
Подобно набедяване на великия флорентинец битуваше по времето на железобетонния комунизъм. То беше част от тоталното омаскаряване на всичко и всички, които не пасваха в прокрустровото ложе на диамата.
За незапознатите с действителните събития привеждаме откъс от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. – С., „Янус“, 2007. – 478 с.
„Въвеждането в научен и най-вече в пропагандно-стигмационен оборот на понятието „макиавелизъм” е дело на кардинал Рейджиналд Поул (1500-1558), който пръв е трасирал насоките на негативния дискурс в интерпретацията на личността и произведенията на Николо Макиавели, като е лансирал тезата, че именно трактатът „Владетелят” е изворът на идеите и практиките на безбожното, безкомпромисното, аморалното и жестокото държавно управление. Така, станалата основополагаща интерпретационна политологическата схема, всъщност, се е била появила като „страничен” или „съпътствуващ” „продукт” при и по повод острите и силно емоционално обагрени критики на кардинала срещу английския-крал реформатор Хенри VІІІ, който, според кардинала, бил станал „тъждествен на Антихриста” именно защото прецизно и точно следвал съветите, съдържащи се във въпросното произведение на знаменития флорентинец. Това факторно функционализиране в английската история на въпросното произведение на Н. Макиавели, разбира се, е безкрайно далеч от истината, тъй като антиримската реформаторска насоченост на политиката на крал Хенри VІІІ, естествено, има съвсем други източници и мотивационни механизми, но последното обстоятелство съвсем не е било попречило на кардинала да обвини Н. Макиавели и неговия трактат като виновници и за всичките антикатолически реформационни процеси, протичащи в континентална Европа отвъд Алпите; и именно така, „благодарение” на този кардинал, името на Николо Макиавели започнало да се налага като име на „Сатана-изкусител” и „родоначалник на злото в политическата теория и практика”.
…
Tрактатът „Владетелят” е бил написан още през 1513 г., но вместо да бъде публикуван, в продължение на почти две десетилетия останал във вид на ръкопис, който ръкопис, обаче, бил включен в интензивна обществена циркулация и бил публикуван едва през 1532 г. – пет години след смъртта на автора, при което останало напълно неясно дали самият Н. Макиавели е имал желанието да бъде публикуван.
…
През 1559 г. всичките творби на Н. Макиавели били поставени в първия папски индекс на забранените книги.“
P.S. Многозначителна подробност за съдбата на „Произход на видовете“: това е настолната книга (а не „Владетелят“/“Князът“) на Йосиф Висарионович Сталин, която е стояла винаги на нощното шкафче до леглото му и от която бащата на народите очевидно е черпил с пълни шепи идеи за „едно от сакралните послания на еволюцията: “алтруизмът започва от мотивацията, която е учила човека, че даването на другия може да води към получаването от другия.”