Автор: Д-р Момчил Дойчев*
Анализът на посткомунистическите техники на манипулация и индоктринация, с цел укрепване на левичарските идеологеми, чрез които лявото мислене у нас остана доминиращо дори след 20 години преход към либерална демокрация е актуална, но недостатъчно изследвана тема. Тази статия е отговор на циркулиращите в българското медийно пространство, в много леви, патриотарски и заговорнически интернет сайтове на неверни и едностранни анализи на манипулативните техники в демократичните общества, според които „капиталистите”, „американските империалисти”, „скритите (юдео-масонски) елити” налагат своята „фалшива представа за света, за да експлоатират и господстват”. Всъщност повечето от тези техники са в арсенала на (пост)комунистическия олигархичен елит в България и особено в днешна Русия.
Различните похвати за манипулация, които най-често се използват в различни комбинации днес у нас включват:
а) Дезинформация
Скриване на факти, премълчаване на неудобни истини, представяне в изопачен вид и едностранно на информацията, свързана със събитията. „За да формираме общественото мнение в наша полза, ние трябва да доведем до състояние на обърканост масите, като им дадем много противоположни мнения за много кратко време… да се получи нещо като хаос, в който никой да не е в състояние да разбере къде се намира в тази бъркотия…“.
Така според Уолтър Липман се формира такова състояние на човешките маси, което той оприличава на животинското състояние на „обърканото стадо”.
Това средство изключително успешно се използа от българската олигархия, особено, когато правителството, което в момента управлява води антиолигархична политика. По време на правителството например на ОДС през 1997-2001 г. провежданата политика на приватизация успешно бе компрометирана с недоказани и до днес обвинения в медиите за „невижданата корупция” на И.Костов и А.Божков. Всяка нова по-голяма нова сграда в България, хотел или банка бе обявявана, че е собственост на Костов, един известен слуга на олигархията нарече Божков „мистър 10%”, изваждането на страната от катастрофата, до която докараха България левите и ляво-центристките правителства до 1997 г. е представяна и досега от „медиите под контрол” като „невиждан погром” на българската икономика и т.н.
Същото наблюдаваме и след 2009 г. Тревожно е, че с помощта на контролираните от олигархията медии, непопулярните и болезнени мерки, които трябва да предприеме правителството на Бойко Борисов, се компрометират още в зародиш. Изследване на „Алфа Рисърч” от октомври 2010 сочи, че за мнозинството от българите, още непредприети болезнени, но спасителни стабилизационни мерки вече се възприемат от манипулираното обществено мнение като вече случили се. „За 52% от българите вече са закрити много болници, 37% вярват, че вече е повишен стажът за пенсиониране, а 31% са сигурни, че се е увеличила възрастта за пенсиониране”.
б) Многократно повтаряне
Гьобелс, създателят на национал-социалистическата пропаганда, е казал, че след като една лъжа се повтаря многократно хората започват да я възприемат като истина. Тази техника се използва непрекъснато, особено в посткомунистическите условия, когато пропагандата започва да замества директното насилие, изполвано преди. „Капитализмът умира”, „Костов ограби България”, „Приватизацията е криминална”, „Социализмът е справедлив” са само малка част от мантрично повтаряните лъжи на посткомунистическата пропаганда в България. (Справката съм направил от левите вестници „Дума”, „Зора” и „Земя” и ултралевият „Атака”)
в) Избягване на преки отговори на неудобни въпроси
Съществените политически теми се подменят чрез усуквания, смяна на темата, инсинуации, аналогии, ретроспекции и други от този арсенал. Това е широко прилаган похват, използван от левите политици, особено от президента след 2001 г. и левия министър-председател (2005-2009). За разлика от предишния премиер (2001-2005), който използваше техниката „презрително царствено мълчание” – за 4 години той не даде нито една пресконференция и не отговори на нито един журналистически въпрос в България! Тези техники са много ефективни, но до определен момент – оттам нататък стават контрапродуктивни.
г) Омаскаряване (сатанизиране) на неудобните опоненти
Често използвана, много хитра и резултатна тактика е да се окачествят по негативен, предизвикващ отрицателни асоциации начин политиците, които не служат на олигархиите и водят война с организиранат престъпност. Това става чрез – осмиване, оклеветяване, наричане с обидни думи и ругатни, без основание, като например – „екстремист”, „командир”, „диктатор”, „корумпиран”, „мистър 10%”, „шарлатанин”, „масон”, „син фашист”, „лумпен”, „тъмносините” и пр., като слагат неудобния човек (или организация) в една група с компроментирани партии, индивиди или идеи и така ги отъждествяват с тях. Целта е да се дискредитира неудобният човек, без изобщо да се дискутират фактите, които представя, разкритията, които прави по дадена тема, или пък гледната му точка. (Въпреки че той може да няма нищо общо с тях!)
Понякога се използват много силни епитети, които да шокират читателя (зрителя), което от своя страна засилва неговата внушаемост, пречи на критичното му мислене и той подсъзнателно започва да възприема тенденциозните квалификации като истински, а заедно и да се съмнява в изнесената от дадения човек информация.
Например по признание на лидер от БСП, пожелал анонимност „партията хвърли огромен финансов и административен ресурс по дискредитирането на Иван Костов и водената от него политика”. За това «мероприятие» Партията (става дума за наследницата на БКП) пръсна стотици милиони народни пари. Но не само – това включи и използването на цялата медийна агентура на „бившата” комунистическа държавна сигурност (филиала на КГБ в България) – агентите „Димитър”, „Бор”, „Бреза”, „Ела”, „Елха” и още десетки други „анализатори”- агенти в „свободната” (от всякаква отговорност) преса и останалите медии и канали за масова комуникация (т.е. за оглупяване на и без това превърнатия днес в „объркано стадо” български народ).
д) Посяване на семето на съмнението
Това е много ефикасен и коварно действащ метод на основата на недоизречени съждения, който има обикновено за цел да очерни някого и така хората да не му повярват. „Абе всички са маскари!” е много удобна бай-ганювска реплика обезценяваща всеки рационален опит да се прави професионална политика.
е) Потискане по всякакъв начин на неудобната информация
Това става чрез налагане на прикрита или открита цензура, като не се дава трибуна и достъп до национални медии на тези, които могат да направят нежелани разкрития. Уж има демокрация и свобода на словото, а редица водещи интелектуалци и политолози изобщо не се допускат до медиите! Има и автоцензура – самите медии избягват да канят такива хора поради страх от репресии към тях от страна на управляващите. И за честните и почтени политически журналисти и анализатори (все пак с някои изключения – като Кирил Вълчев, Цветанка Ризова, Светла Петрова в национални електронни медии) остават някои малки частни ТВ и радио канали, които обаче имат твърде ограничен брой слушатели или зрители.
ж) Сплашване на непокорните медии и отделни журналисти
Използва се похватът на информационен или дори на индивидуален терор, стигаш до завеждане на дела и дори осъждане, организиране на хулигански побои, или дори убийства на неудобни журналисти, закриване на цели медии и налагане на тотална цензура. Прибягването до явно насилие, за разправа с тези, които се противопоставят на олигархията обикновено е крайна мярка, но то е симптоматично за преход от фасадна демокрация към „мек авторитаризъм”. Тук примерите, особено в Русия са ужасяващи – избити са десетки демократично-мислещи журналисти и анализатори – като се почне от Влад Листев и се стигне до убийството на Анна Политковска – на рождения ден на руския президент Владимир Путин (какво съвпадение – същият „подарък” получи за рождения си ден и Тодор Живков – през 1978 г. бе убит в Лондон големият български писател и журналист Георги Марков – очевидно от същата организация, която преди три години ликвидира най-големия критик на режима на Путин и кървавата война на кремълската олигархия в Чечения).
Особено симптоматично е, че и в България особено след 2005 г. се възроди тази тактика на сплашване и терор срещу някои мислещи и независими журналисти. Опитът за убийство на журналиста Огнян Стефанов, след като бе разкрит от службата ДАНС, че стои зад сайта „Опасните”, нарочен че публикува статии, уронващи престижа на „социалния” (за олигархията) президент. Или убийството на нарочения за „враг” на главния прокурор Никола Филчев прокурор Николай Колев, след негово телевизионно интервю, в което каза, че ще направи важни разкрития за престъпленията на бившия главен прокурор и гангстерската група около него. Както и масата скалъпени съдебни процеси или атентати срещу разследващи журналисти, особено в провинцията…Масата уволнения от националните медии на независими и критични към олигархията и мафията журналисти след 2001 г. като се почне от Иво Беров и се стигне до Иво Инджев.
з) Отклоняване на общественото внимание към нарочно създаден друг проблем
Използва се широко с оглед предпазване на червената олигархия от поредното нейно престъпление чрез организиране на друго, обикновено шумно, но безобидно „мероприятие”, което да привлече медийния интерес с помощта на представителите на олигархията в контролираните от нея национални и частни медии.
и) внушаване на страх от ужасни социални бедствия
Това е традиционно средство за въздействие. Обикновено предизвикани от самата олигархия бедствия, като ширещата се масова безнаказана престъпност, икономическа нищета на огромни маси от населението, липса на справедливост, на законност, всеобща корупция и недосегаемост на властмащите и купените от тях управляващи партии се представя по такъв начин, че да внуши постоянен и непреодолим страх в «народните маси», превърнити в «объркано стадо».
й) Внушаване на чувство за вина
Цели да изкара невинните виновни, за да прикрие истинските виновници. Например хора, които дори не са били родени по време на дадени събития се обвиняват, че не са се разграничили от тях (например за „отрязаните партизанските глави”, за „престъпленията на „българския фашизъм” и пр.) и свързване дори на цяла социална група („буржоазията”, „интелигенцията”) с всеобщо признати за злодеи престъпници.
к) безпардонно и нагло фалшифициране на историческите факти
Например през 2009 г. руското Министерство на външните работи публикува в сайта си твърдението на руския военен «историк» Сергей Ковальов (в помощ на «доктрината» за „борбата с „фалшификацията на историята в ущърб на руските интереси”, провъзгласена от президента Дмитрий Медведев), че за началото на Втората световна война носи отговорност не национал-социалистическа Германия, сключила пакт с комунистическия СССР за да може да започне войната, а … Полша. „Сражавайки се” за историческа справедливост, този «военен», в съгласие с редица „цивилни” дипломати обяви, че „поляците се отказали да изпълнят напълно основателните (курс. Мой – М.Д.) искания да предадат част от своята територия на Хитлер и Сталин, заради което били завладени от Хитлер и „освободени” от Сталин. След това смайващо „научно откритие” се появи веднага и пространно интервю с този „нецивилен” „историк” и „учен”, отпечатано със съчувствие, разбиране и … съгласие от левия официоз „Дума”.
В общества, в които властта се поделя между неотговорни пред никого елити (като социалистическото и постсоциалистическото) притежатели на „абсолютната истина” и разполагащи с целия арсенал от срeдства за държавна принуда „…основната цел на правителствата и на службите за сигурност е да пазят истината от собствения си народ. Това е от жизненоважно значение за оцеляване на системата. Службите за сигурност изразходват повече време в шпиониране на онези, които мирно оспорват статуквото, отколкото на потенциалните терористи. Те и без това познават и манипулират терористите, а и самите те са замесени в тероризма. Правят се всякакви коварни маневри, за да се спре всеки индивид или група, за които се опасяват, че може да са средство за ефективно предизвикателство към системата – измами, подслушване на телефони, агент-провокатори, дори убийства…“
Това определение на Дейвид Айк е писано сякаш точно за и пасва прекрасно за Русия на Путин, а за съжаление все повече и за „европейска” България, особено между 2005-2009 г… Например оказа се, че за подслушване в „европейска” и „демократична” България през финансовата 2009 г. са изразходвани 100 млн. лева! А каква е била ефективността на това „мероприятие” – това разбира се никога няма да узнаем. Но можем да се досетим като наблюдаваме от хеликоптера на НАП палатите на бивши и настоящи висши полицаи, митничари, прокурори, барети и всякакви други мутри… Още по-абсурдно е тези средства да се дават и за следващата финансова година от уж дясно-центристкото правителство, когато не достигат парите за образование и наука!
Скандалите около създадената в „европейска България” нова, замислена като политическа полиция служба – ДАНС (от който трябва просто да махнем средните две букви за да разберем за какъв план става дума!) прекрасно илюстрира правилото, че когато службите на държавната сигурност не са поставени под непрекъснатия граждански контрол, сигурността на гражданите става сериозно застрашена. Разкритията за инфилтрирането на службите от опасни гангстери като т.нар. «Трактор» са прекрасно доказателство за това!
––––––––––
* Тази статия е абзац от новата книга на доц. д-р Момчил Дойчев «Политическата коректност срещу либералната толерантност»
Момчил Дойчев е доцент в департамент Политически науки” на Нов български университет. През 1988 г. защитава докторска дисертация на тема „Политическото управление и демокрацията при социализма”, в която сравнява „реалния социализъм” с азиатския деспотизъм. Членува от тяхното създаване в Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990-1991) и заместник-председател на Партията на свободата (1996-1997). Участва в множество международни проекти и специализации в Швейцария, Великобритания, Австрия, Холандия, Канада, Литва. По важни негови книги и студии: „В какво общество живеем?“(1993), „Номенклатурната връзка“(1994).“Краят на политическия преход“ (1996), „България в кръговете на аномията“ (1998) и „България след 1997 г. Ефекта на тунела“ (2000) (последните две в съавторство), „Политика. Част Първа: Основи на политиката“ (2002), „Грандиозният посткомунистически грабеж”, както и много други статии и студии.
Източник: http://www.svobodata.com
