На 3 ноември т.г. в Центъра за култура и дебат „Червената къща” в София се състоя премиера на книгата „Докато питаме, вървим”, дело на проекта „Живот след капитализма” ( http://lifeaftercapitalism.info/index ) , зад който стоят група млади съмишленици, търсещи алтернативни пътища за обяснение и разбиране на света. Вероятно за мнозина заглавието на техния проект звучи утопично или малко стряскащо (особено за хора, знаещи какво значи тоталитарен социализъм като мен), но въпреки това ми се струва, че техният опит да събират, обмислят, разпространяват алтернативни икономически, политически и социални виждания, заслужава да бъде забелязан и отразен.
Текстът, който следва, съдържа извадки от някои статии, включени в книгата „Докато питаме, вървим” (съставител и редактор – Петър Пан; преводи – колектив „Живот след капитализма”).
Наоми Клайн, из „Всевиждащото око на Китай”
„Преди трийсет години град Шенжен не съществуваше. Тогава на мястото му имаше редица от малки рибарски села и колективно обработвани оризови полета, област на пътища от кални коловози и традиционни храмове. Така беше преди Комунистическата партия да го избере – благодарение на близостта му до пристанището на Хонг Конг – за първа „специална икономическа зона“ на Китай, една от четирите области, в които капитализмът ще бъде пробно позволен. Експериментът се основава на идеята, че „истинският“ Китай ще запази социалистическата си душа ненакърнена и същевременно ще печели от работните места в частния сектор и индустриалното развитие в Шенжен. Резултатът беше един град на чиста търговия, неразредена от история или вкоренена култура – твърдият кокаин на капитализма. Това беше сила, толкова пристрастяваща за инвеститорите, че експериментът Шенжен бързо се разрастна, поглъщайки не само околността в делтата на Перлената река, в която в момента са разположени грубо 100 000 фабрики, но и голяма част от останалата част на областта. Днес Шенжен е 12,4-милионен град и има голям шанс половината от вашите притежания да са произведени тук: iPod-и, лаптопи, маратонки, телевизори с плосък екран, мобилни телефони, дънки, може би работния ви стол, вероятно колата ви и със сигурност принтера. Стотици луксозни жилищни сгради се извисяват над града, много имат над 40 етажа, с триетажни мансарди на върха. По-новите квартали като Кеджи Юан са пълни с ефектни модерни корпоративни райони и декадентски търговски центрове. Рем Коолхас, любимият архитект на Прада, строи стокова борса в Шенжен, която сякаш се носи по вода, и по думите му дизайнът има за цел да „внуши и да изобрази борсовия процес“. Все още се строи метро, което ще свърже всичко това с голяма скорост; всяка кола е снабдена с многобройни телевизионни екрани, приемащи с помощта на безжична мрежа. През нощта целият град свети като излъскан Hummer, всеки петзвезден хотел и офис кула се включва в състезанието за най-добро светлинно шоу.
Много от големите американски играчи са отворили магазин в Шенжен, но изглеждат извънредно невзрачни до конкурентите си от Китай. Изследователският комплекс на гигантския китайски телеком Huawei, например, е толкова голям, че си има собствен изход към магистралата, а работниците му се прибират у дома си със собствен автобус. Сгушени до диско-търговските центрове на Шенжен, супермаркетите на Wal-Mart, девет на брой в града, изглеждат като отегчителни бакалници. (Китай изглежда почти ни се подиграва: „И вие наричате това супермаркет?“). McDonald’s и KFC има на всеки няколко пресечки, но изглеждат почти ретро до веригата за бързо хранене Real Kung Fu, чийто талисман е стилизирано изображение на Брус Ли.
Американски коментатори като Джак Кафърти от CNN презрително определят китайците като „същата банда палячовци и разбойници, каквато са били през последните 50 години“. Но никой не уведоми за това хората от Шенжен, които набързо направиха денонощно шоу, наречено „Америка“ – пиратска версия на оригинала, само че с по-бляскав дизайн, по-високи печалби и по-малко оплаквания. И това не е случайност. Днешен Китай, чието олицетворение е преходът на Шенжен от кал към мегаполис за 30 години, представлява нов начин за организиране на обществото. Понякога наричан „пазарен сталинизъм“, това е мощен хибрид от най-силните политически инструменти авторитарния комунизъм – централно планиране, безпощадни репресии, постоянно наблюдение – впрегнати в полза на целите на глобалния капитализъм.
Сега, докато Китай се приготвя да изложи на показ икономическия си напредък по време на предстоящите Олимпийски игри в Пекин, Шенжен отново поема ролята на лаборатория, изпитателен полигон за следващата фаза на този огромен социален експеримент. През изминалите две години по целия град бяха инсталирани около 200 000 камери за наблюдение. Много от тях са на обществени места, маскирани като улични лампи. Тези камери скоро ще бъдат свързани в една единствена, национална мрежа, всевиждаща система, която ще може да следи и разпознава всеки, попаднал в обсега й – проект, движен отчасти от американски технологии и инвестиции. През следващите три години китайската администрация по сигурността предвижда инсталирането на около 2 милиона камери в Шенжен, с което градът ще стане най-наблюдаваното място в света. (Лудият по сигурността Лондон може да се похвали само с половин милион камери.)
Камерите за наблюдение са само една част от много по-мащабна високотехнологична програма за следене и цензура, известна в Китай като „Златния щит“. Крайната цел е да бъде използвана най-нова технология за проследяване на хора – изцяло доставена от американски гиганти като IBM, Honeywell и General Electric, за да се създаде непробиваем консуматорски пашкул: място, където картите Visa, маратонките Adidas, мобилните телефони на China Mobile, щастливите менюта на McDonald’s, бирата Tsingtao и доставките на UPS (да споменем само няколко от официалните спонсори на Олимпийските игри в Пекин) могат да доставят удоволствие под немигащото око на държавата без заплаха от избухване на демокрация. С нарастването на тревогата в политическите кръгове в цялата страна, правителството се надява да използва щита за наблюдение, за да идентифицира несъгласието и да му се противопостави преди то да експлодира в масово движение като това, което привлече вниманието на света на площад Тянънмън.
Спомняте ли си как винаги сме казвали, че свободните пазари и свободните хора вървят ръка за ръка? Това беше лъжа. Излиза, че по-ефикасната система за доставка на капитализъм е всъщност полицейската държава от комунистически стил, укрепена от американски технологии за „национална сигурност“, напомпана с реторика в стил „война с тероризма“. И глобалните корпорации, които в момента печелят супер печалби от този социален експеримент, едва ли ще бъдат задоволени, ако този доходен нов пазар остане ограничен в само градове като Шенжен. Както и всичко друго сглобено в Китай с американски части, Полицейската държава 2.0 е готова за експорт и в квартала до вас.”
Славой Жижек, из „Никой не трябва да бъде зъл”
„Най-вече либералните комунисти са истински граждани на света – добри хора, които са загрижени. Загрижени са за популисткия фундаментализъм и безотговорните, алчни капиталистически корпорации. Те виждат ‘по-дълбоките причини’ зад днешните проблеми: масовата бедност и безнадежността раждат фундаменталисткия тероризъм. Тяхната цел не е да печелят пари, а да променят света (а като страничен продукт да спечелят още повече пари). Бил Гейтс вече е най-големия индивидуален благотворител в човешката история, той изразява любовта си към ближния като дава стотици милиони за образование, за борбата против глада и маларията и т.н. Уловката тук е че преди да можете да раздадете всичко това, трябва да го отнемете (или както биха казали либералните комунисти – да го ‘създадете’). За да може да помагаш на хората, се казва в оправданието, трябва да имаш необходимите средства, а от опита – а именно осъзнаването на некадърността и провала на всички централизирани, етатистки и колективистки подходи – знаем, че частният бизнес е несравнимо по-ефективен начин. Чрез регулирането на бизнеса и вдигането на данъците, държавата подкопава истинската цел на собствената си дейност (да прави живота за мнозинството по-добър, да помага на изпадналите в нужда).
Либералните комунисти не искат да бъдат просто машини за печалба: искат живота им да има по-дълбок смисъл. Те са против старомодната религия, вместо това подкрепят духовността, те са за не-изповедническа медитация (всеки знае, че будизмът е предрекъл науката за мозъка, че силата на медитацията може да бъде измерена научно). Тяхното мото е социална отговорност и признателност: те са първите, които признават, че обществото е било невероятно добро към тях, позволявайки им да разгърнат талантите си и да натрупат богатство. За това и чувстват, че трябва да върнат нещо на обществото, да помагат на хората е техен дълг. Благотворителността е това, което придава смисъл на бизнес успеха.
Това е един изцяло нов феномен. Спомняте ли си за Андрю Карнеги, който използваше частна армия, за да смаже организирания труд във стоманолеярните си заводи, а после раздаваше големи части от богатството си за образование, култура, хуманитарни каузи, доказвайки, че въпреки това, че е мъж от стомана, той има сърце от злато? По същия начин днешните либерални комунисти раздават с едната си ръка това, което са заграбили с другата.
В САЩ се продава едно разслабително средство с вкус на шоколад, което се рекламира чрез парадоксалното предписание: Имаш ли запек? Яж повече шоколад! – тоест яж повече от нещо, което причинява запек. Структурата на шоколадния лаксатив може да бъде разгледана на езика на днешния идеологически пейзаж; това което кара фигура като Сорос да предизвиква толкова гневни реакции. Той подкрепя една безжалостна финансова експлоатация, комбинирана с нейния контра-агент, хуманитарна загриженост за катастрофалните социални последствия от необузданата пазарна икономика. Ежедневната рутина на Сорос въплъщава една лъжа: половината от работното си време той посвещава на финансова спекулация, другата половина на ‘хуманитарни’ дейности (финансира културни и демократични дейности в посткомунистическите страни, пише есета и книги), които са насочени против ефектите на собствените му спекулации. Двете лица на Бил Гейтс са напълно идентични с двете лица на Сорос: от едната страна един брутален бизнесмен, унищожаващ или изкупуваш конкуренцията, целящ да постигне монопол; от другата страна един велик филантроп, който казва: “За какво са ни компютри ако хората нямат какво да ядат?”.”
Ха-Жун Чанг, Из „Лексусът и маслиновото дърво“ – ревизирана. Митове и факти за глобализацията
„Нашата история за „Toyota“ предполага, че има нещо изключително дразнещо в баснята за глобализацията, представена от Томас Фридман и неговите колеги. За да ви кажа какво е то точно, трябва да ви разкажа това, което наричам „официалната история на глобализацията“ и да разгледам нейните ограничения.
Според тази история глобализацията се е развила през последните три столетия по следния начин [6]: Великобритания приема свободния пазар и политиките на свободния пазар през 18-ти век, доста преди останалите държави. До средата на 19ти век превъзходството на тези политики става толкова очевидно, благодарение на уникалния икономически успех на Великобритания, че другите страни започват да либерализират своята търговия и да дерегулират местните си икономики. Този либерален световен ред, доведен до перфектност около 1870 г. под британската хегемония, е базиран на: laissez-faire индустриални политики у дома; ниски бариери за международното движение на стоки, капитал и труд; макроикономическа стабилност, както национална, така и международна, гарантирана от принципа на адекватните пари (ниска инфлация) и балансиран бюджет. Последвал период на безпрецедентен просперитет.
За съжаление нещата започват да се объркват след Първата световна война. В отговор на произтичащата от това нестабилност на световната икономика, държавите неразумно започват да издигат търговски бариери отново. През 1930 година САЩ изоставят свободната търговия и приема скандалната тарифа „Смуут-Хоули“. Държави като Германия и Япония изоставят либералните политики, издигат търговски бариери и създават картели, които веднага тясно се свързват с техния фашизъм и външна агресия. Цялата световна свободно-търговска система най-накрая се разпада през 1932 година, когато Великобритания, шампион в свободната търговия до момента, се поддава на изкушението и отново въвежда тарифни бариери. Произлезлите от това свиване и нестабилност в световната икономика и в крайна сметка Втората световна война разрушават последните остатъци на първия либерален световен ред.
След Втората световна война световната икономика е реорганизирана по по-либерална линия, този път под американска хегемония. По-специално е отбелязан значителен напредък по отношение на търговската либерализация между богатите страни чрез ранните преговори по GATT (General Agreement on Trade and Tariffs). Но протекционизмът и държавната намеса все още присъстват в повечето развиващи се страни и, излишно е да се споменава, в комунистическите страни.
За щастие нелибералните политики са в по-голямата си част отхвърлени из целия свят от 80-те години насам, последвани от възхода на неолиберализма. Към края на 70-те години провалите на т.нар. индустриализация чрез заместване на вноса (ИЗВ) в развиващите се страни – базираща се на протекции, субсидии и регулация – става твърде очевидна, за да бъде игнорирана. Икономическото „чудо“ на Източна Азия, която вече практикува свободна търговия и приветства чуждестранните инвестиции, е зов за пробуждане за другите развиващи се страни. След кризата с дълга на Третия свят от 1982 година, много развиващи се страни изоставят намесата и протекционизма и приемат неолиберализма. Върховната слава на тази тенденция към глобалната интеграция е падането на комунизма през 1989 г.
[…]
Да обобщим, истината за глобализацията след 1945 г. е почти коренно противоположна на официалната история. През периода на контролирана глобализация, подкрепен от протекционистични политики между 50-те и 70-те, световната икономика и най-вече развиващият се свят са отбелязвали по-голям растеж, били са по-стабилни и са имали по-справедливо разпределение на доходите, отколкото през последните две и половина десетилетия на бърза и неконтролирана неолиберална глобализация. Въпреки това този период е описван от официалната история като такъв на абсолютна разруха в следствие на протекционистични политики, особено в развиващите се страни. Това изкривяване на историята е разгласявано с цел да се прикрие провала на неолибералната политика.”
Материала подготви
Мариана Христова
