Преписваме го без изменения от в-к „24 часа“. Не се препоръчва за хора със слаби нерви, но това явно е действителността на медицинското обслужване днес в България.
В онлайн редакцията получихме писмото на Станка Иванова, майка на 13-годишна тийнейджърка Диана, която издъхна на Цветница миналата година след 33 часа в бургаската болница. Публикуваме писмото на Станка Иванова без съкращения и редакторска намеса. Готови сме да публикуваме мненията на всички засегнати страни по случая.
На 10.04.2009 г. дъщеря ни Диана имаше оплакване от болка в гръдната област и затова отидохме при личната лекарка Спиридонова, която чудно защо не установи нищо от проведения преглед и ни изпрати на невролог. Той от своя страна прецени, че състоянието е сериозно и ни назначи преглед при кардиолог и кръвна картина. За да не се бавим веднага отидохме в частната клиника „Света София“, където ни прегледа д-р Русев и ни препоръча хоспитализация в МБАЛ-Бургас. Няколко пъти тогава го попитах къде да заведа детето си, но така и не получих категоричен и ясен отговор.
След което към 12 ч. отидохме в спешното и веднага ни приеха в детското отделение, откъдето започна всичкият този кошмар, завършил трагично. Още с приемането ни завеждащата отделението д-р Праматарова с рязък и нелюбезен тон хвърли със замах придружаващата ни медицинска документация и буквално думите и бяха: „Ако това е вярно вие трябваше да я внесете на ръце“. Дъщеря ни се чувстваше отпаднала, но се движеше сама, което въпросната лекарка признава в показанията си по-късно, че не е имала симптоми на диагнозата, с която пристига.
Оказа се, че в МБАЛ-Бургас няма детско кардиологично отделение, затова ни настаниха в детско терапевтично отделение. След като проведоха бърз преглед ми казаха, че дъщеря ни ще я приемат и ме отпратиха да й взема личните вещи и нощница. Докато бях вече в къщи, детето ми ми звънна от личния телефон и каза, че с мен иска да говори една от лекарките, която не ми се представи, но ми обясни, че ни е записала час в частен кабинет за ехокардиография.
Аз по най-бързия начин се върнах в болницата и, забележете, въпреки че вече бяхме хоспитализирани, без придружител напуснахме болницата и отидохме в частния кабинет на д-р Орханкелиева, където ни бе направена ехокардиография около 14,30 ч. там в кабинета няколко пъти попитах въпросната госпожа какво вижда, какво е състоянието на дъщеря ни и къде е най-добре да я заведа за лечение, на което ми бе отговорено, че има течност в перикарда около 450 мл, но не и къде да продължим лечението си.
Върнахме се в отделението след 15 ч., където всички си бяха тръгнали вече, предполагам защото беше петък и предстоеше Цветница. Посрещна ни дежурната лекарка, която дори не си направи труда да погледне изследването. По-късно я попитах кой ще види изследванията и кога ще ни бъде направена консултация с кардиолог, на което тя ми отговори, че се е чула по телефона с детската кардиоложка д-р Ралева и продължаваме с предписаните антибиотици – цифороксин и орбазон, както и нимезил за болката. Вече след 17 ч. бяхме преместени в стая за интензивно наблюдение, където два часа дежурните се опитваха да включат един монитор, за да наблюдават сърдечния ритъм на дъщеря ни. След многото опити най-накрая мониторът бе включен, но никой повече не се заинтересува от нас и не влезе да следи показанията ни. Сърдечният ритъм на дъщеря ни варираше от порядъка на 140 удара в минута. Останахме си сами, цялата нощ с изключение, когато сестрата влезе, за да й постави предписания антибиотик и никой повече не дойде за преглед или консултация. Вечерта дъщеря ми ми сподели, че докато са извършвали прегледа лекарите и сестрите са били ужасно груби. Една дори я е попитала да не би да е бременна. Представяте ли си?
На следващата сутрин продължихме да настояваме за консултация с кардиолог, но така и никой не се появи. Беше ни обещано, че кардиологът първо ще дойде на обяд, след това за дежурство в 19 ч., а накрая – въобще. Въпросният д-р Читаков отказа да се качи и да извърши консултация на дъщеря ни. Мотивът му бил, че не е детски кардиолог. Това ни бе казано от поредната дежурна лекарка д-р Чолакова, която единствена се заинтересува за състоянието на детето ни. Тогава започнахме да настояваме веднага за консултация с кардиолог дори и да трябва да си платим за това. По-рано през деня в 17 ч. на свиждане на дъщеря ни дойде най-добрата й приятелка, на която майка й работи като юрист-консулт в болницата. Помолихме я за съдействие и тя звъня на зам. управителя на болницата д-р Миразчийски, но отговорът му бил само „кой ще плаща линейката“ и нищо повече.
Д-р Чолакова започна да звъни и да моли да се появи някой. Чак към 22 ч. пристигна завеждащата отделението д-р Праматарова и ни се развика, че чак юрист-консулта на болницата сме занимавали, но така и не извърши някакъв преглед. Споделих на лекарката, че дъщеря ни започна да уринира оскъдно, забележете никой до тогава не се заинтересува за това. Съпругът ми ми сподели, че по-рано същия ден дъщеря ни се е оплакала, че й е много лошо и той е повикал дежурните, но те нищо не са предприели. Само са питали какво е яла и са се усъмнили в показанията на монитора. Към 23 часа на 11.04.2009 г., забележете, след повече от 24 часов престой пристигнаха д-р Ралев и д-р Ралева, които извършиха обстойни прегледи, но не намериха за нужно да ме информират за състоянието на детето ни. Сложиха й друго лекарство и без да изчакат да видят ефектна от него, си тръгнаха.
Съпругът ми си беше тръгнал, защото го изгониха от отделението. В един момент дъщеря ми се оплака, че й е много горещо и полегна на една страна, на което аз започнах да викам за помощ и представете си да оказвам първа помощ на детето си, въпреки че сме в болница и уж в интензивна стая. Крещях на пристигналата лекарка да вика за реанимационния екип, който се оказа, че за тази голяма болница е един единствен. Трябваше им поне три обаждания на дежурните, за да могат да го повикат, при което аз стоях до дъщеря си и й говорех и молех само да диша, милата. Не помня колко време мина, но екипът се забави доста, след което дойдоха и започнаха да реанимират дъщеря ми, а мен ме изведоха навън. Стоях пред вратата и чувах как докторът се опитваше да възстанови сърдечния ритъм на дъщеря ни. Съпругът ми през това време и той пристигна. Никой нищо не ни казваше. Вече след 00,30 ч. реаниматорът излезе от стаята и каза на съпруга ми, че съжалява.
Така по този нелеп начин дъщеря ни Диана (на 13 г.) си отиде от тоя свят, след лекарска немарливост и некомпетентност, без да получи нужната адекватна лекарска намеса и лечение. Абсурдното е, че в същия ден в Бургас е имало симпозиум на кардиолозите, в който е участвала д-р Лачева, която е завеждащ интензивно отделение в Клиниката по детска кардиология и кардиохирургия – София, но никой не сметна да я повика или да информира нас за това.
След многото проведени срещи с видни професори и доценти в областта на кардиологията, всеобщото мнение бе, че са лекувани симптомите, но не и самото заболяване.
Ще цитирам и част от мнението на експерти с което разполагам:…“лечението на миоперикардите е деликатно и трябва да се проследява и преоценява динамично“..; …необходимо е лечението да бъде извършено в интензивно отделение или интензивна стая“..; …“лечението с урбазон и нимезил е насочено предимно към потискане на възпалението в перикарда“..; …може би по-удачно би било да се компенсира системната циркулация и перфузия на жизненоважните органи чрез дозирано обемно заместване и приложение на медикаменти, които подпомагат сърцето и централизират кръвообръщението..; …“немотивирани са твърденията на д-р Милушев за необходимо време за подготовка на инструментариум и медикаменти за реанимация, тъй като те трябва да са подготвени предварително.“; …“експертите не намират достатъчно основания за включването на Кордарон в лечението на детето на 11.04.2009 вечерта, тъй като предоставените ЕКГ записи показват синусова тахикардия“.
До ден днешен няма обвинен лекар или поне наказан, или отстранен във връзка със случая с дъщеря ни. Обърнахме се към всички възможни институции в България, но никой не благоволи да ни обърне нужното внимание. Направените разпити на участващите в лечението лекари съдържат само едни общи приказки и нищо обосновано, за начина на лечение и за предприетото медикаментозно лечение. Наглостта им стигна до там, че дори подправиха и подписа ми в стремежа си да препишат и подправят медицинската документация, за да издържи проверката пред министерството на здравеопазването.
Същият този арогантен тип Миразчийски в момента е ръководител на болницата, който единствено той дори и не направи опит да изкаже съжалението си, а най-нагло питаше, къде черно на бяло имаме записано, че сме искали консултация през цялото време. Чудно защо, след като всичките тези работещи в тази болница са знаели за състоянието й, че липсва апаратура и ресурс ни държаха през цялото време в неведение, и не потърсиха услугите на националния консултант. На множественото поставени ни въпроси към Министерството на здравеопазването, така и не ни бе отговорено ясно и категорично, за което сега се обръщаме към действащия министър д-р Стефан Константинов и го питаме ще има ли той доблестта да се изправи и посочи, и признае грешките на подчинените си.
Ще бъде ли така добър да се извини на нас и ни отговори най-накрая по кой стандарти е била лекувана дъщеря ни и защо все още няма наказан или отстранен лекар. Ще бъде ли така добър да ни отговори имат ли място такива личности, като Миразчийски и Читаков, уроди, наричащи се лекари, превърнали професията си в печатарство. Какво ще ни кажете Вие г-н министър?
Ще имате ли тази доблест да се изправите и да признаете грешките на подчинените Ви? Ще имате ли куража да се извините от тяхно име, защото те не го направиха? Дори едно обикновено съжаление не ни изказаха. Толкова бяха гузни. Вие ще имате ли тази смелост? Защо няма цялостно и ясно анализиране на лечението? Значи ли това, че Вие одобрявате тези своеволия и по-скоро бездействие от страна както на лекуващите, така и на ръководството на болницата?
Имат ли място тези личности сред вас? Искаме по един или друг начин Вие да вземете страна по случая. Искаме от Вас да разберем ясно и категорично виновните лица и как са порицани те. Нима искаме толкова много?
http://www.24chasa.bg
–––––––-
И накрая един коментар на лекар под статията:
Орлин Георгиев: Много ме боли за това дете и нейните родители. Аз съм български лекар и го казвам без да се гордея с това. Всичко написано е напълно вярно и реално. В държавата ни няма здравеопазване, няма ежечасен контрол на лекарската дейност. Показваш диплома и те пускат да работиш с хора. Контролът са го прехвърлили на пациентите, дават им право да избират екип. Какъв абсурд! С това държавата казва на болните хора, че не гарантира, че след като е дала диплома за лекар на някой, то той е достоен да лекува, а им казва „Оправяйте се!“ Цинизъм, прикрит зад високопарни думи за право на избор, а всъщност узаконяване на корупцията сред съсловието. Плащат ни според заработеното. Какъв абсурд! Накараха ни да гледаме на пациента като на ходеща банкнота. Вината за бездушието на горецитираните лекари е най-вече на държавата и жалко за тази майка, която се обръща към същата тази загнила държава за съдействие. Мила, няма да го получиш!
Аз не съм светец; и аз, за мой срам, се влияя от общата нагласа, и аз не съм това, което бях. Но отвреме-навреме се стряскам и се самоконтролирам. Греша от незнание, но се контролирам да не сгреша фатално от немарливост и бездушие (аз съм хирург). Веднъж щях да убия дете от немарливост и оттогава треперя да не се случи отново. Детето беше паднало от колело и дойде 2 минути преди края на дежурството ми. Прегледах го на две-на три, защото бързах за среща с приятелката си.(!!!) Казах на родителите да си го вземат вкъщи и на вратата се обърнах и случайно погледнах детето. Запитах се, защо е толкова бледо и се върнах за обстоен преглед. Тогава всичко дойде на мястото си: взех детето в операционната, отворих корема и вътре 1,5 л. кръв от разкъсан далак. И сега изтръпвам. Аз щях да убия детето от немърливост, спаси го онзи последен случаен поглед от вратата. А не трябва да бъде така. Грешки от немарливост и бездушие са непростими.
Работя в Англия като хирург, връщам се и в България. Удивен съм от промените, които нашата държава трябва да направи, за да има здравеопазване у нас. Посоката, обаче, в която вървим, е абсолютно погрешна. Повярвайте. Дълго стана, но тази майка заслужава искреното съболезнование и извинение от един незнаен за нея български лекар.
Спомням си, че преди 7-8 или повече години се запознах с един български лекар, хирург, който беше дошъл в София само за отпуската си; оказа се, че работи в Ангола, в една болница там. Каза, че отишъл да види бившите си колеги тук какво правят и че му е много неприятно въобще да гледа какво става с българската здравна система и българското здравеопазване. \"Трябва да се връщам скоро – каза той – няма кой дълго да ме замества в болницата, чакат ме пациентите ми. Някои от нещата, които могат да се видят като нагласа или практика в българските болници, не се случват в Луанда (столицата на Ангола – б.м.), в една африканска страна дори не се случват, каквито и проблеми да си имат там\".
Докъдето и да са докарани нещата в България, впрочем, с всичката повишена бюрократизираност и тотална комерсиализация на здравната система, кой т.нар. обикновен човек е застрахован, че неговото дете или неговите родители или негови приятели няма да попаднат в ситуация, подобна на тази, която са преживели тези злощастни родители, изгубили 13-годишната си дъщеря? Каквито и лекари да остават в България, каквито и нови попълнения да излизат от медицинските факултети, идеята, че здравето е стока и че пациентът (пардон, клиентът, както вече се нарича) е \"ходеща банкнота\", е един от \"темелите\" за всичко, което се случва. Трудно ще се оправи поне що-годе тази здравна система, защото нейното реформиране, което тръгна на този оголено-пазарен принцип, че здравето е стока и че пациентът е \"ходеща панкнота\", стимулира най-търгашеските страни на лекарите. Много добри лекари, че и мединиски сестри отидоха да работят в разни други страни. А тези, които са тук, сред които има всякакви хора разбира се, се нагодиха, някои даже доста добре, към това да печелят пари, без значение кого как лекуват и кого пращат на оня свят, поради разсеяност или незаинтересованост. Вероятно не е лесно в подобна система да си наистина добър, мислещ най-вече за здравето на пациентите лекар, въобще не е. Да си бизнесмен в бяла престилка, обикалящ примерно между няколкото си кабинети в държавни и частни клиники, е къде е по-лесно. Не знам дали още полагат прословутата клетва на Хипократ, но за немалко от българските доктори за съжаление тя на практика е нещо напълно забравено.