Иван Георгиев Спасов
Спомени на Иван Георгиев Спасов, роден на 2 юли 1929 г. в град Пловдив, починал на 20 юли 2009 в град София на 80 години, адвокат от Пловдивската адвокатска колегия.
Син на Георги Иванов Спасов (1887 – 1970), търговец, и Цонка Георгиева Спасова (родена Райчинова, 1902 – 1994), домакиня, съпруг на Надежда Петкова Спасова (родена Йорданова, 1933 г.), строителен инженер и преподавател.
Написаното следва да се отнесе към 1995 година.
Както често се случва, спомените са останали недовършени, а той познаваше и обичаше родния си град Пловдив, местата, къщите, семействата и хората в него, обичаше да разказва и винаги имаше какво да разкаже. След като толкова настоявах да запише спомените си, дължа да споделя записаната от него малка част от тях по случай годишнината от смъртта му. Светла му памет!
Георги Иванов Спасов
2010
ЖИВОТ ПРЕЗ ТРИ СИСТЕМИ
(Предварителни Бележки)
Изминалите повече от 66 години от рождението ми не унищожиха паметта ми за минали събития от личния ми живот, който почти изцяло протече в родния ми град, сред хората, с които професията ми на адвокат ме свърза. Неведнаж сред близки и приятели по един или друг повод съм разказвал запаметеното и то винаги е посрещано с интерес и многократни покани да опиша преживяното. Въздържал към се да откликна на тези настоятелни в повечето случаи молби, защото никога не съм имал самочувствие на човек, който би могъл да напише нещо полезно за другите и това е първият ми опит. Немалка роля за крайното ми решение изигра подхвърленото в непреднамерен разговор от сина ми какво, че две значителни промени каквито поколението ми изживя са твърде много за един живот. Това подсказа и работното заглавие на тия ми спомени – „Живот през три системи” и тяхната хронология в трите основни раздела. Спомените за събития и хора, които разказвам, са плод на вижданията и изживяванията на един обикновен гражданин, нямат и не могат да имат претенции за принос в историята или в оценка на описаните в тях събития. Те не са свързани със знаменитости и представители на някакъв елит. Живях сред обикновени хора, някои от които професионално изявени и интелектуално извисени. С тия предварителни бележки пристъпвам към разказа за преживяното.
1. ЖИВОТ ПО ВРЕМЕ НА МОНАРХИЯТА
Първият ми спомен, свързан с политическия живот у нас, отнасям в края на 1934 година. Окачвайки календари за следващата 1935 година, баща ми освен обичайните пожелания, подчерта на това Новата да е безметежна и спокойна. Поставяйки неизчерпаемите детски въпроси, бях впечатлен от обяснението, че през изтеклата година е имало метеж против царя от негови противници, който завършил със смяна на министри. Тогава толкова. Но то бе достатъчно да създаде убеждението, че който иска да има България и българска нация, трябва да пази царя ни. Покълналото бе до голяма степен утвърждавано от изгражданото в училище национално чувство, събитията и обкръжението.
През есента на 1936 година бях първоотделенец. Началните години (до 4 отделение) учих в старата сграда на училище „Кирил Нектариев”, на чието място една година след това бе изградена модерна такава, сега ползвана от Радио Пловдив. По него време края на всяка учебна година се ознаменуваше с показен учебен ден в учебната стая в присъствието на родители. Това беше обикновено първият неделен ден след занятията. Една или две седмици по-късно ставаше общо за цялото училище тържество, на което се раздаваха свидетелствата, както тогава се наричаха документите, удостоверяващи успешното завършване на годината и преминаване в по-горно отделение или клас. На това тържество се изнасяше програма от учениците. За целта обикновено се ангажираше салонът в Дома на печата. За такъв дом бе построена и се ползваше сградата срещу училището ни непосредствено под скалите на Данов хълм (Сахат тепе) – днес също ползвана от Радио Пловдив. Имах да изпълнявам номер на тържеството, който трябваше да от репетирам с други участници от отделението в присъствието на учителката ни – госпожица П. Цъклева. Бях подранил и заигравайки се сам в училищния двор на джамени (топчета) не бях усетил, че времето отдавна е минало, и нито съученици, нито учителка са дошли за репетицията. Тогава затрещяха топовни гърмежи от хълма до 101 пъти. Родил се бе престолонаследникът Симеон – юни 1937 година, навреме, за да ни се напишат свидетелствата с дадената от царското семейство една единица отгоре и да се спестят главоболията на евентуалните оставачи.
През учебната 1940/1941 год. бях вече „изкласил”, т.е. от отделенията бях преминал в класовете на прогимназиалния цикъл. Учих в Първа прогимназия на името на Андреа Карнеги, а сега училище „Алеко Константинов” до Централната противопожарна служба на гр. Пловдив. Краят на зимата и началото на пролетта на 1941 г. бяха изпълнени със събития, повечето от които преминаваха и даваха отражение и в училище. На 1 март както си спомням се сключи т.н. Крайовска спогодба, по силата на която на България се връщаха земите на Южна Добруджа. Спогодбата даваше възможност на лица с българско национално съзнание от Северна Добруджа, оставаща в пределите на Румъния, да се преселят в България. В гимнастическия салон и в съблекалнята към банята на училищната сграда бяха настанени около десетина семейства на бежанци. Синът на едно от тях, наш връстник, посещаваше учебните занятия в нашата паралелка, чиято класна бе чаровната литераторка и историчка Софка Николова, по баща Дичева. Откак дойде добруджанчето значителна част от часовете при нея протичаха в разговори за страната и града, който семейството е напуснало и за впечатленията от живота у нас. Връщайки се към времето на присъединяване на Южна Добруджа към България, не трябва да се подминават предхождащите го от началото на учебната година – есента на 1940 г. бурни ученически демонстрации, скандиращи призива „дайте ни, дайте ни свободна Добруджа”, последван от добруджански марш. Такава демонстрация имаше почти всяка вечер по ул. „Иван Вазов” /ученическото „стъргало”/, ул. „Гладстон”. През пролетта на 1946 г. в състава на ученически салонен оркестър при Първа мъжка гимназия под ръководството на учителя Никола Кенов бях за първи път в град Добрич. Изнесохме концерт в неголяма кинозала (изглежда по-голяма тогава в града нямаше). Залата бе препълнена от ученици и граждани, защото както се разбра от контактите с публиката преди и след концерта, най-големият град в Добруджа почти не е посещаван от други състави. Това, което най-често се чуваше от местните хора бе: „Дайте ни я, дайте ни я, а когато ви я дадоха я забравихте нашата Добруджа.”
След преселниците от Добруджа дойде ред на немските войски. Друго събитие в края на зимата началото на пролетта на 1941 година е влизането на германските войски в страната ни и последвалото обявяване на война от Германия на Гърция и Югославия – 1 април 1941 година. Тяхното присъствие се почувствува по-осезателно след започване на военните действия против Гърция и Югославия. Колкото и победоносен да бе маршът им през териториите на нашите съседи, все пак имаше и ранени. Първите ранени войници в Пловдив бяха докарани и поставени на открито на площад „Преслав”, т.нар. тогава „гроздов пазар”, днешната градинка на който тогава бе свободно, ако не се лъжа, павирано пространство.. След два-три дни за лазарет бе предоставена сградата на Първа прогимназия, тоест, прогимназията, в която учих и аз, която трябваше да освободим изцяло и набързо. За провеждане на учебни занятия бяха наети съседни магазинчета, чийто собственици или наематели бяха принудени да ги освободят, за да се поместят в тях чинове, черни дъски и други най-необходими пособия. Те побираха до десет чина. Явно не бе възможно в такава теснотия, в тези неудобни и досегаеми от уличния шум помещения да се провеждат учебни занимания с класове от по 30-35 ученика. Ето защо това продължи около седмица. До края на учебната година учебните занятия се провеждаха следобед в учебните стаи на тогавашното Промишлено училище, а сега Техникум по дървообработване „Христо Ботев”, където довършихме първия клас на прогимназиалния курс. До есента на 1941 година сградата бе освободена от германския лазарет – в началото на лятото военните действия се прехвърлиха на открития Източен фронт и наесен ние се завърнахме в нашата си сграда, в която спокойно учихме останалите две години – втори и трети прогимназиален клас. Останалите две години от прогимназиалния курс преминаха при редовни учебни занятия. Присъствието на германските военни части през пролетта на 1941 година внесе съществена промяна в традиционния ученически празник – чествуването на деня на Кирил и Методи. Манифестацията се проведе на площад „Съединение”, вместо на площад „Централен”. В нея вземаха участие и представителни на германски части. Не се състояха обичайните ученически хорá и тържества веднага след манифестацията, завършила около 10.30 часа, участниците се разпръснаха.
Когато бях във втори прогимназиален клас, през учебната 1941/1942 година в училище започна образуването на детско-юношески дружини на организацията на „Бранник”. През първата година те не бяха особено популярни и само единици се записваха за членове – наричаха ги „орлета”. Пръв ръководител на дружината в Първа прогимназия бе Христо Груев – тогава гимназист, а по-късно – лекар. В тази организация аз се записах през следващата година, през която се постави началото на масовизирането й сред българската учаща младеж и останалите извън нея бяха от не български произход. За неин щаб бе дадена сградата на еврейския клуб „Макаби” (по-късно – читалище „Шалом Алейхем” на улица „Фердинанд” (днес ул. „Христо Данов”). Що подметки се продъниха и що гърла се продраха от маршировка и маршови песни до и пред тази сграда – едва ли някой може да пресметне и каже.
По това време вече действаше Законът за защита на нацията. Той лиши лицата от еврейски произход от работата им и ги принуди да останат затворени по домовете си – разрешено им бе да се движат по улиците само от 10 до 12 часа, като задължително носят на връхната си дреха жълта шестоъгълна звезда. Такава звезда носеха и съучениците ни в училище. Техният режим на движение бе съобразен с учебното време на училището. Мнозина от тях, лишени от обичайните си игри на улицата, използваха времето за четене на странична литература и скоро пролича широтата на познанията им, сравнена с тази на отличните ученици. В по-други занимания прекарваха „мъртвите” часове по-възрастните, ако се съди по наблюденията ми върху живота на наши съседи. Три-четири семейства се събираха по график в дома на едно от тях, като предварително зареждаха с храна за всички в разрешеното за движение време. По същото време ставаше и пренасянето на компанията от един дом в друг. След като минеше времето за следобедна дрямка, започваше игра на карти до малките часове на следващия ден. Въведените ограничения а и предшестващите ги погроми върху използваните от евреи магазини (потрошаване или замазване на табели и витрини) ги застави да прехвърлят фирмите си на доверени българи, предимно техни работници или служители. Предоставените активи (инвентар, производствени съоръжения, стока) носеха обикновено равни доходи за действителния им и за фиктивния им собственик. Някои от създадените „съдружия” се запазиха и след отпадане на противоеврейските закони, в повечето случаи отношенията се възстановиха в предишния им вид по взаимно съгласие, а там, където това не можа да стане – чрез съда.
След влизане на германската армия започнаха затрудненията в продоволствието. Най-напред се почувствува недостиг на кожи и кожени изделия. Още през пролетта на 1941 година баща ми бе особено горд, че успя да намери обущар, който да постави гьонени подметки на обувките ми. През есента на същата година започнаха трудностите с хляба и хранителните продукти. Появиха се първите (дотогава непознати за нас), „опашки”. Главният снабдител на семейството с хляб и сирене бях аз и добре помня сутрешните бдения пред хлебопекарница „Отечество” на Борис Мисов, както и следобедните пред магазина за млечни продукти на Тома ….. на северната страна на дом „Левски”. Тези мъки продължиха до създаването на Комисарството по разпределение и въвеждане заедно с това на купонната система за снабдяване. Последната просъществува близо 12 години и бе отменена в началото на 1953 година. „Опашките” обаче досега си съществуват, въпреки и от няколко години те да се образуват не пред търговските обекти, а пред административни учреждения.
Есента на 1943 година продължих учението си в Първа мъжка гимназия „Александър І” – Пловидив. Освен приятелите си от прогимназията – К. Бочков, Евг. Димитров, В. Гребенаров, П. Гугов, Кр. Домузов, Ал. Димитров, В. Ранков, Т. Юруков и други, тук срещнах и се сприятелих и с Н. Чинков, В. Алексиев, Н. Нотов, Гр. Лазов, И. Чомаков, Л. Семерджиев, С. Хаджиев – от друга прогимназия в града, а в паралелката ми се оказа и Стоян Байкушев – дошъл от Варна, откъдето баща му бе преместен като директор на пловдивския клон на „Петрол”. С него бях се запознал през лятото, тъй като бащите ни работеха в един бранш, както тогава се казваше, и Байкушев бе потърсил за сина си другар по възраст и интереси сред синовете на хора, с които работата му и местоживеенето го свързваха. Стоян бе свикнал със слънцето и морето и поради това по-голяма част от ваканционните дни прекарвахме по пясъците на река Марица под железопътния мост. Останали в Пловдив, ние и досега разменяме приятелски думи при случайни или предизвикани срещи.
Учебната година обаче беше кратка. Не можахме да се нарадваме на добре обзаведените кабинети по:
ботаника (на двама ученика имаше на разположение микроскоп), където под ръководството на учителя Маринов (по-късно директор на гимназия във Велико Търново) се провеждаха наблюдение по всеки урок и видяното се рисуваше в нарочни тетрадки с цветни моливи, а към рисунката се правеха обяснения;
химия – в който свещенодействаше учителят Димитър Енчев – по-късно професор по неорганична химия във Висшия Селскостопански Институт – Пловдив,
рисуване – в който първият ни класен ръководител – добилият известност художник Иван Христов ни убеждаваше, че преди да заговори, човекът е рисувал и по този начин споделял със себеподобните си впечатленията си от видяното и преживяното. Пак той умело ни въвличаше в спор доколко умението да се рисува може да се придобие само чрез обучение или е дадено само на родени таланти;
ръчна работа – в който учителят Иван Петров ни научи, че преди да пристъпим към изработване на желания предмет трябва да си направим чертеж по дадени технически данни и размери. Като първа задача ни бе възложено изработването на лекарско неврологично чукче.
Тези и други занимания, свързани с останалите предмети, бяха прекъснати след голямата въздушна бомбардировка над София от 10 ноември 1943 година. Впрочем, два-три дни след бомбардировката се провеждаха занятия в едноетажната (по-незабележима от въздуха) сграда на основно училище „Кирил и Методи”, която бе в близост до зданието на гимназията, но това бе истинско мъчение и за учители, и за ученици. Тогава се получи нареждане за прекъсване на учебните занятия до второ нареждане. Започна евакуация на населението от София. Пловдив още не бе бомбардиран, на гарата му посрещаше и изпращаше евакуиращи се софиянци, част от които оставаха – било за да поемат към селата по Родопската яка, било към Карлово – Хисаря (железопътната линия София-Карлово-Бургас още не бе построена) или към Панагюрище. След всяка бомбардировка напливът от пътуващи се увеличаваше. Преживялите ужаса на войната хора често пътуваха с ръчен багаж както поради това, че след бомбените удари виждаха домовете си разрушени, така и заради условията, които предлагаше транспортът. На Пловдивската гара тези хора пристигаха недоспали, измръзнали и гладни. Там те бяха обект на изнудване и спекулации от съдържателите на гаровите бюфети и павилиони – за чаша студена вода им искаха 100 лева, за чаша чай – 250 лева, а закуски поради купонната система въобще не се произвеждаха и предлагаха. Местното воеводство на „Бранник”, предполагам не без съдействието на градското ръководство, организира денонощно дежурство от свои членове за обслужване на влаковете от София. Всеки пътнически влак ние посрещахме с чайници и самовари, с табли с наредени върху тях сандвичи. Обслужваха се продължаващите пътуването си от влаковата композиция. Слизащите на Пловдивската гара бяха обслужвани от нарочно открити подкрепителни пунктове. Те получаваха помощ чрез пренасяне на багажа им, на пътуващите с тях деца, и бяха насочвани към местата, където се композираха влаковете за желаната от тях посока. Отдъхвахме в партерния салон на новата сграда на Обществено осигуряване (сега Първа Градска Болница). Опитът, добит от работата на тази помощна команда, изглежда роди идеята да се създаде постоянна такава, която да се обучава в близко до Пловдив село и при нужда да се превозва за оказване на помощ. В изпълнение на тази идея бе създадена група от около 40 души, на която бе дадено името „Капитан Списаревски”. Тя се установи в училището на село Маково. Там, в околностите на селото, се провеждаха занятия по оказване на първа помощ на травматично увредени, лечебен и спортен масаж, моторно дело, военно обучение и стрелба. Подготовката трая около 50 дни – от 20 януари до 10 март и завърши с препитване пред гости, водени от воеводата Христо Бояджиев. Групата на „живите торпили” не бе използвана по предназначение, въпреки че през април 1944 година имаше въздушни нападения и над Пловдив. При тях имаше попадения във вътрешния двор на Търговската гимназия, по улица „Иван Вазов”, а най-сериозното – взело човешки жертви – бе това в двора на черквата в квартал „Кючюк Париж” („Въстанически”). Там бомбата бе паднала пред входа на подземно укритие и въздушната вълна уби укриващите се в него хора.
През лятото на същата година организацията „Бранник” създаде трудови ядра за оказване на помощ по прибиране на реколтата на семейства, чийто стопани бяха мобилизирани. Ядрото, в което попаднах, работи 20 дни в село Върбовка, известно с това, че в околностите му е водено сражение от хайдушката чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Бяхме група то 30 младежи, водена от Гьока Хаджипетров. Желаещите да ползват помощта ни срещу обяда и вечерята, които ни осигуряваха, след първите два-три дни на проучване станаха повече от възможностите на групата. Затова всяка сутрин ставаше разпределянето ни от кмета с нашия ръководител. По правило бяхме най-малко по двама на едно семейство. Работата ни беше свързана най-вече с жътвата. Нямаше механизация, нямаше трактори. За нас, южняците, новост бе теглената от животинска сила жътварка. Зад такава жътварка събирахме откосите и ги връзвахме на снопи. В други случаи жънехме със сърпове, а в трети – товарехме снопи от нивата. Големи ниви, обширни площи. Нареждахме се осем до десет души на чакъм, зад нас вървяха трима-четирима връзвачи и до пладне едва смогвахме да стигнем края на нивата. Следобед ожънвахме обратния чакъм. Имаше ниви, които жънехме по три дни. А хлябът, печен в домашна фурна, бял, пухкав, надигнал една педя,. Такова чудо въобще не бяхме виждали, а в започналите вече купонни години ни се струваше непостижим разкош. Успяхме да спечелим признателността на хората и почти всеки отнесе по пита хубав хляб, за да я покаже на близките си, на които във всяко писмо се хвалехме с какво ни хранят.
След пролетните въздушни нападения над Пловдив започна евакуация на свободното население от града. Предпочитаха се близките села по Родопската яка, както и тези на север от града, свързани с железопътен транспорт (по него време той бе по-сигурен) към Карлово, Хисаря, Панагюрище. Семейството ми бе свързано с учителя Петко Паскалев от село Марково. Неговата дъщеря Тодора – ученичка в гимназията, бе на квартира у нас. В етажа на неговата къща ни бе дадена една стая и салонче, в което се настанихме – неомъжената сестра на баща ми, двете ми сестри и аз. Родителите ни останаха в Пловдив, но понякога в събота идваха в Марково и те. Радостта и спокойствието, които присъствието им пораждаха са заличили спомена за това как сме се побирали за нощуване в помещенията, с които разполагахме. Тези чувства при присъствието им бяха оправдани, тъй като на няколко пъти наблюдавахме осветения от въздушните лампиони Пловдив и чувахме тътена на избухващите в него бомби, а родителите ни бяха там. През юли и август въздушни нападения нямаше и в края на втория месец се прибрахме в Пловдив. Като се отвори работа на къра ходех да помагам на познатите ми стопани. Усвоеното по време на трудовото ядро от предното лято не ми бе от полза, тъй като тука характерът на земеделските работи бе по-различен. Изглежда все пак съм вършел работа, защото сутрин минаха под прозореца да ме викат, а в благодарност домакинството ни получаваше ту шише олио, ту кесия зеленчук или по някое яйце. Другото задължение, което имах към семейството, бе един или два пъти в месеца да слизам до Пловдив, за да закупя даваните с купони хранителни стоки. За целта ползвах магарето на хазаина. То си имаше своите навици, за които научих едва след второто ни съвместно пътуване и трябваше да им се подчинявам. То не бе свикнало да минава по мекия път покрай „Бялата воденица”, а само по чакълираното шосе; като стигнеше до кръчмата на село Коматево (сега квартал на град Пловдив), трябваше да се слезе от самара му, ако ще и за минута-две – иначе и да счупиш две тояги по гърба му, и да мушкаш до кръв хълбока му, тръгване няма. Месечните дажби от олио, захар, брашно, сирене, кашкавал, ориз, сух фасул и други на човек се измерваха в грамове, но като се събере количеството, полагащо се за четирима души, пълнеше раницата.
Тази ми роля в семейството ми създаде затруднения, когато трябваше да се освободя, за да участвам в седмичния сбор на „Бранник” в град Първомай през месец юли. Все пак успях да се отделя, да отмъкна новите обувки (снабдяването ни с такива също бе под режим на разпределение – комисарска бележка и купон) и да се явя навреме на мястото на сбора. Настанени бяхме в сградата на непълната смесена гимназия оттатък железопътната линия. Този сбор е оставил спомена за „мъжкия” разговор, състоял се в едно от спалните помещения с новоназначения пловдивски воевода Сталев. От наша страна се искаше връщането на предишния воевода – Христо Бояджиев. Очакваният резултат от този разговор не можа да се получи, но кой да си даваше сметка, че връщането на предишния воевода не зависи от Сталев. Промяната бе наложена „отгоре”, а „върхът” също бе сменен. Все пак ефектът бе, че воеводата Сталев не предприе до тази дата каквито и да било публични прояви и стана по-достъпен и сговорчив, повече се вслушваше в мнението на щабните членове на воеводството и дружинните командири. А всички те бяха гимназисти или току-що завършили гимназията.
При връщането ни в Пловдив почувствахме назряването на събития, които водят към съществени промени.
В края на август същата година трябваше с мои съученици да замина за курорта Боровец, за да участвам в спортна лагер-школа от национален мащаб. Родителите ми, които преди бяха дали съгласие за записването ми, сега се противопоставиха решително и си останах в Пловдив. Развитието на събитията показа, че са били прави. Съседна Румъния, взела пряко участие във военните действия на Източния фронт, бе капитулирала и окупирана от съветската армия. В края на август съветските войски бяха завзели цяла Румъния и се намираха на границите й с България. На 31 август правителството на Иван Багрянов подаде оставка. На 2 септември изпълнителната власт бе поета от правителството на Константин Муравиев. Новото правителство не предприе никакви действия за предотвратяване влизането на съюзнически войски у нас. Очевидно разчиташе на успех на тайната мисия на Ст. Мушанов в Кайро. На 5 септември 1944 година съветското правителство обяви война на България. От следващия ден съветските войски навлязоха в наша територия и бе поставено началото на окупацията ни. На 7 септември започнаха улични демонстрации и манифестации – атакува се затворът. Същия ден лагерниците от Боровец се върнаха. На следващия ден в манифестациите участваха и партизани, а на 9 септември и властта бе предадена на Отечествения Фронт.
В тези смутни дни в очакване на учебната година надвечер се събирахме в градина „Цар Симеон”. Седнали на някоя пейка, или разхождайки се, коментирахме новините и новото за нас още неизвестно положение – кой избягал с немските войски, кого са арестували, кой е убит или се е самоубил, навреме ли ще почне учебната година, в коя сграда ще учим (сградата на мъжката гимназия бе заета от съветските войници). Някои от въпросите намериха скоро своето разрешение. Чрез местния вестник и разгласа помежду ни бяхме повикани в двора на девическата гимназия (сега Академия за музикално и танцово изкуство). Нямаше обичайния при откриване на учебната година водосвет. Представи ни се новият директор на гимназията – господин Ради Христов – дотогава учител по български език и литература в гимназията.
На тържеството при откриване на учебната година бяха представени ученици, участвали в съпротивата – Петко Караджов, Георги Доков и други, които по-късно оглавиха новосъздадените ученически и младежки организации.
Обявен бе режим на учебните занятия – за всички класове, с изключение на абитуриентите (тогава осмокласници) занятията да се провеждат през ден, като един месец ще се учи сутрин, а следващия – следобед. Това бе наложено от обстоятелството, че четирите гимназии (две девически и две мъжки) трябваше да ползват едни и същи сгради – тези на девическата гимназия. Те бяха четири – новата с едно завършено крило, сивата – старата девическа гимназия, жълтото училище – в двора на новата сграда и околийското управление на улица „Максим Горки”. За четири от петте паралелки в пети клас бяха определени помещенията в лицевата страна на бившето околийско управление. Тесни и неугледни бяха тези помещения. Отоплявайки се с печки, които се палеха веднъж дневно – сутрин. В следобедните часове те бяха вече и студени. Кабинети нямаше, а и да е имало ползването им е ставало по график, който изключваше обучението в тях. През целия курс на гимназията само един час бяхме въведени в кабинет по химия, какъвто бе устроен в „жълтото училище”. Междучасията едва стигаха на учителите да си разменят дневниците и да преминат от учителската стая в съответната сграда. През ден учихме две години, но следващата година имахме класна стая в „сивото здание”, вече просторна и удобна. Само последната година имахме ежедневни учебни занятия, но това бе привилегия само на абитуриентите. Този начин на обучение доста осакати подготовката ни, въпреки и по-съзнателните от нас да използваха свободното си време за самоподготовка. Все пак трябва да сме получили най-необходимото, за да може да се оправим по-нататък с изискванията на живота, а повечето от нас успешно да завършат и висше образование. Пропуснатото от нередовните занятия можеше да се набави до известна степен чрез засилените по това време кръжочни занимания. Обикновено те се провеждаха в гимнастическия салон на училището, ползван за всевъзможни събрания и сбирки, но не и по предназначението си. Имаше кръжоци по философия, литература, математика.
Широка извънкласна дейност развиваше и учителят Никола Кенов. Освен работата си с духовия оркестър, какъвто имаше всяка една от петте гимназии в града, той създаде и ръководи и агитка – малък оркестър с хор, а по-късно и салонен оркестър в състав 60 деца, с който през 1946 година предприе турне в Източна България – Чирпан, Велико Търново, Русе, Добрич, Карнобат (родният му град). Агитката бе ползвана при откриване и закриване на събрания на не особено големи работнически или войнишки колективи, каквито тогава често се провеждаха за популяризиране и утвърждаване мероприятията на новата Отечественофронтовска власт, а духовата музика заставаше начело на гимназиалната колона при всички празници, в които се устройваха ученически манифестации. Впрочем, с тази музика през пролетта на 1946 година взехме участие в тържествата по случай годишнина от убийството на Александър Стамболийски, организирани на вилата край родното му село. Като спомен от това участие остана слънцето, което безмилостно не грееше през целия ден на открития баир и изпитвания глад. Изрично ни бяха предупредили да не си носим храна, защото ще има големи трапези и вероятно е било така, но нас – учениците от Пловдив – никой не ни покани … Все пак, около 16 часа ни поведоха към самата вила, в избата на която ни показаха помещението, в което и бил измъчван и убит народният трибун.
От участието ми в съставите, ръководени от Никола Кенов, е останал и друг спомен. Не бях много музикален. В духовата музика на гимназията и като духач в агитката и салонния оркестър попаднах поради това, че още в прогимназия „Андреа Карнеги” при учителя Андон Цариградски свирех на бас флигорна. Господин Кенов реши, че като упорит и работлив мога да преодолея липсата на дарба и да заместя завършилия веч гимназията контрабасист. Затова и от началото на учебната 1946 година ме привикваше на репетиции в едно помещение на втория етаж на вътрешната сграда на бившето околийско управление. След като ми поставяше задача, заключваше вратата на стаята и се връщаше след час и половина – два. Проверяваше наученото и ме освобождаваше. Една сутрин ме заключи към 10.30 часа и ме забравил. Инстинктивно усетих, че минава времето за обед и наближава това за следобедните учебни часове. Оглеждах през високия прозорец какво мога да направя, за да се измъкна от „клопката”, когато видях байчо Тодор да се изкачва по пътечката отзад. „Байчовци” казвахме на разсилните (прислужниците) в гимназията. Тогава те бяха униформени държавни служители с куртки, фуражки и с кокарда и бяха изпълнени с достолепие и достойнство. Байчото разбра трудното положение, в което съм изпаднал, и щом остави носените документи в дирекцията, веднага потърсил учителя в пивницата, където той имал навика да са се отбива преди обед. До 13 часа бях „освободен” и прибягвайки до вкъщи за чантата си, грабвайки набързо приготвен сандвич, успях да стигна навреме, за да спестя неудобните за учителя ми обяснения за закъснението ми. Тази случка стана причина да бъде преустановено участието ми в салонния оркестър на гимназията – тромбона бе даден вече на друг, а концертите минаха и без струнен контрабас.
И така, като навлезнахме в есента на 1946 година, когато произлезе събитието, което трябва да сложи край на описанието на живота по време на монархията – референдума „за” и „против” монархията и обявяването на България за република, чийто първи Председател до приемането на Димитровската конституция през следващата 1947 година бе другарят Васил Коларов.
По това време у нас в България бяха приети осиротели от войната деца от Югославия. Тяхната издръжка, ако не се лъжа, бе част от наложените на страната ни репарации. С две от тези деца се срещнах в есента на 1946 година в болничното отделение, ръководено от доктор М. Ботушаров (по-късно професор по ушно-носно-гърлени болести при Висшия Медицински Институт – Пловдив). Наложи се едноседмично наблюдение поради кръвоизлив след направена от доктор Ботушаров операция за отстраняване на изкривен хрущял в носа. Трудно е за непознаващия го човек да си представи по –изобретателен и цветист псувач от него. Докато поставяше местната упойка, нито една от заобикалящите го млади лекарки сестри не остана пощадена. По-късно научих за инцидента с милиционера, поставен пред вратата на дома му в деня на изборите за Велико Народно Събрание през 1947 година. Задачата на постовия била да възпрепятства излизането на доктора от дома му, защото се знаело, че той ще гласува за опозицията. Когато се опитал да изпълни задачата си, милиционерът чул такава цветиста псувня, че останал като препариран, а докторът отминал с енергичната си походка. Впрочем, историите, които се разправяха, а и още се разправят за доктор Ботушаров, са много, и някой винаги може да остане изненадан от нещо нечуто.
По това време се запознах и с бащата на съученика ми Никола Чинков – архитект Боян Чинков. За творческия му път и приноса му в изграждането на Пловдив и Асеновград синът му издаде нарочна книга, екземпляр от която ми бе подарен от автора. В приземието на къщата на Чинкови в определени дни и часове се събираха участници в списването на ученическия стен-вестник, чието постоянно табло красеше учебната стая на VІІ-а клас. Там често идваше и сам архитекта, тъй като всъщност помещението, в което се събирахме, беше част от ателието му. Наред с интереса към работата ни, той винаги разправяше по някоя весела история или одумка, показвайки, че добре познава ученическите ни въжделения и тревоги. Той бе известен творец на вицове, добил всенародна популярност след съдебния процес, при който получи петгодишна присъда за разпространяване на „злостни вицове”. Тогава, отговаряйки на нападки от страна на френски социалисти и комунисти за ограничаване свободата на словото и печата, господин Шарл де Гол – президент на Франция – бе посочил присъдата на г-н Чинков в социалистическа България като пример за това какво значи в действителност ограничаване на тези свободи. Разбира се, творчеството му бе неизчерпаемо, но като пример мога да посоча следното: „Роден съм в СССР – Село Славейно Смолянски Регион”; в месарски магазин продават само свински глави, тай като труповете на закланите животни се изнасят (обичайно за СССР) – това по време когато Никита Хрушчов е начело на Съветската държава и КПСС. Чинков застава пред продавача с думите: „Я дай и на мене една Хрушчовка”.
Животът все повече се политизираше. Властващите партии – БРП (к), БЗНС, БРСД, „Звено”, а освен тях имаше още Демократическа и Радикална партия, посредством свои привърженици сред младите хора, създадоха свои младежки организации. Естествено най-силна и многобройна, а и най-добре организирана, беше тази на РМС (Работнически Младежки Съюз). Тези организации търсеха и намираха свои привърженици и сред учащите се в средните учебни заведения (гимназиите и професионалните училища). Тази многопартийност естествено рушеше дисциплината и създаваше условия някои ученици да се поставят над учителите си. Ето защо несъмнено по решение „отгоре”, оформено като решение на централните ръководства на съответните партийни младежки организации, се създаде ЕМОС (Единен Младежки Общоученически Съюз), а през 1947 година – СНМ (Съюз на Народната Младеж), обхванал всички младежи над 14-годишна възраст независимо от мястото им в обществото – ученици, студенти, работещи или свободни.
В ПАПКАТА С НЕДОВЪРШЕНИТЕ СПОМЕНИ, ЗАПИСАНИ ДО УЧЕНИЧЕСКИТЕ МУ ГОДИНИ, ТАТКО БЕ ЗАПАЗИЛ ЕДНА ПОКАНА И ЕДИН РЪКОПИСЕН ОТГОВОР, КОИТО НЕ МОГАТ ДА НЕ ЗАЕМАТ МЯСТО ТУК:
Мили наши съученици,
Какво по-хубаво от това, че можем да се поздравим за четиридесет годишнината от завършването на гимназията – четиридесет години от онова хубаво време, когато ни чакахте под прозорците на старата сграда на гимназията, когато в час по пеене хвърляхте варени картофи и използвахте обстоятелствата, че нямаше ток и нямаше кой да ви види и да ви се кара. А тогава на нас все ни беше топло и държахме в час по пеене прозорците да са тъй широко отворени, нищо че стояхме със зимните палта в клас и във високите печки димяха мокри въглища. Спомняме си и за екскурзията до Панагюрските колонии, когато майката и бащата на Лили Панайотова гледаха да вървим пред тях, а вие момчетата да бъдете на разстояние зад групата. А все пак тази екскурзия беше много хубава! Тогава вие измислихте прякора им: на баща й „татко демокрация”, а на майка й „мама бюрокрация”. А помните ли Новата година, която празнувахме също в Лили Панайотова? Тогава Бочката си беше изтрил ваксата от обувките в табуретката и на Лили майка й на следващия ден е щяла да я бие.
Хубави свидни дни.
А спомняте ли си абитуриентската вечер горе на Бунарджика? Тогава някой падна в езерото, а кой беше той? Ние не помним. Когато сутринта посрещахме слънцето, вашият директор ни дебнеше зад храстите.
Сега ви поздравяваме за вашата вечер – да бъде весела! Ние ще се събираме на 6 юни – в ресторант „Бунарджика” Дали ще има пак варени картофи, които да летят към нас? Каним ви! Добре дошли!
От Инициативния Комитет на ХІ-а клас
Випуск завършил 1947 година.
И ОТГОВОРА НА ВЕЧЕ ПОКОЙНИЯ ВЕНЦИ ГРЕБЕНАРОВ:
Четох писмото-покана и спомените преливаха. И за срещите след часовете, и за трепета в ученическата душичка ….
Нищо! В следващия живот ще направим ученическите години още по-хубави.
А в езерото беше паднала Веса Спасова!
Целувам всички
Венци
Дружески шарж от адвокат Павел Нейков
Публикуван в Албума на Окръжната Адвокатска Колегия – Пловдив за 1978 г.
ИВАН СПАСОВ
Отдавна признаци той дава,
че ценен правник се създава.
И не какъв да е – такъв
с претенцията да е пръв.
Личи способността му скрита
във всяка писмена защита.
Но в кожата му на юрист
живей и дух на финансист,
с голяма работоспособност
и плюс това ужасна скромност.
Дружески шарж от адв. Павел Нейков
Без дата
В Съвета той е безпартиен член
но Спасов е авторитет за мен.
Най-вече той изведе ни напред
с изряден методичен кабинет.
Дали на бридж се включва във играта
или гори в процеса на делата,
той винаги е все един и същ …
спокоен, проницателен, могъщ.
За него сериозно се говори,
че може сам със себе си да спори,
дори когато най-безстрастно гледа,
в душата тържествува със победа.
ЗА ИВАН СПАСОВ
Вестник „Паралел 42” 12 март 1992 година
….. една импровизирана анкета с 12 адвокати от колегията показа, че не всички скланят лесно да отговорят на въпроса кои са най добри измежду тях. Някои дори заплашваха с голямата отговорност да се наемеш да хвалиш някого, след като всички са добри. Да, ама има добри и по-добри. Та след като за по-голяма обективност наказателното право бе отделено от гражданското и бе уважена специализацията в даден тип дела, се получи следната картина:
Най-добър в дела от областта на гражданското право се оказва Иван Спасов, следван от Стамо Ташев и Георги Бакърджиев …..
* Българо-Американска Асоциация – Чикаго, благодари на адвоката и преподавателя по право в СУ „Климент Охридски”, Георги Иванов Спасов, за предоставеното право да публикува спомените на неговия баща – адвокат Иван Георгиев Спасов.
11 ноември 2010
Чикаго
Rod-Spasov2
