Нашето искане е за преговори и съдебно решение.
Не е редно между две държави в днешна Европа да има нерешени, съгласно международното право, въпроси.
Сега е времето да погледнем в очите нерешените проблеми. Имаме добри отношения със Сърбия, приветстваме и подкрепяме нейната европейска перспектива и ще подкрепим бъдещото й членство в НАТО.
Българите и сърбите са два братски народа, свързани с родствена култура, език, религия и всекидневие. Ние българите нямаме по-близък народ от сърбите.
За съжаление историческите обстоятелства така са се стекли, че между нас често са прескачали искри, а от искрите е пламвал пожар. Като пренебрегнем някои интересни, не само за историците, сблъсъци от предосвобожденската епоха (преди 1878), в българското мислене изумява и до днес нахлуването на сръбската армия в България след 6 септември 1885 година, когато Княжество България и Източна Румелия се съединяват в една държава. България побеждава, но народът е в шок от поведението на братята сърби. Следват войни, в които сме воювали един срещу друг – Междусъюзническата, Първата и Втората и да не забравим – Студената.
Другото нещо, което е поразявало българските представи по отношение на Сърбия след 1885 г., са задкулисните споразумения, предшествали Междусъюзническата война, отношението към македонските българи след Ньой и собено след Втората световна война, системният натиск върху българите от шопския и турлашкия етнографски регион в неточно наречените Западни покрайнини, както и към българите в Поморавието, системната намеса във вътрешните работи на България от времето на Стамболийски та до наши дни…
България има вина към Сърбия, за която у нас не обичат да говорят – това е поведението на окупационния корпус в Сърбия през Втората световна война, когато България е съюзник на Германия. Сред нашите военни и цивилни администратори е имало военнопрестъпници, някои от които след 9 септември са съдени у нас от Народния съд, други са предадени, съгласно международните договори, на съд в бивша Югославия. Нашето оправдание е, че подобно поведение са имали прохитлеристките елементи и в България.
След Втората световна война сме водили преговори за създаване на Балканска федерация. При тези преговори България изпълнява наложено й от Сталин условие – да признае съществуването на македонска нация и да се съгласи с формирането в рамките на планираната Балканска федерация на Република Македония.
От своя страна Югославия приема условието да върне на България т.нар. Западни покрайнини. Това има неогласена (до днес) санкция от Съюзниците – СССР, САЩ, Великобритания. По сложни причини Балканската федерация остава в сферите на следвоенните мечти…
Вече сме в друга епоха. Длъжни сме да загърбим окончателно всички проблеми и да вървим в мир и разбирателство напред.
Има правен проблем.
Ньойският договор отнема от България Западните покрайнини и ги придава към държавния субект, последно наричан Югославия, който няма правоприемник.
Тези територии от няколко години се администрират от Сърбия. Де факто и де юре това е окупация от Сърбия на българска територия без никакво правно основание.България като държава е принудена да уреди този въпрос.
Проблемите на Балканите трябва да бъдат гледани такива, каквито са, без опити да ги заравяме в пепелта. Напатили сме се.
Става дума за човешки права, за систематичен държавен тероризъм към българите от Западните покрайнини, става дума за политика на десетилетно изселване на българи от тези земи, става дума за непреставащ натиск върху българите там.
За да се избяга от проблема, в Сърбия системно провеждат политика на натиск към българите, на пътна изолация на България – пътищата към нас не се поддържат на харектерното за Сърбия равнище, пътуващите от България за Сърбия и Европа влакове – товарни и пътнически, се движат по сръбските жп линии с необичайни закъснения, вторакласни и третокласни пътища са напълно занемарани, не се позволява възстановяването на стари храмове, да не говорим за нови и пр. и пр.Видно е, че Сърбия гледа на Западните покрайнини като на чужда, не своя територия и резултатите от провежданата десетилетие политика недвусмислено го потвърждават.
От своя страна за България в десетилетията преди 1989 г. Сърбия (бивша Югославия) беше потенциален противник. Вижда се също по състоянието на пътната мрежа…
Трябва да се излезе от тази дупка.
Договорът от Ньой стои между двете страни!
Нужно е в преговори и с международна санкция проблемът да се реши.Настояваме българското правителство да поеме инициативата и да застане на равнището на държавните си отговорности. Нашата страна да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага.
забележка- можете да подкрепите тази идея на адреса
http://www.causes.com/causes/551618-?m=9e4cc0c7&recruiter_id=113574528
Петко Симеонов
Всеизвестно е на всички българи, че Западните покрайнини (Босилеградска община, Царибродска община, територии към гр. Струмица и към Видинско) са откъснати от живата снага на България на 27 ноември 1919 г. с Ньойския мирен договор – диктат, с който за България е завършила Първата световна война (1914-1918 г.). Съгласно този диктат Западните покрайнини, по чисто стратегически съображения, противно на 14-те точки на Уилсон, се дават на тогавашното Сърбо-Хърватско-Словенско кралство, което от 1929 г. се преименува в Югославия. След 1989 г. Югославия се разпадна на отделни държави и Сърбия остана сама, незаконно да владее нашите Западни покрайнини, което напълно противоречи на международното право…
Имам преки впечатления от хора от Босилеградско, които, поставяйки ръка на сърцето си, казват : „Роби сме си брате“. И не бива да се забравя, че в периода между двете световни войни населението в тези покрайнини е било изложено на голямо безправие и тормоз, с оглед посърбяването му. И се е действало с нагли шовинистични методи още в ранна детска възраст. Сутрин в училище занятията започвалли със спонтанно повтаряне на думите: „Я сум сърбин, я сум прави сърбин“ и „От море, до море све е Сръбско“. От страна на учителите са отправяни цинизми към децата. Ето защо и емиграцията към България през този период е голяма. От 130 хил. население в Западните покрайнини сега са останали около 30 хил. жители.
Наистина обезлюдяването на селата във века на индустриализацията и тук, както и в България, е нещо характерно, но като се добавят и горните пречки, разбираме кое кара хората да напускат бащините си огнища. Да не говорим за трудностите и перипетиите, пред които се поставят нашите сънародници, действащи за второ гражданство, т.е. българско…
Ст.н.с. инж. МИРЕ СПИРОВ
Те чакат от години родината – майка България, да ги приюти под крилото си.