Френсис Форд Копола пише на Вежди Рашидов
Уважаеми Господин Министър,
От моя офис ме информираха, че във Вашата страна се дават пари от бюджета на страната за правене на кино. Проблемът бил само в това на колко филма колко да се даде.
Господин министър, очевидно България е благословена страна, след като данъкоплатците са съгласни да плащат за кино – и то без да се интересуват какво е направено с техните пари. А ние в Америка се чудим как да съберем средства – молим се на банките, често сами се бъркаме в джоба, а президентът нехае. И никой не му иска оставката.
Очевидно българската държава подкрепя правенето на високо изкуство, след като – както разбрах, за 20 български филма са продадени 30 хиляди билета. Освен това те имали над 4 милиона зрители по някаква телевизия, която се казвала БНТ и също се издържала от държавата.
Ако аз направя филм, за който 1500 души да си купят билети, а след това американското правителство отпусне пари на някаква телевизия, за да ми купи филма, за да могат хората да го гледат без пари, мен ще ме обесят на първото дърво.
Затова в Америка се налага да правим търговски бози като „Кръстникът”, които нямат нищо общо с високохудожествените филми на вашите творци. Оосвен това, както знаете, налага се да произвеждам вино и да поддържам ресторант, за да изхраня семейството си.
Използвам случая да предложа на Вашето внимание идеята за една копродукция под моята режисура между Вашата държава и фирмата на моя прятел Джордж „Лукас филмс“ при условията фифти-фифти на разходи и приходи.
Тя ще се казва „Войната на титаните” и ще разказва за двубоя между нашия посланик в София Уорлик и Вашия бивш министър на вътрешните работи господин Румен Петков.
Вече ми преведоха някои интервюта на последния и съм силно впечатлен.
Ех, защо не беше жив Марлон Брандо…
С голямо уважение,
Френсис Форд Копола
Долината Напа, Калифорния
Преведено от Евгени Тодоров
http://evgenitodorov.blog.bg
––––––
Голямото шеговито опростачване
Автор: ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА
Бобо и Фифо са два сладура на около десет години, които интервюират участниците в едно интелигентно и благотворително телевизионно предаване. Бобо и Фифо интервюират министъра на културата Вежди Рашидов. Дечицата питат министъра пипал ли е силикон. Министърът е пипал, казва самият той с пошличка усмивчица. Казва също така, че сътворил една жена с три гърди.
Дечицата са впечатлени – две не са ли достатъчни? Неее, на мъжете никога не са им достатъчни. И така нататък пред погледите на цял един народ, СЕМ, Агенция за закрила на детето и др., седящи пред телевизорите в кротка кома. Създадени са тоест всички условия Бобо и Фифо да прераснат в Иван и Андрей, после да се превърнат в Слави и Годжи и накрая да станат премиер и президент.
Дисидентство в момента в България е отказът да се превърнеш в простак. За да запазят разума си, най-новите български дисиденти поемат България дистанцирано, като художествено произведение. България е криминале, в което висшият администратор се казва Калина Илиева.
България е чиклит, в който звездата на киното се казва Мишел Бонев. България е трилър, в който бившият вътрешен министър е може би дилър. България е хорър, в който октоподът може да се чуе, види, усети, но не и назове. България е фентъзи, няма такава държава.
Питате се каква е връзката на опростачването/ изпростяването с безпомощността/ примирението? Питате се какво общо има между кресливите, некадърни телевизионни шоута и жалката ни така наречена политика? Питате се пресичат ли се някъде чалгата с икономиката, кючекът с енергийните проекти, убийството на театъра и операта с дипломата на Калина и т.н.
На този въпрос може да бъде отговорено по много убедителни начини. Но попаднах на един, който непременно искам да споделя с вас. Това е обяснението на Елсуърт Тухи, един от главните герои в култовата за ХХ книга на Айн Ранд „Изворът” (Издателска къща „МаК”, издателство „Изток-Запад”).
Ето как според него може да се управлява по най-лесния начин един народ: „Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре.
Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.
Присмей се на Роурк (в книгата: талантливият архитект) и обяви Питър Кийтинг (посредствен творец) за голям архитект. И вече си унищожил архитектурата… Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове – ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята.
Има и друг начин. Убивай със смях. Научи се да го използваш като унищожително средство. Превърни го в подигравка. Съвсем лесно е. Кажи им да се присмиват на всичко… Ако унищожиш всичко свято в душата на човека, и самата му душа ще престане да е свята за него. Убий преклонението, за да убиеш героя в човека. Няма преклонение с кикот. Човекът ще се подчини и покорството му ще е безгранично. Ще се съгласява с всичко и няма да приема нищо твърде сериозно.
…Безсмислицата винаги има някаква цел. Не си губи времето да изследваш безумието – само се запитай каква е целта му… Природата не търпи вакуум. Опустоши човешката душа и ще получиш празно пространство, което да запълниш”, казва учителят Тухи.
Спомнете си тези думи следващия път, когато се питате защо толкова шум около някого, който е очевиден некадърник, или убиват с тишина някого, който е очевидно талантлив. И не се чудете как стигнахме дотук. Голямото опростачване, голямото изпразване на душите от години е в ход.
Дори тези, на които то е поверено, може да не са наясно – ако разбираха какво правят, може би нямаше да го правят. Но ние трябва да сме наясно – ако разбираме какво правят с нас, може би все пак няма да успеят да го направят.
Източник: в-к Новинар
