Бежанският въпрос е национален и социално – политически въпрос в България. Той възниква в резултат на масовия приток на българи бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, останали вън от пределите на свободната българска държава след ревизирането на Санстефанският мирен договор от 1878 г. от западноевропейските велики сили и последвалите Букурещки мирен договор от 1913 г., Цариградски договор от 1913 г. и Ньойския мирен договор от 1919 г.
Бежанският въпрос е национален и социално – политически въпрос в България. Той възниква в резултат на масовия приток на българи бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, останали вън от пределите на свободната българска държава след ревизирането на Санстефанският мирен договор от 1878 г. от западноевропейските велики сили и последвалите Букурещки мирен договор от 1913 г., Цариградски договор от 1913 г. и Ньойския мирен договор от 1919 г. Първа бежанска вълна ( 1878 – 1879 ) Първият приток от български бежанци пристига в страната през 1878 – 1879 г. след изтеглянето на руските войски от южните български земи и потушаването на Кресненско – Разложкото въстание 1878-1879 г Кресненско – Разложкото въстание е въстание на македонските българи от 1878 – 1879 г. срещу османската власт, последвало решенията на Берлинския конгрес, оставил Македония, извън границите на новообразувано Българско Княжество. На 5 октомври 1878 година около 400 въстаници под ръководството на Стоян Войвода Стоян Карастоилов) атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село. Въстанието обхваща и местността Каршияка, надясно от река Струма. Формирано е въстаническо ръководство в състав: атаман Адам Калмиков, началник-щаб Димитър Попгеоргиев и главен войвода Стоян Карастоилов. Освен в Кресненското дефиле въстанически действия започват в Неврокопско, Демирхисарско, Серско, Малешевско и пр. В началото на ноември въстанието обхваща и селата от Разложката котловина. Ожесточени сражения се водят при освобождаване на Банско и Мехомия. Втори въстанически център в Разложката котловина става село Горно Драглище. Въпреки проявения героизъм турците преминават в настъпление. На 11 ноември 1878 година е опожарена Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. Адам Калмиков, който е назначен за командващ на едното въстаническо отделение влиза в конфликт с командира на другото – Луис Войткевич. В резултат и двамата са отстранени от българските войводи. Поради техни интриги Софийският комитет Единство връща Калмиков като ръководител. Заедно с Войткевич, двамата организират убийството на Стоян Карастоилов и на четниците му Георги Чолаков и Иван Трендафилов, както и ареста на Димитър Попгеоргиев. По десния бряг на река Струма въстаническите действия продължават до февруари 1879 година, но разколът в ръководството оказва силен негативен резултат. В този критичен момент в Македония идва Стефан Стамболов. Той заедно с Никола Обретенов настоява да се използва опитът от Априлското въстание от 1876 година и апостоли да подготвят населението за бъдещите въстанически действия. Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев остават привърженици на четническата тактика и така разколът продължава. В разгара на въстаническите боеве по инициатива на Натанаил Охридски и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание във Велико Търново. Тяхната задача била да изразят горещото желание на всички жители българи от Македония за обединение с България, но без успех. През април 1879 година една сравнително голяма чета преминава турската граница с цел да даде сигнал за въстание около Битоля. Въстаниците остават изолирани и не могат да спрат настъплението на турските войски. На 25 май 1879 година Натанаил Охридски разпуска четите и така въстанието е прекратено. Поражението на въстанието и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напусне родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България. Втората бежанска вълна ( 1903 ) Извършеното през 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България става повод за рязка промяна в отношението на османското правителство към многобройното българско население, живеещо в Източна Тракия. В отговор на някои акции, предприемани от Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Одринско, местното българско население е подлагано на жесток терор, което принуждавало не малка част от него да търси спасение в България. След неуспешния край на Илинденско – Преображенското въстание от 1903 г. страната е залята от нова голяма бежанска маса от Македония и Одринско. До избухването на Балканската война през 1912 – 1913 г. броят на бежанското население в България възлиза на около 120 000 души. Трета бежанска вълна ( 1913 – 1923 ) Нов, още по-голям приток от български бежанци идва от територията на съседните балкански страни след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война от 1914 -1918 г. При подписване на Ньойския мирен договор през 1919 г. Гърция с помощта на западните съглашенски сили налага на България и т. нар. конвенция за „доброволно“ изселване на населението между двете държави. След поражението на гръцката армия в Мала Азия през есента на 1922 г., атинското правителство забравя за тази спогодба и прогонва насилствено от Западна Тракия огромен брой българско население. Спогодбата Моллов – Кафандарис от 1927 г. само оформя това положение. Документът урежда финансовите въпроси по ликвидиране на българските имоти в Гърция и на гръцките в България. Гърция се задължава да изплати 1 050 000 лв. на България. В резултат следва и размяна на население от двете страни. В следствие на Междусъюзническата война настъпват съществени промени и етническата карта на преразпределените територии. Стотици хиляди местни жители, оказали се част от етнически и религиозни малцинства в новите политически граници, са подложени на физически и икономически натиск от мнозинството и търсят убежище в своите национални държави. По време на битката при Кукуш около 15 000 българи от района се изселват на север с отстъпващите български войски. След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт. Българската историография определя тези последици като „Първа национална катастрофа“. Българите от Източна Тракия повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор и Одринското съглашение от ноември 1913 г. В началото на 1914 г., заради гръцко-турския конфликт вследствие на нерешения статут на егейските острови, от Източна Тракия в Гърция са изселени 115 000 души. 70 000 гърци напускат Западна Тракия, за да се заселят в Македония под гръцка власт, а още 10 000 се изселват от онези части от Македония, които са присъединени към Сърбия и България. Четвърта бежанска вълна ( 1940 ) Последната значителна вълна от бежанци пристига в България след връщането на Южна Добруджа през 1940 г. По силата на последвалия Крайовски договор 1940 г. през есента от Северна Добруджа са изселени принудително около 67 000 души българи. Крайовският договор е една от връхните точки в политиката на мирно преразглеждане на Ньойския диктат от 1919 г. При това България си възвръща Южна Добруджа от Румъния по пътя на двустранните преговори в момент, когато Европа вече е обхваната от пламъците на Втората световна война. Благодарение на дипломатическия талант на цар Борис III тази териториална промяна е одобрена не само от Хитлер и Сталин, които тогава са все още съюзници, но и от Великобритания, воюваща на живот и смърт срещу националсоциалистическа Германия. В Народното събрание дори се изказват благодарности по адрес на Обединеното кралство, което предизвиква кисели гримаси в Берлин. По този начин България увеличава територията си от 103146 на 110911 кв. км. С други думи, Крайовският договор утвърждава тенденция на постепенно разширяване на българските граници след Берлинския конгрес, без оглед на драматичните, а понякога и зловещи обрати в историческата си съдба. Положението на бежанското население в България е твърде тежко. Поради липса на средства българските правителства не са в състояние да му осигурят сносни условия за живот. Сключеният през 1926 г. бежански заем не довежда до съществена промяна на неговото социално – икономическо положение.
Източник: http://omdabg.com/
