Карл Маркс е бил Сатанист

3 thoughts on “Карл Маркс е бил Сатанист”

1. Из http://enteos.blog.tut.by/2010/10/23/byil-li-karl-marks-satanistom/

   \"…В ранней юности Маркс стал христианином. Первая из известных нам работ Маркса называется “Единение верующих со Христом” написанная по Евангелию от Иоанна.

   В 1835 году Карл окончил гимназию и поступил на факультет права Боннского университета. Оказавшись без родительского контроля, юноша не столько учился, сколько предавался веселому времяпровождению с друзьями, спуская на развлечения и пьянство почти все деньги, присылаемые отцом. Нередко, их компания встречала утро за решеткой в полицейском участке.

   В это время мировоззрение Маркса изменяется, что видно по отрывку из письма, которое он писал своему отцу от 10 ноября 1837 года: “Завеса спала, моя святая святых была опустошена, необходимо было поместить туда новых богов”. Какие же новые боги заняли место Христа? До сих пор ни один биограф не может объяснить загадочные слова в стихотворении молодого Маркса “Бледная девочка”: «Я утратил небо и прекрасно знаю это. Моя душа, некогда верная Богу, предопределена для ада».

   […]

   Советская Власть уже в ранние годы, провозгласила: «Прогоним капиталистов с земли, а Бога с неба.

   Архитектор Щусев, построивший мавзолей Ленина, взял за основу проекта этого надгробного памятника Пергамский алтарь, о котором Иисус сказал, что это престол Сатаны (Откр. 2:13).

   Первый псевдоним Сталина, когда он начал печататься, — “Демоношвили” (по-грузински — одержимый), затем — “Бесошвили”. Настоящая фамилия – Джугашвили.

   Румынскому православному священнику Роману Браге во время заключения в коммунистической тюрьме выбивали один за другим все зубы железным ломом, принуждая его хулить Бога? Коммунисты объясняли ему и другим: “Если мы просто убьём вас христиан, вы пойдёте на небо, но мы не хотим что бы вы получили венцы мучеников. Вы должны сначала проклясть Бога, а затем отправиться в ад”.

   Источник:

   И. Володский «Источник зла (тайна коммунизма)»

   М. Финли «Кто властвует над нашими умами»

   Еженедельное издание № 45 «100 человек, которые изменили ход истории. Карл Маркс».

   P.S. Для более детального изучения темы рекомендую ознакомится с уникальной в своем роде книгой-исследованием И. Володского «Источник зла (тайна коммунизма)», которую вы сможете скачать, пройдя по данной ссылке: http://bookz.ru/authors/volodskii-i/volodski01.html \"

2. Из http://www.stavrons.nm.ru/mar.htm

   „Карл Маркс (Мардохей Леви) родился в 1818 году. Внук многих поколений раввинов, немецкий еврей. Ради выгоды (из прагматических соображений) Мардохей Леви был крещён и получил имя Карл Генрих Маркс.

   Молодой Маркс ещё в студенчестве расстался с лютеранством и погрузился в атеизм с сатанинским отенком. В в кружках «революционной молодёжи» он кропал забавные стишки, раскрывающие всё его «свободомыслие», всю его „доброту к людям“. Самые известные из них – „Оуланем“ и „Скрипач“. Обратившись к содержанию поэмы „Оуланем“, можно найти вот что:

   Адские испарения поднимаются и наполняют мой мозг,

   Пока не сойду с ума и мое сердце в корне не переменится.

   Видишь этот меч –
   Князь тьмы продал его мне…
   Ты (сатана) падешь в пропасть,
   И я со смехом последую за тобой…
   И скоро я брошу человечеству
   Мои титанические проклятия…
   Приняв мое учение,
   Мир глупо погибнет…

   Всё сильнее и смелее играю я танец смерти,

   И он тоже, Оуланем, Оуланем –

   Это имя звучит как смерть.

   Звучит, пока не замрет в жалких корчах.

   Скоро я прижму вечность к своей груди

   И диким воплем изреку проклятие всему человечеству…

   Всю свою жизнь Маркс жил на всякие нетрудовые доходы и мог бы жить, как настоящий буржуй, если бы он не спекулировал на бирже, где чаще проигрывал. А потом этот апостол рабочего класса просто жил на содержании у капиталиста Фридриха Энгельса, сына богатого текстильного фабриканта из Ланкашира (Англия), который истратил на Маркса и его деятельность около 6 миллионов золотых франков.“

3. Заслужаващо внимание обстоятелство е, че почти през цялата история на т. нар. „марксическа литература” същата се е занимавала почти изключително с учението и теорията на марксизма, при което напълно преднамерено е била игнорирана личността на самия Карл Маркс, като както привържениците, така и противниците твърде често са предпочинали „да прикрият (притулят) Маркс зад марксизма”. Впрочем, самата склонност дадена конкретна личност да бъде оставена да се скрие зад развитите и обосновани от нея теории или зад умуванията върху икономико-обществените отношения, е същностно заложена в самата тъкан на марксисткото учение. Освен това в случая с Карл Маркс трябва да се има предвид и фактът, че поради политически причини неговият портрет по традиция винаги е бил рисуван чрез прилагането на принципите на иконографията и пренебрегване на принципите на агиографията, като тази традиция е била положена още от първия негов биограф, Франц Меринг, който в интерес на историческата политическа мисия на пролетариата е бил приложил максимални усилия да ретушира портрета на идола на работническата класа. Освен това, когато през 1913 г. Август Бебел и Едуард Бернщайн предприели издаването на кореспонденцията между Маркс и Енгелс, която е била и е един от най-важните документални източници за двамата, по настойчивия съвет на Меринг това е било станало чрез радикални съкращения и смислови редактирания. Което е било станало така, тъй като според Меринговите схващания „такъв, какъвто сам Маркс се изявява, той не бива да бъде. Маркс, откривателят на непогрешими, действуващи с абсолютна сигурност обективни закони, за да бъде източник на непогрешимост, трябва да бъде освободен от всякаква негова лична субективност”.

   След около две десетилетия създателят и първи ръководител на Московския институт за изучаване на творчеството на Маркс и Енгелс („Институт Маркса и Энгельса”) Давид Борисович Рязанов (истинската фамилия на когото, всъщност, е била Гольдендах) (1870-1938), си позволил да публикува въпросната кореспонденция без съкращения, наскоро след това безследно изчезнал в архипелага ГУЛАГ, а публикуваният от него изключително богат материал останал напълно недостъпен и неизползуван цели три десетилетия.

   Разбира се западните леви либерали използували това обстоятелство и веднага след Втората световна война Исай Берлин разпространил образа на „хуманистичния Маркс” (чийто идеи, обаче, впоследствие били „деформирани и изопачени” от Владимир И. Ленин и най-вече от Йосиф В. Сталин<).

   …

   Любопитно е, също така, че обръщайки специално внимание на прометеевския лайтмотив на ранните поетични опити на Карл Маркс, неговите биографи откриват в тях предисторията и генеалогията на марксовото революционно вероизповедение, несдържаната враждебност към филистерството и стремежа да се изгради собствен свят чрез унищожаването на съществуващата действителност; впрочем, в една от неговите стихотворни изяви биографите откриват драматургичен фрагмент, в който поетичният герой, воден от презрението си към света и хората, желае да унищожи целия свят и после сам да потъне в нищото.

   …

   Всъщност може да се каже, че визираният от Ф. М. Достоевски „вечен стремеж на човечеството” „да устрои съществуването си без Бога”, при това „завинаги и докрай”, е намерил своя най-завършен израз именно в доктрината на Карл Маркс за историята, класовата борба и социализма.

   …

   При това още от най-ранна детска възраст Карл Маркс е бил започнал да пише стихове и е бил написал огромно количество (три томове ръкописи) поеми, тематичното центриране на които е било в областта на любовта, песимизма и ОМРАЗАТА КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО, прехласване пред покварата и насилието, СДЕЛКИТЕ С ДЯВОЛА и РАЗРУШАВАНЕТО НА СВЕТА.

   Всъщност, може би двете официално публикувани през 1841 г. негови поеми под общото заглавие „Диви песни” най-точно характеризират дивашкото състояние на неговия дух. В тях той определя хората като приковани, пречупени, наплашени и опразнени от съдържание, в контекста на което пламенно цитира тирадата на Гьотевия Мефисто, че „Всичко в този свят заслужава да загине”.

   Впрочем, дори и тогава, когато вече е бил престанал да пише стихове и въображението му е било заето единствено от политическите му виждания, същите са встъпвали в произведенията му като включени в един безкраен валс на апокалиптични видения за гигантска катастрофа, надвиснала над съществуващия ред, а конкретните очертания на най-типичната картина на тези видения е намерила своя израз преди всичко в „Манифест на комунистическата партия” и „Капиталът”.

   Апокалиптичният тон на младежките поеми на Карл Маркс витае, съща така, и в „Немска идеология”, където той говори за „Страшния съд”, когато градовете ще се гърчат в огнените пламъци, които ще опърлят небесата, за залповете на оръдията и скърценето на гилотината, за крясъщите на настръхналите тълпи и за обесеното на уличния фенер индивидуалистично съзнание. Същият апокалиптичен тон се съдържа и в неговата ужасяваща реч от 14 април 1856 г., в която определя историята като съдия, а пролетариатът – като неин палач, и визира терора и белязаните с кървави кръстове домове.

   А, строго погледнато, всичките тези апокалиптично-поетико-театралистични и метафорични картини, които неизменно пронизват цялото творчество на Карл Маркс, колкото и да са впечатляващи, омайващи и внушаващи „неизбежния крах на капитализма”, въпреки опитите на автора им да бъдат представени като основани върху реални исторически, политически и икономически анализи, все пак винаги са били твърде далеч както от онова, което традиционно е считано за философия, така и от онова, което е считано за наука.

   …

   За да задвижи и пусне в атака своята „интелектуална машина”, Карл Маркс като правило винаги търси и намира някакъв морален претекст, и пак като правило като такъв на преден план бива изтъквана неговата съвсем неприкрита и породена от собствения му икономически бит лична ненавист към реалните собственици на парите; които собственици, като правило, почти винаги – и преди него, и след него – са били определяни като принадлежни към т. нар. „еврейски проблем”.

   И в този контекст съвсем не е случаен фактът, че първите две сериозни марксови есета са били посветени именно на така визирания „еврейски проблем”. Впрочем, никак не е случаен и фактът, че всичките привърженици на Карл Маркс и на марксизма са, в една или друга степен, повече или по-малко, формирани и настроени именно като антисемити.

   Любопитно е, че когато през 1843 г. Бруно Бауер публикувал своете есе, в което приканвал евреите да се отрекат напълно от юдаизма, Карл Маркс побързал ентусиазирано да се присъедини към идеята, която изцяло одобрявал, като не бил съгласен само с предложения от Бауер „Изход”. Така: докато Бауер смятал, че антисоциалната природа на еврейството е основана върху религията и поради това тя може да бъде отстранена чрез изтръгване на евреите от техната вяра; то Карл Маркс е обосновал тезата, че същинските причини за „еврейското зло“ са основани върху техната обществено-икономическа същност и позиция, че навсякъде по света еврейството е символ на меркантилизъм, че „фактическият земен бог” на еврейството са именно парите, който именно бог именно евреите, макар и бавно и постепенно, са били наложили като бог на цялото общество; и че именно заради този „Израилев бог” в целия свят хората фактически са десакрализирали и обезценили всичките свои светини, като са ги превърнали в търговска стока. Според Карл Маркс именно евреите са виновни и отговорни за тоталната поквара, обхванала не само християнския свят, но и превърнала целия свят в една голяма борса, в която политическата власт не е нищо друго, освен действуващ от името на парите „пълномощник”. И че, следователно, „Изходът” от това състояние на нещата трябва да бъде икономически, а не религиозен; и че за да се направи еврейството невъзможно, е необходимо да бъдат унищожени парите като негови същински предпоставки, след което от самосебе си ще отпадне не само еврейската религия, но и християнството като изопачена версия на еврейството. Така, фактически, самият въпрос за несъвършенството на света е сведен до най-примитивно обоснован антисемитизъм.

   Тъй като, обаче, през следващите три години след публикуването на своите антисеметски есета Карл Маркс проумял, че в статуса им на „опетнени от парите” на сцената са встъпили не само евреите, но и т.нар. буржоазия, и че в статуса й на „изкупителна жертва” е встъпил т.нар. пролетариат, неговото морално вдъхновение получило нови импулси, и така той разгърнал своята поетическа, историческа, икономическа и философска аргументация, обосноваваща предстоящата апокалиптична криза, в която пролетариатът, който няма история и не се подчинява на историческите закони, ще встъпи на сцената като „Изкупител”, който ще сложи и наложи „край на историята”, като чрез сила ще „разбие” или „разтвори” класовото общество, превръщайки го в безкласово.

   При това изключително любопитен е фактът, че тази негова теза е почти пълно и точно копие именно на еврейското схващане за Месията като Изкупител; и че в тази теза „Революцията” е представена като състояща се от два елементи: Интелектуалците и свързаната с тях Философия като „нейно сърце” и елитен армейски корпус</i, и Пролетариатът – като нейна ударна пехота.

   [Стр.85-86, 88, 97, 101-102, 103-104 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). НОВОТО ВРЕМЕ. Книга 3, том 9. – София, „Янус“, 2010. – 412 с.]