Автор: Едвин Сугарев
Касим Дал, дясната ръка на Ахмед Доган, напусна с гръм и трясък Централното оперативно бюро на ДПС. „Най-тежката последица от поведението на нашия председател е изчезването на общата „каузата ДПС”, която отстъпи място на личните каузи за бързото материално обогатяване, без съобразяване с когото и каквото и да било” – заяви той на сбогуване.
И добави: „Примерът, който получихме от човека на най-висок пост в партията, да се използват безскрупулно властта и хората като употребени салфетки е най-лошото, което можеше да се случи на партията, но видно от някои наскоро разсекретени документи на бившата ДС, това е било негово „символ верую“ още от далечната 1974-а насам. (….)Всички бавно и полека се превръщаме в „мъжки секретарки“ и всеки е призван да избира своята участ според степента на собствената си морална търпимост.”
Вече свикнахме да мислим и да говорим за ДПС като за неразбиваема политическа цитадела, която има несменяем лидер и винаги гарантиран електорат – и която поради липсата на каквито и да било морални скрупли играе при всички избори с бъдещите победители – оставяйки почти винаги на власт, често пъти и в качеството си на мандатоносител. Поради тази причина движението е сякаш лишено от вътрешно-партийни противоречия; спорадичните бунтове се разрешават лесно и остават почти незабелязани, а бунтарите – независмо от своите позиции в партийната йерархия – биват единодушно отлюспвани и обричани на пълна забрава – тъй като никой от конкурентите на ДПС не храни илюзии, че с тяхна помощ може да разцепи партията и да лиши Доган от позициите му на балансьор и основен политически брокер.
Така ли е и в този случай? Обречен ли е жестът на Касим Дал – който именно защото познава много добре ДПС, няма как да не съзнава, че му се налага да извърви следващите стъпки по много тънко въже – и че застава срещу човек, който не подбира средствата, когато му се налага да отстрани политическия си противник?
За разлика от преобладаващото „да” в отговорите на този въпрос, бих казал, че сега ситуацията не е същата. Касим Дал не е нито Осман Октай, нито Гюнер Тахир – а и ДПС не е в онези неоспоримо властни позиции, в които беше, когато отлюспваше предходни бунтари.
Този път Доган наистина има проблем – и той е свързан с факта, че Касим Дал не се кани да напуска ДПС и да създава паралелна организация – той се кани да води битката вътре в партията. Затова напуска Централното оперативно бюро – и материализира чрез този жест позицията си срещу Ахмед Доган – но не напуска Централния съвет на ДПС, нито пък мястото си на депутат от парламентарната група на движението. Затова декларира, че неговото решение не може да се тълкува като опит за разцепление – а само като усилие за предизвикване на вътрешнопартиен дебат, свързан с най-чувствителната за всички членове на ДПС тема – изолацията на партията, нейната отлъченост от държавната софра.
Очевидно много добре съзнава, че това е единствената възможна стратегия, ако иска реално да се промени нещо в ДПС. Пряката конфронтация би го маркирала веднага като враг – и то като враг на един де факто обожествен лидер, мислен и усещан не само от елита, но и от избирателите на ДПС като незаменим.
Същевременно не само тази стратегия е единствената възможна. Самият Касим Дал е единствената възможна фигура в ДПС, която има потенциала да оспори абсолютната власт на Доган – дори и поради това, че е много различен от останалите. Той е единственият сред приближените на Доган, който не е свързан с Държавна сигурност; той е и човекът, който най-отблизо познава партийните структури, тъй като е създал повечето от тях – а също и единственият, който не спазваше ритуалите на раболепието в Догановите сараи: разграничи са от Делян Пеевски и неговата мърлява кохорта; написа закон за досиетата, от който реномето на лидера му пострада повече от сериозно; а след странното самоубийство на Ахмед Емин отиде на неговото погребение и не скри пред камерите скръбта си.
Разбира се, това не му дава право да се прави на вода ненапита – ДПС търгува с каузата си не от вчера и оня ден, а от 1992 г., когато изтъргува бъдещето на България с червените – и блокира за няколко години реформите в страната, за да могат групировките да натрупат мускули (при правителството на Беров), а българите да бъдат ограбени за пореден път (при правителството на Жан Виденов). И бидейки заместник на Доган, Касим Дал е не просто наблюдател, но и участник в случващото се – и следователно отговорен за него.
Бихме могли също да се запитаме дали пък не му е направило впечатление, че неговите близки съратници от битките срещу възродителния процес бяха до един изметени от политическата сцена на нова България – за да се появи там ДПС, която още в първата си емисия просто преливаше от ченгета – и която бе регистрирана по волята и спротекцията на Андрей Луканов, в пълно противоречие с българската Конституция. И въпреки това, въпреки цялата очевидност на тези въпроси, лично аз не бих приравнил Касим Дал към разните политически измекяри от типа на Юнал Лютви, Лютви Местан и самия Ахмед Доган (да не говорим пък за еничари от типа на Христо Бисеров, Камен Костадинов и Данчо Ментата).
Крив или прав, той според мен е мъж, а те не са. Куражът да застане по този начин срещу Доган – с посочване на предателството към каузата, политическата му продажност и агентурното му минало, е мъжка постъпка, достойна за уважение въпреки всички резерви, които бихме могли да имаме към депесарското му минало.
Не е зле да си спомним, че ДПС не е само минало, но и настояще – а за съжаление и бъдеще. Иван Костов беше прав в едно – ДПС такова, каквото е, е проклятие за България. То е факторът, който изкривява българските политически реалности – и който активно подменя самите ценностни представи за това какво е политиката и как се прави тя по нашите земи. Разбира се, българските турци имат право на представителство в българския парламент. Но също така имат право и да бъдат представяни достойно и от политическа сила, която зачита техните интереси – а не от шайка политически търгаши, която използва техната верска солидарност и подменя техните интереси за своя сметка.
В настоящата ситуация това може да стане само като се преформулира ДПС – и като се превърне то в нормална, зачитаща някакви морални норми политическа сила. А подобно преформулиране изисква и разместване на пластовете – и оставката на Ахмед Доган. Това е целта, към която се е устремил Касим Дал, играейки своята игра ва банк.
Неговите шансове може да са малки, но не са нищожни. Поне два фактора играят в негова полза. Първият – ДПС винаги е било зависимо от одобрението на властите в Турция – както и от съпричастността на стотиците хиляди емигранти там, които са един доста сериозен електорален потенциал. При миналогодишното посещение на Ердоган в България Ахмед Доган получи най-тежкия възможен външнополитически шамар – турския премиер отказа да се срещне с него, но се срещна с друг лидер на движението – а именно с Касим Дал. И вторият: ДПС наистина е в изолация.
Присъствието на Доган в тройната коалиция струваше на БСП най-тежката елеткорална загуба в цялата история на прехода – по-тежка дори и от катастрофата Виденов. Въпреки многократните тарикатски намигания и явни знаци – от типа на подкрепа при местни избори, ГЕРБ засега не реагира на офертата да получи депесарска подкрепа за президентските и местните избори. Такава – и заради подкрепата на „Атака”, а и заради общоизвестната вътрешнопартийна разруха, която настъпва винаги при контакти с ДПС, е невъзможна, докато Доган е начело на движението. Но дали ще бъде толкова невъзможна, ако нещата се променят?
Това е всъщност и основният шанс на Касим Дал. Сменяйки лидера и сменяйки модуса на ДПС, той би могъл да промени и политическата ориентация на движението – сиреч да върне на неговите провинциални структури тяхните първоначални морални основания, които дефинираха ДПС не само като правозащитна, но и като антикомунистическа структура. Правейки това, той би могъл да преодолее почти базнадеждната вътрешно- и външнополитическа изолация, в която се намира ДПС в момента – или – иначе казано, да създаде реално условия за участие на движението във власта – при следващите парламентарни избори. А тази възможност е нещо, към което активистите на ДПС са много чувствителни – дори и да се налага да прежалят Доган за нейната реализация.
Това е всъщност и избора, пред който е поставено ДПС с казуса Касим Дал. Със Доган – към все по-голяма изолация – или без Доган – към бъдещо участие във властта. Трета възможност като че ли засега не се вижда.
Източник: http://www.svobodata.com
