Борисов не зачита правовата държава и това няма как да остане без последствия, твърди Александър Андреев, главен редактор на БГ-секцията на Дойче Веле, в интервю за вестник „Гласове“, което публикува и Дойче Веле.
В едно свое изказване американският посланик Джеймс Уорлик каза, че скандали има навсякъде по света, по-важно е как се справя с тях обществото. Как се справя българското общество с последния скандал, предизвикан от подслушаните и огласени разговори? Преповтаря ли се обичайният сценарий на постепенно затихване и забрава без никакви последствия?
А. Андреев: Засега матрицата се повтаря и за съжаление мисля, че така и ще приключи – без да се разбере нищо конкретно, без да има никакви последствия, никакви виновни, никакви наказани. Просто всичко ще си остане постарому. Поне натам вървят нещата в момента. Темата изцяло се разми, най-вече благодарение на усилията на част от участниците в скандала. Всъщност забелязахме го още в самото начало, когато обществеността започна да се занимава не с казаното в тези разговори, а с тяхната автентичност, с това кой точно е бил подслушван, как са били набавени записите и пр. Логично стигнахме до момента, в който започна да се оспорва автентичността на записите, започна да се говори за манипулация и да излизат всякакви велемъдри технически и технологични експертизи.
Подозрителността над всичко!
Онова, което е било казано във въпросните разговори, постепенно се разми и в крайна сметка всичко ще бъде забравено по живо, по здраво. Нека само припомня, че настоящият скандал се случи в контекста на един по-предишен сканадал, който пък съвсем заглъхна, и който, уви, за голяма част от българската публика дори не е скандал. Става дума за изявлението на министър-председателя, че е нормално да бъдат подслушвани министрите, и за ентусиазма, с който част от тези министри посрещнаха въпросното изявление и дори завъзклицаваха: „Подслушвай ме, подслушвай ме”.
Борисов каза още, че неговите министри трябва да се подозират един другиго и че няма какво толкова да приятелуват помежду си. Хора, които са близко до правителството, отдавна знаят, че това е стилът на общуване вътре в кабинета, че подозрителността и взаимното следене са в реда на нещата още откакто е дошъл на власт този кабинет. Част от колегите го наричат „милиционерщина” или „полицейщина” – и то наистина си е мека форма на полицейска държава, просто защото мисленето на тези хора е такова. Под „тези хора” имам предвид ключовите фигури в правителството, които произлизат от т.нар. служби и от МВР.
Споменахте, че още в самото начало обществеността и медиите изместиха акцента от съдържанието към автентичността и източника на тези записи. Какви са причините за това?
„С този човек сме се разбрали нещо“
А. Андреев: Уви, голяма част от хората не намират почти нищо осъдително в съдържанието на тези разговори и това прозвуча на няколко пъти в обществения ефир. За огромно съжаление една част от българите възприемат като нещо нормално факта, че премиерът се е обадил на шефа на митниците и му казал: „Я махай твоите хора оттам, защото с този човек сме се разбрали нещо”.
Според тях в реалната политика е така и само някакви безнадеждни идеалисти могат да очакват от министър-председателя, министрите и хората на ключови позиции да бъдат морални и принципни и да следват някакви правила на поведение. Защото истинският живот е нещо съвсем друго – щом като са поети ангажименти към Мишо Бирата, X, Y, или Z, те трябва да бъдат изпълнени. Освен това, видите ли, премиерът спазва обещанията си, за разлика от някои други висши политици, които се отмятат от тях. Това беше едно от важните съпътстващи внушения.
Да, но от друга страна, тъкмо хората, за които говорите, отхвърлиха няколко правителства поред заради същите грехове. Иван Костов си отиде заради приватизация, която беше наречена кражба, а Тройната коалиция заради множество съмнения за корупция. Как да си обясним този парадокс – обществото приема подобни практики за нещо нормално и заедно с това си отмъщава на съответното управление по време на избори?
На власт е мегданът
А. Андреев: Първо, населението осъди Костов и Тройната коалиция след изтичане на 4-годишните им мандати. Настоящото правителство работи от година и половина. Нека си поговорим отново след две години и половина. Второ, има една фундаментална разлика между правителствата на Костов, Сакскобургготски и Тройната коалиция, от една страна, и сегашното управление, от друга. Сега наистина имаме народна власт. Сега на власт е народът, на власт е мегданът.
Населението с пълно основание припознава себе си в лицето на Борисов, Цветанов, Цецка Цачева и пр., в тях то се оглежда. То им разбира на тези хора приказките, разбира им мотивите. А разбирането вече е половин оправдание. Хората разбират защо евентуално Борисов защитава Мишо Бирата или нему подобни и фактът, че разбират, означава, че вече наполовина са му простили. Те припознават Борисов като един от своя мегдан, припознават го като един от тях и казват: „Да бе, то си е така”.
Вие как приемате оправданието на управляващите, че става дума за заговор от страна на задкулисни центрове, че зад сканадала стои вездесъщата Държавна сигурност?
А. Андреев: Лично аз смятам поведението на Борисов и на правителството в този скандал за осъдително и съм много доволен от публикуването на разговорите. В същото време обаче смятам, че това е заговор срещу правителството. Убеден съм, че тези записи не се търкалят по улицата, а Явор Дачков случайно ги намира, минавайки оттам.
Убеден съм, че тези записи не са току-така извадени от някое чекмедже. Естествено, някой ги вади с някаква цел, естествено, в дъното са не дизайнери или фризьори, а хора, свързани с тайните служби, навярно и с някогашната ДС. Съвсем естествено е, че тези хора имат някакъв бекграунд, свързан с ДС. Така че човек трябва да е идиот, за да не събере две и две и да не стигне до извода, че разбира се, има заговор срещу Борисов.
Какви ли не хипотези се чуват по въпроса, най-вероятно някоя от тях е вярна, а може би няколко от тях са верни заедно – бунт срещу Цветанов в МВР, бунт на ДАНС срещу правителството, съпротива на хората, свързани с ДС, както заради досиетата, така и поради това, че нова фракция е взела властта в сферата на сигурността.
Нека не забравяме нещо много важно, което особено старателно се премълчава в дискусията около досиетата. Първо, ограниченият достъп до архивите на Първо главно управление, на външнополитическото разузнаване. И второ, фактът, че в такива деликатни сфери, каквато е дипломацията, огласиха хората, които са работили за ДС, но вече са свалени от отчет, а онези, които продължават да работят за настоящите български тайни служби под дипломатическо прикритие или на дипломатическа служба, те са си там и си седят.
Каква е разликата – и едните са шпиони, и другите са шпиони, и едните работят против държавата домакин, и другите работят против държавата домакин. Аз не оправдавам по никакъв начин дипломатите с досиета от ДС и мисля, че шпионите няма какво да търсят в посолствата, но и в момента българските посолства са пълни с агенти на НРС, в това няма съмнение.
Пропуснатият златен шанс
Какво мислите за реакцията на Синята коалиция по отношение на този скандал? Иван Костов също измести акцента в посока Държавна сигурност, която диктувала дневния ред на обществото, и атакува Борисов не за подслушването и съдържанието на публикуваните разговори, а за това, че не бил готов да се противопостави на ДС.
А. Андреев: Така наречената Синя коалиция изпусна златния си шанс най-после да се профилира по някакъв начин и да се отграничи от правителството. Те категорично трябваше да гласуват срещу доверието в кабинета и най-после да се отърват от тази обвързаност с едно послушно и посредствено мнозинство и с правителство, което има неясен политически профил и е свързано със сили и интереси, които не са непременно най-светли, прозрачни и европейски, независимо от Е-то в абревиатурата.
В един наш предишен разговор обрисувахте основните разлики в начина, по който протичат политическите скандали в България и в една по-развита демокрация, каквато е Германия. Да предположим хипотетично, че скандалът с подслушаните разговори се е случил в Германия – как би се развил дебатът около него там и какви биха били реакциите на обществото и политиците?
А. Андреев: Ако канцлерката Меркел беше казала, че обича да подслушва своите министри и това е нещо нормално, че иска нейните министри взаимно да се следят и да се подозират, веднага щеше да се надигне невероятен протест. Сигурен съм, че поне няколко от министрите й щяха начаса да напуснат правителството, а медиите щяха да подхванат темата и да не я изпуснат, докато правителственият ръководител не си подаде оставката. Тоест, такова нещо в Германия би завършило задължително с оставка на министър-председателя.
„Е, какво пък толкова…“
Как ще коментирате реакциите на българските медии по отношение на изявлението на Борисов за подслушването и последвалото огласяване на разговора между премиера и Ваньо Танов?
А. Андреев: Евфемистично формулирано, българските медии се държаха много предпазливо. По този начин една част от медиите – знаем, че определени медии представляват определени политически интереси – реагираха адекватно на интересите на своите спонсори, собственици и т.н. Освен това, все още мнозина се страхуват от Борисов и Цветанов и от милиционерското мнозинство в управлението на България. Така че хората не смеят много-много да говорят, макар че вече започват да си отварят устата все по-артикулирано.
Най-тъжното е обаче, че някои колеги не разпознаха скандала и реагираха така, както реагира нормалният български медиен потребител: „Е, какво пък толкова, нали така е в политиката. Мигар не знаем, че се подслушват? Мигар не знаем, че се дебнат? Пък то е и хубаво, защото всички са реално или потенциално корумпирани и е по-добре Бат`Бойко да ги слуша, а те да се дебнат помежду си”. За разлика от Германия голяма част от българските медии не разпознаха скандала, не сметнаха, че това е чудовищно, поуплашиха се, реагираха предпазливо. Разбира се, имаше медии и автори, които го разпознаха веднага и го нарекоха със собственото му име, но в общественото съзнание скандалът си остана в най-добрия случай скромен.
Всички са маскари?
В голяма степен тази безпомощност на обществото, която е видима и от публичните реакции във връзка с последните скандали, опира до тъжната констатация, че управленито на Борисов няма алтернатива. Как приемате този аргумент – по-добре това правителство да остане на власт, независимо от всичките му извращения, защото няма по-добър вариант?
А. Андреев: Този аргумент е реален в някакъв смисъл. В България има тежка деполитизация и много сериозна политическа апатия сред хората. Липсват импулс и енергия за някаква промяна. Хората се умориха от обещания, полуреформи, полумерки, казаха, че всички са маскари, махнаха с ръка и се отказаха. Единствено фактът, че хората припознават в Борисов и неговата партия самите себе си, осигурява комфортно мнозинство на това управление и обрича обществото на безалтернативност.
Източник: Кафене.нет
„Ако има у нас такъв интелектуалец, аз не съм сигурен, че у нас има, той някъде се е заврял и не знаем къде е и е известен само на трима-четирима души. Ако имаше такава истинска прослойка Бойко Борисов нямаше да се осмели да каже, че Тодор Живков е построил толкова много и ако ние построим и една стотна от това…“
Иво Беров да не се прави на кривогледа мома, която „мене гледа – тебе види“.
Разбира се, че такъв интелектуалец има. И не един.
Ето ви хипервръзка към „ОТГОВОРНОСТ ЗА ВСЕКИ!“ – с очи да видите (ако не сте ослепели) –
и с уши да чуете (ако не сте оглушели): http://iankov.blogspot.com/2011/01/blog-post.html
Още преди 17 столетия пророк Исайя го е казал (все едно е наш съвременник):
„4. Уви, народе грешни, народ, отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни! Изоставихте Господа…“; „23. твоите князе са законопрестъпници и съучастници на крадци…“ (Исайя 1:4, 23).
Още: „5. И в народа един ще угнетява другиго, и всякой – своя ближен; момче безсрамно ще се големее пред старец, и простак – пред велможа“;
И все пак: „10. Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде плодовете на делата си; 11. а на беззаконника – горко му! защото ще има отплата за делата на ръцете му.“ (Исайя 3:5, 10-11).
Бог забавя, ала не забравя!
Иво Беров: Мнозинството не иска свободни медии
30.01.2011
Две могъщи корпорации са влезли в битка и се предполага, че едната е по лоша от другата и се предполага, че едната е по-добра от другата, ние трябва да защитим по-малко лошата. Въпросът е да се види кои са тези корпорации и защо са стигнали до битката и какво ще излезе от тази битка и дали всичко това има нещо общо с модерните, нормални държави и в естествените нормални държавни отношения, каза в интервю за БГНЕС журналистът Иво Беров, главен редактор на в. „Седем“. Това в момента става и дали тази битка има някакъв пречистващ за обществото смисъл или дали е просто надпревара на световния тенис корт. Тези корпорации имат своето лице. Едното лице е премиерът, другото лице е Алексей Петров. Не знам кой стои зад Алексей Петров и кой зад премиера – витае, че зад премиера стои държавата, а зад Алексей Петров – не знам какви си сили, Русия или някакви там тайнствени могъщи сили. Предполага се, че ние като граждани трябва да защитим премиера, защото зад него стои държавата. Така се предполага, но лично мен за сега премиерът никак не ме убеждава, че зад него стои държавата и държавността и интересите на хората. Не е убедителен за мен, лично. Алексей Петров или там президента – не им вярвам нито на идните, нито другите…Просто подозирам, че може да има просто сговор зад гърба на хората, например, между премиера и президента. Единият да отиде и да обсеби или да стане представител на лявото пространство, а другите надясно и така „Наздраве! И така. Примерно са се разбрали там за този бизнесмен, забравих там какъв е прякора му, това за мен няма значение. Важен е принципът, аз имам чувството, че двамата са се разбрали, че тоя Бирата или който и да е, понеже е техен човек – да му предотвратят митническата проверка и всичко си е наред! Не съм убеден, че тук има действителен сблъсък на идеи, виждания, представи на различни граждански виждания за развитието на България. Имам чувството, че става дума за други взаимоотношения, аргументира се журналистът. Хората няма за какво да протестират, защото те имат точно това, което искат. Те искат Бойко Борисов и имат Бойко Борисов. Аз не съм чул някой човек да иска свободни медии, нито пък умни медии – такова нещо не съм чул, казва Беров, запитан не му ли се струва, че хората в България са станали доста апатични. Е, тук в София си говорим нещо някакви стотина души, приказваме си, но това е без значение. Мнозинството в България, което се нарича народ или, мнозинството, както и да се нарича то не иска свободни медии. То не иска свободни медии, то няма нужда от това, категоричен е дългогодишният журналист с опит и в БНТ и вестник „Демокрация“ преди спирането му през 2003 г. Разбира се, свободата на медиите е номер едно, но въпросът е обществото иска ли демокрация. Обществото с няколко последователни избора обществото показа, че иска или че не знае какво иска – при всички случаи някаква разновидност на демокрацията, което всъщност не е демокрация. Господин Симеон Сакскобургготски дойде на власт именно с антидемократични внушения и послания за промяна на демократичната система, нещо, което Бойко Борисов успя да осъществи. Политическата система вече е друга – ние нямаме политически партии, които могат да действат върху политическата система, ние имаме преки отношения между господин премиера и народа, който го е избрал. И премиерът много добре това е го е разбрал и се отчита директно пред народа, а не пред партиите. И оттук нататък как се отчита – чрез медиите. Но тези медии не са независими медии, те са отчет, те са връзка между премиера и народа. Премиерът отива и обяснява нещо и медиите обясняват какво е казал той. Някой да тълкува и да мисли и също да казва за президента. Някой да е казал, че президентът в две поредни изречения казва две противоречащи си твърдения – това е някакъв абсурд, никой не е забелязал, отчита с тъжна ирония журналистът. Съвсем вярно е, че в Синята коалиция има противоречие – едни казват, че е трябвало да се подкрепи Синята коалиция, други казват съвсем обратното, че е трябвало да им се гласува вот на недоверие, коментира Беров последния вот на доверие Беров. Според мен Синята коалиция избра правилния подход, защото, искаше ми се поне един от тях да беше казал това, което чувстват всички за поведението на Бойко Борисов. Постъпката е правилна, защото в продължение на няколко години, не на пет или на десет години Синята коалиция вървеше преди народа, натрапвайки му своите идеи от най-малките до най-големите. Като се почне от тези дребни неща, които бяха приемани от мнозинството в България, да не казвам народа, защото това е много абстрактно с отхвърляне на недоверие и протести дори като, например, касовите бележки в магазините, Всички са забравили, но тогава имаше страшни протести – от къде на къде. Прости от нотариата – от къде на къде ще има частни нотариуси, протести защо трябва да се дават лицензи на такситата, защо трябва да са в жълто, защо трябва да има касови апарати в такситата…Просто Синята коалиция „върви“ срещу народа. Това са малките неща. В големите неща – България е за Сърбия срещу НАТО, Синята коалиция е срещу България за НАТО и те си плащат за това поведение. В края на краищата мнозинството не разбра, че ни приеха в Европа и в НАТО заради поведението на Синята коалиция. По време на войната в Косово, което беше поведение „против“ народа. Хайде стига толкова. Нека народът, който си има преки взаимоотношения с Бойко Борисов сам да си установи отношенията с Бойко Борисов. защото ще кажат: “ Сега, когато народът е казал не искаме партиите, нека добрият силен човек да ни оправя, нека те сами да преценят оправя ли ги той или не. За това мисля, че от тази психологическа гледна точка сините постъпиха правилно. Хората не се стесняват да кажат, че искат някой да ги оправя, затова аз не се стеснявам да употребя този израз, подчертава Иво Беров. В България липсва, мразя чуждиците, но все пак, този коректив, тази прослойка, която се е утвърдила със своите знания, със своя ум и може да влияе върху управниците със своето мнение, която е известна и авторитетна в западните страни, аз говора, например за Франция – тази прослойка в България липсва, обяснява си ситуацията в страната Беров. Ако има у нас такъв интелектуалец, аз е съм сигурен, че у нас има, той някъде се е заврял и не знаем къде е и е известен само на трима-четирима души. Ако имаше такава истинска прослойка Бойко Борисов нямаше да се осмели да каже, че Тодор Живков е построил толкова много и ако ние построим и една стотна от това…Няма такава прослойка и ето колко много липсва тя. Няма такава прослойка, един Александър Морфов не стига. Липсва такава прослойка и ние никога не сме си давали сметка какво би носила и давала тя. В България няма интелектуалци, колкото и да се мяркат някакви хора по медиите и говорят: Искаме пари , за да сътворят някакви културни. Няма такива хора, е тъжното заключение на журналиста. /БГНЕС /
Вучката и европейският идеал за политика
Проф. Васил ПРОДАНОВ
Труд
Върви разправията във връзка с последната порция подслушвания. Борисов призна за достоверността на поредния подслушан сюжет с неговия съотборник Вучката, преназначен на митницата на летище София след личната му намеса.
“Хайде, де – казва Борисов, – значи аз не мога да кажа за един човек да го възстановят в митниците на работа, а ще нося отговорност по всички теми? Така ли излиза? Някой друг ще ми назначава кадрите, аз нямам право да се обаждам на никой от вас поради тази теория, която се опитват да кажат!? Защо тогава ходихме на избори, защо тогава ми побеля косата, защо тогава за всяко едно нещо, виждате, се борим и го правим добре…?!”
Премиерът двукратно повтаря, че Вучев е назначен от предното правителство, това е доказателство за него, че той е “добър”, и определя случая като битовизъм, който цели да замъгли успехите на неговия кабинет. Удивителен е основният аргумент: “предишното правителство го е харесало, а моите служители го махат”.
Но предишното правителство бе харесало и назначило хиляди други хора с неизмеримо по-голяма квалификация и приноси, но те бяха изхвърлени от неговите служители. А и той самият ги изхвърли. Защо за тях не се застъпи, щом аргументът е, че “предишното правителство го е харесало”? Нали това правителство бе по-черно от сатаната, нали то бе виновно за всички възможни грехове? Нали именно защото бяха назначени от него бяха изхвърлени огромно количество хора?
Защо именно този се оказва добър? Има ли някаква логика в такова обяснение освен тази, че заедно ритаме топка, че той е от моето неформално обкръжение? И това е основанието, което се демонстрира в разговора, с който се настоява той да бъде върнат на мястото си. Връщането не предполага някакви принципи, а личното познанство от ритането на топка.
Както отбеляза Александър Кьосев във връзка с този случай: “Това показва, че формата на властови отношения е кланова. Тя е вътрешнофамилиарна, неразбираема за другите и заедно с това е топла, роднинска, приятелска. Българското общество гласува за Борисов именно защото говори така.”
Феномена “Вучката” в най-висока степен можем да видим като модел на начина, по който функционира политиката у нас.
Чрез него ние сме потопени в един специфичен фамилиарно-личен стил, който няма нищо общо с европейските представи за добра, истинска политика. В европейския идеал от времето на Кант политиката означава дейности, обвързани с публично благо и публични интереси, различни от частния свят, от приятелската група, от семейството, от личните интереси.
Този, който поема социалната роля на политик и е готов да стане представител на общите интереси, е длъжен да остави настрани останалото и да подчини своите действия на универсални, задължителни за всички правила и процедурите, с които са описани публичните му задължения. Публичният дълг е нещо съвсем различно от личните симпатии и антипатии, отношения, пристрастия, емоции, страсти. Щом искаш да бъдеш политик, и то добър политик, трябва да подчиниш второто на първото.
За Борисов да се обадиш по телефона да уредиш “нашето момче” “Вучката” е в реда на нещата. Не му и хрумва, че това не може да бъде поведение на министър-председател. Така в управлението се налага стил на отношения, характерен за два воюващи на улицата клана.
Тайната на неговия медиен успех досега е, че в поведението му са изведени напред непосредствеността, интимността, фамилиарността на личните отношения, пристрастия, чувства, омраза, любов и приятелства. Всички други уволнени могат да бъдат оставени настрана, но Вучката – не, защото той е от моя отбор.
При такива възприятия, когато се застъпваш за някого поради емоция, изглежда нормална и представата, че онези, другите, не твоите, се отнасят към теб критично пак поради емоции, а не заради политики и действия, които ти вършиш.
Така политическите отношения и във вътрешен, и в международен план намират своето обяснение в това, че ме “мразят” или “завиждат”. Завижда му на “големите успехи” президентът и затова го критикувал, а не защото има защо. Завиждат му дори не на свършеното, а на това, което обещава да свърши – прословутите магистрали, спортна зала, и затова му “пускат компромати”.
Завижда му Хилъри Клинтън, защото бил близък с новата бразилска президентка. Сигурно това е добър пиар за нация, за която един голям писател бе казал, че “ако роди гений, това ще бъде гений на завистта”. Но надали лично чувство може да има нещо общо със сериозните политически отношения.
Имайки предвид тази тенденция на заместване на публичните задължения и политики с лично-фамилиарни връзки, големият социолог Зигмунд Бауман отбелязва: “Когато сферата на политиката се стеснява до публични изповеди (…); когато проблемът за доверието към хората, живеещи “пред погледа на всички”, подменя разглеждането на въпроса каква трябва да бъде политиката; когато представата за добро и справедливо общество почти отсъства в политически дискурс, не е удивително, че (…) хората стават пасивни съзерцатели на политическия персонаж, предлагащ им за потребление своите намерения и чувства, а не действия.”
В крайна сметка според Бауман това води до “смърт на политиката”.