Автор: Светла Василева
Когато рухват световете, когато ценности и смисли, съществували в съзнанието като стълб на битието, потъпкани потъват в пепелта на времето, когато бъдещето става настояще, а миналото ражда съмнения за прегрешения, терзания и обвинения, когато символи и знаци, давали ни сигурност, умират пред очите ни, а идващото Ново се сменя с бързина, която умът отказва да приеме, когато безсъзнателните страхове, надежди и очаквания вземат връх, тогава …
В “промеждутъка на времето”, в полето между рационалното и ирационалното се появяват митовете, за да подредят, макар и временно, препускащия калейдоскопичен свят, загубил дълбочина и истинност, да го спрат и върнат усещането за цялост и безспорност.
Мислейки политиката като рационална форма за използване ирационалната същност на масите, политическите митове, създадени по план и също така по план разпространени и внушени, сякаш са идеалното средство за контрол над големи групи хора, както и на всеки един от нас. Възникнали в PR щабове, те са неуязвими и нечувствителни към рационални аргументи. Ние не можем да ги разрушим, но защо да не се опитаме да ги разберем?
Връхлетелият ни Преход, с претенция да пренареди света, тества границите на възможностите ни, чак до ръба на тънката взривоопасна линия на разпад на обществото. Политическите митове изиграха роля на защитен механизъм и феномен, възникнал в отговор на непреодолими за културата ни противоречия, просъществувал, докато същите са налице (по Клод Леви-Строс).
Кои бяха и са политическите митове на Прехода, които “възстановиха” целостта на нашия разпадащ се свят, превърнали се в новите ни истини, а възможно и в поредните заблуди?
Митът за “мирния преход”. Този мит се появява в самото начало на промените, още когато същите са разказвани като приказка с предизвестен успешен край. Да, формално и на повърхността Преходът бе “мирен”. От нашата пряка агресия пострадаха сгради и материални символи на тоталитарната власт. Зад фасадата на мира обаче, нещата стояха различно. За 20 години ние станахме свидетели на над 160 убийства, публични и показни – в т.ч. на бивш премиер на страната, на действащи банкер, на прокурор от ВКС, на кмет – отзвук от скрити битки за доминиране в обществото или задкулисно завземане и преразпределяне на икономически ресурс .
“Мирно” бяха “убивани” селското стопанство, индустрията, социалните системи, образованието. “Мирно” се разделихме със социални придобивки и гарантирани права, “мирно” загубихме ориентация за изграждане на ценностни йерархии, но пък се сдобихме с въоръжена “армия” охранители, превъзхождаща по численост войската и полицията, взети заедно!
Ако обаче мислим “мира” не толкова като отсъствие на война, а по-скоро като наличие на справедливост, то митът за “мирния преход” вече има своята плоча в гробището на мъртвите митове. Масовите очаквания за възстановяване на историческа, икономическа, социална и всякакъв вид справедливост в продължение на 20 години бяха подложени на огромно изпитание, за да катастрофират фатално в днешната безпощадна обществена реалност.
Митът за Комуниста, Ченгето и ДС. Все още жив, изключително траен и експлоатиран мит. Мост между случването и неслучването, гарант за целостта на нашия свят на преход от авторитарен тоталитаризъм към демокрация. Универсален виновник за катастрофата на очакванията и нагласите, концентриращ в себе си върховното зло. Началото и края. Всемогъщ. Всепроникващ. Всесилен. Появил се в първите години на прехода като мит за Комуниста, постепенно прелял в мит за Ченгето и ДС. Прекрасно оправдание за управленско безсилие, липса на умения и компетентност, недалновидност, отсъствие на воля или наличие на страх от реформи в полза на обществото, както и прикритие на таен групов, кастов, олигархичен или личен интерес. Чудесен “жертвен козел”, предпазен клапан за изпускане на парата, натрупана в системата на общественото недоволство.
В действителност, все още са налице критично много обвързаности и зависимости на хора, присъстващи на възлови позиции в днешния ни свят, чиято енергия е генерирана в тъмната страна на миналото, т.е. митът черпи силата си от реалността. Едновременно с това обаче не липсват и вероятно ще се увеличава броят на онези, които умело го използват, отклонявайки вниманието от себе си, действайки в ущърб на обществото, водени от егоистични интереси и обикновена човешка алчност.
Митът за Комуниста все още е толкова жив, така безотказно действащ, че както е тръгнало, нищо чудно и в следващите 20 години да не излезе от употреба.
Митът за социализма.Колкото повече се отдалечаваме във времето от годините на тоталитарната утопия и колкото пропастта между надеждите и очакванията от промените става по-голяма, толкова “социализмът” се “съживява” като нещо хубаво, в което имаше работа за всички, здравеопазването и образованието бяха масово достъпни, животът бе предвидим и сигурен, макар и несвободен, а обществото бе почти социално еднородно.
Тежкият и сбъркан преход, станал под знака на голям компромис и някак зад гърба на хората, ролята им на статисти във водовъртежа на събитията, преобърнали уредения им свят, неудовлетвореността и себепреценката за себе си като за губещи от наложеното Ново, генерира носталгични настроения и подхранва мита. Има и друго. Целенасоченото подтискане и неглижиране на ценността на “свободата”, разбирана като смелост, отговорност, способност за избор, отстояване на позиция и на собственото “аз”, свобода на стопанската инициатива, на изразяването, пътуването и паралелното поощряване на конформизма и скриването зад анонимното “Ние”, Партията, Държавата, е факт с дългогодишна история, свидетелстващ за осакатена демократична култура, за чиято промяна очевидно е необходимо още историческо време.
Митът за Европа и ЕС. Целеполагащ мит за периода на Прехода, обединяващ и мотивиращ усилията, притъпяващ неудобствата на ежедневието. Клубът на богатите бе нужен като легитимиращ ни пред света в ново качество, като гарант и допълнителен стимул за модернизирането ни. Европа получи вълшебни качества едновременно на наблюдаваща, помагаща, знаеща кое е правилно и кое не е, поощряваща и санкционираща. Всемогъществото на ЕС бе така хиперболизирано, че разочаровани от реалността на неслучването, ние прехвърлихме надеждите си за налагане на правила и справедлив ред в държавата на нея – “Европа ще ни оправи”. Днес, колкото и да е болезнено неприятно да го осъзнаваме, вече трябва да сме наясно, че Европа няма да свърши онова, което трябва да свършим само и единствено ние – българите.
Митът за демокрацията. Един разколебан мит, поради наложения модел на фасадна демокрация, в който официалните легитимни държавни и общински структури до голяма степен са подвластни, ръководени и обслужващи скрит групов, частен, олигархичен интерес в ущърб на обществения. Демокрацията бе напазарувана, така както се пазарува вота на суверена. Тя стана зависима от нормата на парите, неглижирайки нормата на правото, а нейната първа жертва бе Справедливостта, оставена на ниво идеал и добро пожелание.
Митът за пазара. Разколебан мит. Наложеното разбиране за могъществото на свободния пазар, способността му да се саморегулира, катастрофира в българската икономическа действителност, изобилстваща от лицензионни, разрешителни, регистрационни и всякакъв вид ограничителни режими, псевдо открити процедури за обществени поръчки, несанкционирано тайно картелиране, липса на прости, ясни и достъпни процедури за защита на потребителите от монополите.
Митът за равния старт и приватизацията. Абсолютно катастрофирал мит. Възниква в самото начало на прехода като обещание за справедливо ново начало за всеки. Успял да концентрира надежди и очаквания, постепенно загива, удавен в скандални касови приватизационни сделки (процедурата на 94% от тях е “преговори с потенциален купувач”, останалите 6% – открит търг!), краха на масовата приватизация, РМД и т.н.
Митът за силната (здравата) ръка. Периодично появяващ се в публичното пространство мит, черпещ силата си от дефицита на справедливост, вялото правораздаване, неравнопоставеност пред законите, както и от това, че жадуваните “демокрация” и “свободен пазар”, изродени в ерзац форми – “фасадна демокрация”, “псевдопазар”, се обърнаха срещу гражданите. Осъзнали се в капана на “хартиените права” и “хартиената свобода”, бездушието и анонимната (без)отговорност на институциите, без особени възможности да променят ситуацията, хората са склонни да жертват хартиените придобивки в името на елементарна справедливост, сигурност и ред.
Митът за Царя. Умело експлоатиранмит, добре преценен във времето. Обещанията за “нов морал в политиката” и за 800 дни, които разтърсващо ще преобърнат живота ни в по-добра посока, донесоха изборна победа. После реалността, с безпощадното си свойство да отрезвява, върна нещата на мястото им. “Новият морал” не се състоя, а поредицата скандали около реституирани имоти помрачиха славата на мита.
Митът за Бойко. Мит, който се роди и развива пред очите ни он-лайн в буквален и преносен смисъл. Харизматичната фигура на Борисов, демонстрираната решителност, простият изказ, декларираната воля за борба с корупцията, внушавани ежедневно от медиите, омаяха избирателите, които, разочаровани от управлението на Светата Троица (БСП, ДПС, НДСВ), пренебрегнаха миналото му и заложиха на “твърдата ръка” на генерала. Колкото по-дълго е във вихъра на властовия връх, толкова заплахата от демитологизиране става все по-нарастваща. Дано не се окаже прав А. Михник, че най-страшното на комунизма е онова, което идва след него …
Митът за … Шенген, Еврозоната, “дъното на Прехода”, “излизане от кризата”, поредния Спасител. Има ли значение за кого или за какво.
За съвременните политици не е тайна, че днес много по-лесно се управлява чрез силата на въображението, отколкото с физическа сила (Е. Касирер) и те умело се възползват от това. Ние ставаме жертви на митовете, без особена съпротива. В един миг се оказваме победени и покорени, преди да осъзнаем какво се случва и е само въпрос на време и PR технологии нашите действия да бъдат насочени в определена посока. Докога ли обаче?
http://chara.blog.bg/
Нека надникнем зад завесата на т. нар. „ПРЕХОД“. В този откъс от книгата си ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ проф. Янко Н. Янков-Вельовски безпощадно разголва истината за „опозицията“, „опозиционерите“, „американците“, „общия офис на КГБ и ЦРУ в София“.
Дали след като го прочетете, ще се запитате: „-Това засяга ли ме? Какво мога да направя, за да спре геноцидът над сънародниците ми?“
Или ще промърморите: „Нали аз съм си добре устроен на Запад… а такива като тоя – нека им трошат кокалите! Борци…“
„НЕ СМЕ НАРОД, НЕ СМЕ НАРОД, А МЪРША! –
с това ще почна и с това ще свърша.“
Вие избирате: Съвест в Истина или Сит търбух в Лъжа.
* * *
В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на „Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция.
Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас – така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм „Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: „-Янко, хайде да влизаме!”.
Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за техното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже. След като ми посочи местото, на което да седна, Джон Мензиес ме попита колко минути ще бъде моето изказване и остана леко изненадан като му казах, че нямам намерение да се изказвам. Като огледах внимателно наседалите край масата, бях изключително силно изненадан, че точно срещу Джеймс Бейкър е настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, след като бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
Почти веднага след ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за „изказване по съществото на срещата” думата бе дадена на Петър Гогов.
Безсмислено е, разбира се, да възпроизвеждам в подробности казаното от него. Той говори точно 34 минути, и през цялото време аз недоумявах не само защо е поставен да седи точно срещу Джеймс Бейкър, но и защо американците го слушаха толкова внимателно, след като е очевидно, че възпроизвежда явно неадекватната си за духовния климат на България теза относно „кожите на комунистите”.
Към момента, за който говоря, ние с Петър Гогов се познавахме, но съвсем бегло. Наистина той проявяваше добронамереност към мен и желание за поддържане на добри взаимоотношения, но аз предпочитах да стоя далеч от него и да показвам, че нямам нищо общо с неговите напълно неприемливи за мен политически разбирания. Неколко години по-късно, обаче, се случи така, че ние с него станахме „почти приятели”, и тогава установих, че въпреки наперените му приказки за „кожите на комунистите”, Петър Гогов просто не е способен да заколи дори една кокошка.
Тогава именно лично от него узнах, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето) кола на самия посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Тъй като съм категорично убеден, че всички изказали се т. нар. „лидери на опозицията” предварително са били инструктирани от българските политически ченгета какво да говорят, по отношение на <Петър Гогов считам, че не е било имало никакъв инструктаж нито от българска, нито от американска страна, тъй като и от двете страни много добре се е знаело какво точно ще каже и каква политическа роля и ефект може да има казаното от него. Считам, че сценарият е изисквал нещо съвсем просто – той да бъде поставен пред Джеймс Бейкър и да му бъде дадена пълната възможност да говори каквото си поиска.
Още в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”.
Когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
После започнаха да бръщолевят своите лагеристки и затворнически спомени Милан Дренчев, Петър Дертлиев и още неколко души от т. нар. Съюз на репресираните. Наистина никой от тех не употреби изрично нито думата „отмъщение”, нито думата „отговорност”, но наблягайки върху кървавите си спомени всичките по същество създаваха впечатлението, че горят от зле прикритото си желание да отвърнат със същото.
Когато след края на срещата се прибрах у дома, въобще не можах да заспя до сутринта, като през цялото време се опитвах да синтезирам виденото и чутото, казвайки си, че е станало нещо напълно безумно, което не мога да формулирам, но за което усетът ми казваше, че е съдбовно.
Спах само два или три часа и на другия ден бях като болен – в некакъв унес съзнанието ми трескаво търсеше отговор на некакъв въпрос, който дори не знаех как да формулирам.
Само дни по късно в предаване по радиото посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”.
Това негово изказване още повече заплете търсения от мен отговор, и при неколко от срещите си с американски дипломати изразих учудването си: „-По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
След доста време, трудно ми е да кажа точно след колко, постепенно съзнанието ми започна да се прояснява, и така в края на 1991 г. вече имах своя отговор на неясно формулирания ми въпрос, който гласи, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, насочваше вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. После, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”.
Само неколко месеци след неговото заминаване получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.
(Стр.349-352 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – София, „Янус“, 2007. – 491 с.)