Автор: Петя Владимирова /Дневник/
На петия ден от втората ударна вълна, която запрати в центъра на скандала с подслушаните разговори самия премиер Борисов, все по-отчетливо се подрежда прогнозата, че властта няма никакво намерение да търси оздравителен за обществото изход от положението.
И чака скандалът да затихне от само себе си, подобно на досегашните. Читателските форуми вече нарекоха воденото от прокуратурата „разследване“ за изтичане на информация „операция „Замазвачите“.
Кратък поглед назад към скандалите на прехода показва обаче, че най-значимите от тях, с главен участник МВР и специалните служби,
не са затихвали без кадрови последици за управляващите
През 1995 г. в Седмо столично РПУ беше пребит до смърт 22-годишния Христо Христов. Заради свирепия произвол на редовите полицаи оставка подаде директорът на Националната полиция Иван Димов – паралелно със съдебното дело срещу полицаите.
През 1996 г. в жк „Люлин“ бяха застреляни от престъпници трима полицаи почти от упор. Заради пълното безхаберие в МВР по организацията на полицейските акции оставка подаде вътрешният министър Любомир Начев, макар и след като беше уловен да се забавлява в деня на трагедията – паралелно със съдебното дело срещу престъпниците.
През 2000 г. бяха намерени подслушвателни устройства в дома на главния прокурор Никола Филчев или поне така обяви прокуратурата. Заради неразборията в скандала „Бръмбаргейт“ около въпроса кой контролира поставянето на СРС оставка подаде главният секретар на МВР Божидар Попов – паралелно със съдебното дело (завършило с оправдателна присъда за директора на Националната служба за сигурност).
През 2008 г. след мегаскандала, свързан със срещата му с т.нар. братя Галеви, бившият вътрешен министър Румен Петков, смятан за един от най-силните хора не само в БСП, но и в държавата, беше принуден да подаде оставка.
Тези примери са само илюстрация, че при разтърсващи обществото и държавността разкрития някой от властта си отива, за да не си отиде цялата власт. В сегашния обаче управляващите не дават знак, че имат намерение да постъпят по подобен начин. Вероятно стъписани от факта, че самият връх на властта се озова в параметрите му. А това е ситуация, различна по същество (а не по форма) от предишните.
„Самият връх“ в случая е олицетворен от премиера Борисов, вътрешния министър Цветанов, водещи депутати от ГЕРБ, че дори и президента. И това, което ги обединява в реакциите им на изтеклите записи, е, че нито веднъж от никого не чухме „Това е лъжа!“.
Не чухме премиера да заяви ясно и еднозначно: „Никога не съм казвал на Ваньо Танов да изведе митничарите от пивоварната на Мишо Бирата.“ Не чухме Първанов да отрече, че се е обаждал на Борисов да ходатайства за същия „бизнесмен“. Не чухме съпредседателката на ПГ на ГЕРБ и шефка на ключовата правна комисия да обяви: „Никога не съм казвала на Танов, че оценките се пишат според поръчката.“
Вместо това след първоначалното онемяване замесените запяха една и съща мантра – че записът е монтаж и че е манипулиран. Но
никой не каза, че ще заведе дело за клевета и увреждане на доброто име
срещу разпространителите на тези манипулации. (Само Първанов направи изключение, като набързо уволни шефа на правния си съвет заради изтеклия в скандала факт, че е бил адвокат на свързаната с Мишо Бирата фирма „Булбрю БГ“ в делото за отнетия й лиценз.) И всички ще чакат експертиза на аудиозаписите да им каже дали и какво са говорили, понеже сега „не знаем какво обсъждаме“ (!).
Това, че експертизата ще се прави в подчинения на вътрешния министър институт по криминалистика и криминология, също е обстоятелство с две остриета по отношение на общественото мнение и доверието в заключенията. А и едва ли пускащите поредицата записани разговори не са се подготвили за възможните сценарии с резултати от експертизата.
Очакването е прокуратурата да заключи, че тези записи не са онези от „законните СРС на МВР“, а са правени от неизвестни частни субекти, следователно няма изтичане на информация, затова няма и виновни длъжностни лица. А какво се е правило вътре в МВР, дали е имало достатъчно законови основания за подслушването на Танов и дали са спазени изискванията на закона за СРС след получаване на разрешението на съдията, „не можем да обявяваме, понеже е класифицирана информация“.
И както вече ни подготви главният прокурор Велчев, ако записите се окажат „частни“, производителите им също нямало как да бъдат наказани, понеже в НК санкция се предвиждала само за неправилна употреба на СРС.
От тази възможна замазвателна стратегия, за да си останат нещата такива, каквито са, а скандалът просто да си заглъхне, има поне две основни последици.
Първата е, че едно от основните средства в инструментариума на борбата с престъпността и в защитата на националната сигурност в цял свят – подслушването на основателно заподозрени, в България ще е дискредитирано за дълго време напред. Достатъчно е да си представим как в бъдеще при всяко споменаване на събрани с този вид СРС доказателства уличените или адвокатите им ще отговарят с модното „Това е монтаж и манипулация!“.
Втората е, че ако нещата останат такива, каквито са, черната кутия на 20-годишния ченгеджийски произвол вече ще произвежда предимно имплозии като сегашната – на повърхността всичко ще е „наред“ за сметка на все по-дълбокото разрушаване на самата тъкан на държавата и обществото.
До непредвидимия край на подобен процес.
