Автор: Жени Георгиева
Наближава 3-ти март.
Трябва да взема да се махна оттук. Да отида някъде далече.
Живея в центъра и на този ден под прозорците ми ще мине със сигурност глутницата на Болен. Със сигурност – защото живея в болно общество. Защото на общината и през ум не и минава, че една партия не може да получава разрешение да прави шествие на общонационален празник.
Карай… Няма значение. Атакаджиите си приватизират този ден.
Като раково образувание, което – както казва моят кум биолог, се държи като че ли не е част от организма, а Е организмът.
Те ли са народът?
И тогава всички други – какви сме?
Все едно вървят под прозорците ни и викат на всеки от нас: ти си никой, ти си никой, ти си никой!
Точно така се и държаха с нас – като с празно пространство, и на 19 февруари пред паметника на Левски.
Пристигнаха – и все едно беше празно, все едно хората с децата си не бяха там, изчаквайки се един друг за да сложат цветя.
Подредиха си се, както си бяха предначертали, и ние изведнъж се видяхме оградени от миризливи /и небезопасни, разбира се – в присъствието на деца/ факли. С преграден път към паметника. Буташ ги, говориш им какво ли не: Че пред Левски всички сме равни. Че не искаш да стоиш под техните знамена. Че не искаш да слушаш болните слова на лидера им. Втренчили поглед пред себе си и не помръдват. И отвреме-навреме, право пред лика на Апостола викат: Атакааа!
Теб просто те няма. Имаш да схванеш това.
А децата ти те гледат…
И Апостолът, и той.
Това се позволява.
Вече … коя година по ред? Откакто се пръкнаха.
И как не? Нали живяхме по принципите, механизмите и правилата на раковото образувание 45 години.
Когато една партия /part- част/ беше цялото, и това си е.
Така сме ги попили тия механизми, на най-дълбоките им нива, че изобщо не ни правят впечатление.
За сметка на това – на плитките нива – сме готови на всичко, на всякакво изкривяване на собствената си психика и потребности, и тези на децата ни, и …на всичко, за да не би да направим нещо, което отдалееече напомня на нееещичко от онова, което правели комунистите.
Те забраняваха – значи ние трябва да разрешаваме! Проста работа!
Ама че проблемът е не просто в това, че те забраняваха, а в това, че забраняваха …ВСИЧКО /почти/.
Че няма да сме като тях, ако не издадем разрешение на НЕЩО – нещо, което си плаче за забраняване – това ни идва твърде сложно.
Е какво му е сложното, бе?
Не – като абсолютно увредени същества, опарили се от едната крайност – и бягай в другата – и готово. Айде, че в началото не можеше да не е така – разбирам. Но и до сега?
– Докога паметникът на съветската армия ще е диктатор над общото ни, над споделеното ни пространство? – питат едни хора, между 30 и 40 годишни. И ни показват, че за да живеят в страната си, в града си, за да решат дали да раждат деца тук – това им е ВАЖНО.
Неее…. – пищи един гласец в разни други хора – край! Ще станем като комунистите, ако го махнем. И от това болно гласче в тях – няма ПО-Важно.
Е, слушайте си го гласчето си, дръжте си го, заповядания паметник.
На 3 март на него се готвят да отидат “ПРИЯТЕЛИ НА РУСИЯ – ДРУЗЬЯ РОССИИ, Дь ос” – така са се обявили. /Между впрочем, руските собственици на имоти в България са около …400 000/.
И да поднесат венци и цветя. Хрумнало им на хората да си свържат 3-ти март със съветската армия.
И, бас държа, че и на тях общината ще им даде разрешение. /Ако ще и на чист руски език да са си написали документите за искане на такова/.
Защо пък не? Нали най-важното е,
да разрешаваме, да разрешаваме, да разрешаваме… всичко.
Еми да взема да се облека в българска носия и да се просна ничком пред паметника – да им поднеса подобаваща признателност. За прищявката им. За подигравката с националния празник.
Да лежа долу пред паметника и да викам: Аз съм никой! Аз съм никой! Аз съм никой!
Малко множко ми идва тази година. Ще се махна.
Някъде. Дори и да не е толкова далече.
Да ме няма.
Източник: http://jeanager.wordpress.com/
