Президентът на КТ “Подкрепа” е на път след 22 години да се оттегли. На осмия конгрес на синдиката, от 8 до 10 февруари ще бъде избрано ръководство за следващите четири години. Тогава ще стане ясно дали организацията, която е една от емблемите на българския преход, ще има нов лидер.
Интервю за www.sofia-press.com
Д-р Тренчев, наистина ли обмисляте да се оттеглите от КТ“Подкрепа“след 22 години?
– По принцип аз от доста години, минимум пет, омислям целия натрупан опит и всички наблюдения, които съм имал за 22 години обществена дейност, тъй като съм в Независимото дружество за защита правата на човека от 8 октомври 1988-а. Пред очите ми се развиха всички процеси, 12 пранителства… Няма значително събитие в България, в което да не сме участвали. С две думи, считам че имам моралното право на някои обобщения за разлика от хора, които се появиха скоро. Ако разбира се натрупаният опит е гаранция за по-верни изводи.
Какво става в България сега?Какво ви провокира към тези размисли?
– Не съм взел окончателното решение, но не мога да скрия, че в мен има едно противоречие между съвестта и дълга. Дългът, който ме накара да се захвана с тази работа, която си беше страшна. За 22 години не съм лъкатушел наляво-надясно, за щастие и хората с мен са следвали пътя, който общо сме избрали. Ако разровите събитията назад, ще забележите с учудване, че за разлика от други, нямаме позиция, от която сме се отказали. Смяната на позиции е обичайна практика, особено за политиците.
Аз се отъждествявам с хората, които изпълваха булеварда от Орлов мост до след хотел „Плиска“. Това беше единият от двата огромни митинга на СДС, чиито създател съм и аз. Къде отидоха тези хора? Какво ги промени? Тези натрупвания поставят един голям въпрос – защо всъщност България днес е това, което коренно се различава от мечтите, които имахме тогава?Отговорът ми е много тъжен – аз съм се опитвал за ровя надълбоко, максимално да не персонифицирам, макар че доста конкретни хора допринесоха за това, което е в момента. В медицината най-важното, за да бъде едно лечение успешно, е да се постави правилна диагноза. Всяко заболяване има много прояви, наречени симптоми – температура, кашлица. Имаме лекарства срещу температурата и кашлицата, но потискайки ги ние изобщо не лекуваме заболяването. Истинското и вярно лечение е когато се намери причинителят на заболяването. И ако той бъде атакуван с подходящо лекарство, всички тези прояви на болестта отпадат. Аз съм бил и постоянно ходя в много държави, включително и в тези от Централна и Източна Европа. И тъй като ходя от деветдесета година, все пак правя сравнение. В една Полша, в една Чехия, в една Унгария отдавна забравиха. За тях старото време е един кошмар, който се изживява, за който вече само си спомнят. Но при нас все още има носталгия, правят се сравнения често, а и хората, които правят сравненията имат право, защото нещата са очевидни. Значи нещо ни попречи да се развием така, както другите. Те бяха на нашето ниво тогава, ние тръгнахме на равен старт, например с Полша.
Каква е правилната диагноза за България? Защо не я поставихме?
– Това е големият въпрос – защо стана така. Екзистенциалният ми проблем, това, което в личен аспект се питам, е дали ситуацията е поправима. Аз съм оптимист за България в далечно бъдеще, но съм изключителен песимист за близкото настояще. Не може човек да не преживява травматично крушението на идеалите и на мечтите си. Още повече, че им се посветих… и загубих безвъзвратно професията си. Страшно трудно ми беше, защото имах блестяща медицинска кариера. И едно семейство, което е разделено на двата края на земята. Идва момент на равносметка. Човек се пита заслужава ли си това? Още повече, че е видимо – нещата не се подобряват, а се влошават.
Диагнозата ми е в две посоки – явно за този преход са се готвили много сериозно, и то доста преди 89-а година, според мен. В крайна сметка преходът в своята основна част, е промяната на собствеността. Този процес беше отигран много добре, така че ако днес вие направите една щателна проверка кои са хората, които в крайна сметка можем да включим в тези пет процента успели в България, хора с много средства и голяма собственост, ще разберете, че са или бивши, или техните наследници, или хора на службите, или и двете заедно.
Да си го кажем направо – хора, свързани с Държавна сигурност, или наследници на бившата комунистическа върхушка.
– Да. Или и двете заедно, защото това са преплетени структури. Ако се проследи целия преход, както сега до известна степен позволява законът за досиетата, ще се види, че практически почти всички обществени организации, и то на висши позиции, в политически партии …
Да не забравяме бизнеса и медиите…
Бизнес, медии, външна политика и т.н., са инфилтрирани от хора на бившия режим и специалните служби.
Всъщност казахте диагнозата.
– Това е единият компонент на диагнозата. Вторият е, че имунните сили на обществото навярно не са достатъчни, за да спрат този процес на разпространяване на инфекцията. И аз мисля, че трябва чистосърдечно да си признаем, че това е един голям народопсихологичен проблем, който се състои най-вече в нашия краен индивидуализъм, в невъзможността да обединяваме усилията си за някаква кауза. Нашият стремеж е да оцелеем на всяка цена, не помагайки си, защото помагайки си би било много по-лесно, а сами, при което разбира се трудностите пред нас стават огромни и неразрешими. Вместо да се обединяваме, в тежка ситуация ние се разпадаме на индивидуалности и всичко е едно Брауново движение. По този начин не можем да акумулираме сила и да тръгнем в правилната посока.
Това звучи много горчиво, казано от създателя на първия демократичен синдикат в България. Същността на синдикатите е проявата на солидарност.
– Разбира се, но виждате ли, това съм го забелязал и при нашите хора. Когато едните имат проблем, другите наблюдават общо взето с безразличие. Когато те имат проблем, съвсем логично е другите да ги наблюдават със същото безразличие. Тук се губи това, което е смисълът на солидарността – не да скачаш и да пищиш, когато имаш проблем, а да помогнеш на другия, когато той има, за да ти помогне и той. Това се губи в нашата душевност. И още нещо – ние виждаме задаващ се проблем, но не реагираме, за да го избегнем. До последния момент си мислим, че ще ни подмине и няма да се стовари върху нашата собствена глава. А когато се стовари, тогава почваме да реагираме. По това се различаваме от психологията на доста други народи.
Какво ни инжектира тази отрова? Страхът от службите ли?
– Страхът е повсеместен. Намират се отделни личности, които преодоляват страха и казват истината. Не че другите не я знаят и не я споделят, но не намират куража да я кажат и да я подкрепят. Изчакват да видят кое как ще стане, от което обществените процеси вървят много бавно и мъчително стагнират. Ако мога да обощя, ние нямаме посока, нямаме кауза. Не говоря за “Подкрепа”, а за обществото. Бих казал, че вече започват да се наблюдават много сериозни елементи на отчаяние у хората.
Защо сега всички се занимават със СРС-та, в момент на тежка криза тук, която повечето страни са на път да преодолеят?
– Кризата е просто сегашното състояние на нещата. Аз говоря за много по-дълговечни каузи. Страната ни е имала каузата освобождение, каузата обединение, каузата България в естествени граници и т.н. Сега няма. Европа и НАТО са виртуални каузи. Хората не могат да ги почувстват така, както с тези прости национални каузи, които сме имали някъде до края на Първата световна война. В България има изключителни личности, и то не малко, които не могат да обединят усилията си. Спомням си най-старото СДС, което впрочем беше най-идеалистичното. Едните бяха най-бити в лагерите, другите бяха най-умни и интелектуални, третите бяха най-консервативни антикомунисти, четвъртите бяха най-прогресивни, другите най-големи. Всеки беше нещо най- и категорично не можеше да постигне еднакво мнение със своя колега. От което силата ни в никакъв случай не стана това, което трябваше, за да пометем старата система.
Що се отнася до това, за което ме питате, за Срс-тата, наблюдаваме процесите много внимателно, няма да скрия, че знаем доста повече неща, отколкото хората. Но най-общо казано, разликата в ситуациите сега и в миналото е, че просто тия ги хванаха на калъп, както се казва. За мен просто враждуват две крила на службите. Това е.
Последният нашумял синдикален проблем е ситуацията в „Леденика”. Пивоварите от КНСБ обявиха, че ще има стачка, ако се създават проблеми на бизнеса чрез натиск от държавните институции. Какво е становището на „Подкрепа”?
– И ние имаме хора там. Знаем, че имаше сериозни проблеми и когато бяха притиснали пивоварната с тези лицензи, алтернативата беше мениджърският екип да спре да плаща, което беше неприемливо за нас. Съгласете се, че работниците нито взимат решения за пазари и за кредити, а от тях се иска да си изпълняват задълженията и да не крадат. Какво прави работодателят, работниците не знаят. Не ме учудва това, което се случва. Нагледал съм се на ситуации с българския бизнес. Разбира се, всички тези неща, които се появиха, пооткрехнаха завесата какво става зад кулисите. Това го знаят всички. Но нещата не бяха сложени на масата открито. Подозираш нещо, все имаше малък процент надежда, че това не е така, но когато картите изплющяха на масата, всички си казаха “Леле, какво стана”. Случващото се показва колко далече сме от истинската демокрация, защото дори ако човек има всички демократични права, това не значи, че е демократ. Демокрацията е осъзната дисциплина, възприети със сърцето ти правила, които спазваш. Когато тя е наложена със страх, ти го приемаш, но всъщност не мислиш демократично. Предполагам, че това ще се преодолее от поколенията, които са родени при един по-сводобен живот.
Как, на фона на днешните скандали със СРС-тата ще отговорите на всички, които през годините ви обвиняваха едва ли не в параноя по отношение на това, че хора от службите все още контролират живота в България?
– Самият процес на прехода, на прехвърлянето на собствеността, в България е дълбоко опорочен. Не трябва да се учудваме, че паралелно с формалната демокрация и законност, тече един процес на приятелски връзки, обаждания, предполагам и сериозни пари се размотават нагоре-надолу. Всъщност има една паралелна България. Даже съм чувал от икономисти, че може би парите, които се въртят извън полезрението на държавата, са не по-малко от националния бюджет. Ние сме един много странен в психологично отношение народ. Настояваме за правила и ако те се отнасят до нас, не желаем да ги спазваме.
Не се ли оказва, че правенето на бизнес и на политика без правила, или с пари, предадени на тъмно, повлича крак и срива икономиката и социалната система в България?
– То първо трябва да има работеща икономика, за да искаме тя да задели пари за социалните системи. Нямаме стратегия за нищо. Общественият организъм, като сбор от системи, е нещо трудно за насочване насам или натам. Има системи, за които трябва да имаш ясна визия за 15-20 години напред. Не можеш да лашкаш енергетиката или здравеопазването една година насам, а друга – натам. Посоката трябва да е ясна за години напред. Политиците, в стемежа си да се карат помежду си и да заемат постове и да свалят другите, изпълняват на сто процента трагичната българска поговорка “Ще си запаля къщата, за да изгори на комшията плевнята”. Това ме натъжава. На базата на толкова видяно и преживяно започвам да си казвам “Какво правя тук”? Политическата среда е отровна, това е един сбор от индивиди, от които са селекционирани най-подлите, най-прикритите, най-аморалните. Това е нещо страшно. И няма нищо общо с приятелска среда, не знаете колко голяма е разликата. В такава среда трябва да внимаваш за всяка дума, да следиш интонацията, тембъра, за да разбереш скритите замисли. Една дълбоко нечестна среда. Общуването с нея просто те опустошава.
Доколко ГЕРБ, които са относително млада политическа партия, се вписват в тази среда. Могат ли да се справят със ситуацията?
– Мисля, че е още рано да говоря на тази тема. Ще се задоволя с отговор в друга посока. Властта, политическата власт, трябва да се упражнява от хора, които знаят и могат. И са почтени. Трудна комбинация. Но тази политическа среда изобилства от непочтеност. На България й трябват хора, които знаят и могат да управляват, а не хора, които искат да управляват. Като каламбур най-добре го каза Гиньо Ганев преди години: “Бедата не е, че всеки българин иска да стане министър, а министър председател”. Ние сме хора с безкрайни амбици, без никакво чувство за себеоценка. Желаем нещо, защото виждаме в него само фасадата, само облагата. И същевременно, както имаме свръхсамочувствието, така имаме комплекс за малоценност. Защото когато ни кажат нещо отвън, ние веднага свиваме ушите. Не вярваме в нашите неща. Ако желаем да променим тази държава, трябва първо да се вгледаме в себе си, не да търсим, както винаги, кой ни е виновен. Хвърляме доверието си на едни, после ги наказваме. Но този процес не води до вътрешна трансформация. Без да си мръднем пръста търсим две неща – кой е виновен за проблемите ни и кой може да ни оправи, за да му възложим надеждите си. Пак без да си мръднем пръста. Така се въргаляме от период в период. Трябва да разкъсаме този омагьсан кръг, както другите народи, където всеки, който иска да успее, се пита какво прави самият той за това. Тук мразим тези, които са успели и по някакъв начин са се откроили, било като по-богати, било с някакви титли, или по друг ред. В България всеки различен е обект на омраза.
