Иво Димитров: Бележки на тема гражданско общество

Знание, Не знание и социален мързел.

Напоследък все по-ясно си давам сметка, че ме е осенило прозрение. Ясно си давам сметка, че НЕ ЗНАМ. Просто не знам. Ето, ще ми се да извикам и аз – да сменим ББ. Уплел се е като пате в кълчища. Да викна, ама … НЕ ЗНАМ. Не знам кой ще дойде. Просто силно подозирам, че ще е следващшият ББ, който също няма да знае какво да прави. Защото колкото и да си Омайко Харизматичников, лозето продължава да си иска не хубави заклинания, а мотика. Пък и трябва да знаеш кога да я развъртиш, колко и докъде да копаеш и т.н. А аз не знам.
Не знам и за партиите. Уж проста работа. Чел съм, че са гръбнака на демокрацията. И че модела работи . Там. Ама тук партиите са синоним на бизнес сдружения със стопанска цел.
И за разделението на властите скъм чел. И знам, че работи. Там. Ама тук пък властите са толкоз разделени и независими, че напр,.съдебната в своята независимост сякаши оперира на Марс.
Чел съм и че Суверена ги определял. Властите. Там. Ама тук суверена е сведен до електорална единица, та изобщо не ми е ясно кой суверен, кой кум, кой сват и кой на булката брат.
Да не ви изреждам колко много НЕ ЗНАМ. Много е!
И затова напоследък започвам да се питам „Какво ТОЧНО да се прави”. А докато не знам, някак хич не ми се връзва на колата на „Искай и ще ти се даде” (демек-излизаме на улицата и искаме), защото има и друга „Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се случи!”. И 21 години се случва едно и също. Получавам обещание за промени. А накрая – пременил се Илия, погледнал се – пак в тия…
И кой е виновен? Някакви лоши чичковци. И народа. Че има силни лоши чичковци- има. Навсякъде ги има. Ама – чак народа? И аз съм „народа”. И с още 999 999 българи бяхме през юни 1990 г. навън и беше и светло и чисто и оптимистично и искахме да градим. Или януари/февруари 1997г. , когато една млада (тогава 2 годишна) госпожица възседнала татковите рамене, сияеше над множеството в центъра на София и разпръскваше Светлина и Топлина повече от достатъчна да ни стопли въпреки хапещия студ и всепроникващата, депресираща софийска зимна мъгла.
Така че, въпросът остава. Защо не става? Какво ни куца и кое ни пречи? Това, че сме някаква странна, генетично увредена порода? И то много странна. Докато си е тук – увредена. Когато отиде Там – изведнъж си става и нормална и работлива и креативна и се справя. И не е въпрос до човек и двама, а говорим за над милион и кусур. Та и това не върви.
И отговора май е прост. НЕ ЗНАНИЕ и МЪРЗЕЛ. След като НЕ знаем как да превърнем партиите в социални, а не бизнес, структури. Как да разчитаме на тях? То, която и да изберем – ще бъде все тая! С нови имена и стари корупционни практики. Защото ТОЗИ модел възпроизвежда едно и също. Тъй че, въпросът е да дадем модел. Но не на принципа „Там правят така”. Тамошният опит е хубаво нещо и трябва да се знае. Ама пък той трябва да кацне и пасне в наши условия! Ама едно към едно. С корумпираните чиновници и съдии, с безотговорните доктори, със системата на подбор изтласкваща нагоре възможно най-най-най-най посредствените и неграмотните.
Трябва да престанем да бъдем като онези умни (безспорно) ученици, които винаги вземат думата и спорят в час, преди да са си направили домашното. И какво става? Говорилня. Губи време. А иначе – умни деца. Но мързеливи. Научили от нас, че е достатъчно да имаш в главата Идеята и от тук нататък си всезнайко велик. Но не е така.
Та това сме ние. Уж знаем. Ама формално. По принцип. И то – как е Там. Но домашното се състои в това, да премислим нещата и да ги направим реалност Тук и Сега. Без това – всичкото ни знание си е живо НЕ ЗНАНИЕ.
И това, че лошите пречат не е оправдание. Защото няма нещо направено от човек, да не може да бъде поправено от човек. Просто … трябва да си направим домашното.
След 21 годиин вече няма оправдание в това „народа не излиза на улицата”. И да излезе – КАКВО? Като НЕ ЗНАЕШ ТОЧНО какво искаш, ще ти дадат онова което други решат.
А знанието няма да дойде от улицата или „Държавата”. Как си я предсткавяте тая, онези които си изкарват черният хайвер от нашето НЕ знание, да ни дадат доброволно властта?!?
Тук е нашият мързел. И самоневерие. Очакваме (много тъпо!), че като дойдат „наште” на власт, ще ни дадат нашето, а няма да си вземат „своето”. 21 години чакаме. И не става. И 210 да чакаме – пак няма да стане. Защото кучето скача според тоягата. А ние, абдалската, им връчваме тоягата и …ние скачаме както те искат.
И единственото спасение е …да си напишем домашното. Да ЗНАЕМ КАК. За това не е необходимо да имаме по три педи чело. Достатъчно е да мобилизираме собствените си идеи, знания, професионален и житейски опит и в хода на дискусии да ДЕФИНИРАМЕ и КАКВО и КАК. Тогава ще знаем и КОГО да изберем. Защото ще знаем конкретно какво искаме и как МОЖЕ да стане. Да видиме собствените си интереси, да ги стиковаме с тези на другите и да кажем- ТОВА Е. Та дори да сбъркаме – ще знаем КЪДЕ. Защото сме стигнали до КОНКРЕТНОТО.
Да си напишем домашното. Това е.
Другото е Не знание и мързел. И едно непрекъснато разочарование.

–––––-

Гражданско общество без акъл? Опитите продължават.

Мислех да започна с това за което всички сме за. От образование и здравеопазване, минете през добра съдебна система и ефективна администрация и стегнете до екологична храна, чист въздух и зеленина.
Разходете се като мен из мрежата и ФБ и ще останете поразени колко много и хубави инициативи има и колко много поддръжници събират.
А при тази разходка, нищо чудно, да останете с впечатление, че гражданското общество си го има, будно е, живо и аха-аха да вземе властта. Сал дето не случваме на управляващи…
След което дръпваме една пиперлива критика на въпросните „управляващи” (като не подминаваме чиновници,доктори, полицаи,съдии и т.н.) и … заспиваме със задоволено гражданско чувство.
Та даже по критичност така сме се изпедепцали, че друго няма да видите. Толкова октро критични сме, че чак … социалната критика и практически несъществуваща в нашата социология, политология или история. А за тези, които виждат противоречие в гореказаното, само да отбележа, че приликата между социална критика и да си озокаш болката е като между Канада и канализация.
Защото за разлика от инфантилно-плачливото общество, гражданското започва от идентификация на лични интереси, продължава през намиране на хора, които имат подобни интереси и намиране на път за взаимодействие, с оглед реализация на тези интереси. От долу до горе. На всеки хоризонтален и/или вертикален социален сегмент. От най-малката паланка до държавата.
И втората разлика. Само инфантилното общество се лови на въдичката „обещания”. Поради което с еднакъв ентусиазъм пее Осанна и Разпни го и на виденОфф и на Костов и Царя, на Дмитриевич и Боко… И разчита, че като дойдат на бял кон, същите чиновници, съдии, полицаи и проч., които си вадят черния хайвер от корупцията ще напишат перфектните анти корупционни закони. Или хората, които са направили пачки от лов на риба в мътна вода (и друго не знаят и могат) ще направят прозрачна управленска среда…
Та много ми се щеше да започна от онова за което всички сме за. И кликам. Подкрепям каузи и групи, подкрепям идеи… И знам, че е в общи линии това е поведение на умиване на ръцете. Защото дори авторите на тези хубави начинания хабер си нямат КАК да стане. И понеже практически нищо не става, емоционално се уморяваме, прегаряме и обезверяваме. И все повече считаме, че единственото което ни остава е да изокаме. Файда няма, ама поне емоционално се разтоварваме.
Година след година. А резултата е един. Кучетата си лаят- олигархията си краде.
А иначе „гражданско” значи ангажимент. Един клик не е ангажимент, а умиване на съвест и изокване. Ангажимент ще е, когато видиш, че онези „горе” съвършено целенасочено, обещавайки не казват КАК точно (като бизнес план напр.) да започнеш да търсиш конкретните решения на това КАК.
Без КАК няма контрол, няма и гражданско общество.
Но ние си се изокваме и сравнително успокоени заспиваме. До следващият ден. И следващото изокване.И поредното разочарование.

–––––––

Възпитание не е мръсна дума. Не е ли…

Говориме си за училището, за ВУЗовете, за наука и политици и някак пропускаме …първите 7, които постепенно стават първите 14, първите 20…
Ти-кането е станало сякаш национален спорт и бон тон на бо монда.
Гледам по телевизията едно още голобрадо нещо прочуто единствено с непознаването на български език. Наричащо се журналист. Та това нещо-нищо, разговаряйки с дама, /която го слага на малкото си пръстче като възпитание, образование и интелект/ я ти-косва с наслаждението на простака, не я изслушва, потропва с ръка, повишава тон и … нищо. Никому не прави впечатление. Както не прави впечатление, че компанията Близу – монополист на кабелната телевизия в София- е възприела практиката да се обръща на ти към клиентите си.
Та при това положение, да обръщаме ли внимание, че болшинството от младите хора, нямат никаква представа от формата „Вие”.
Съгласен съм, че това не е от днес. Или по-точно, това да се гордееш с липса на елементарно възпитание нахлу мощно в обществото ни с възцаряването на комунистическата власт. И беше дори някак срамно, да се говори във Вие формата. Другари сме, значи сме на ти и точка, а останалото са буржоазни предрасъдъци. Е имаше и нещо странничко: все се оказваше че тикащият е Началник, ама кой да обръща внимание на дреболии.
Дреболии като тази, че възпитанието е начин хората да съжителстват по-комфортно в обществото. Че е нормално да се отстъпи място на бъдеща майка или на майките и бащите ни… Че да се усмихнеш някому, дори и фалшиво е за предпочитане, пред това даму кажеш какво мислиш за него и близките му роднини съвършено искрено и с възможно максимална анатомична прецизност .
Че вероятно психическото ни здраве като нация рязко ще се подобри, ако удвоим използването на „извинете”, „благодаря”, „моля” . Без капиталовложения.
Е, усещам че издребнявам.
Тъй де!
Той бо монда определя бон тона…

––––––––-

Кой е ДЪРЖАВАТА?

1. Със сигурност – не сме ние. От нас зависи да избираме от онова което ни предложат на полит.пазара. Т.е. Ние между предложените ни трънки и глогинки трябва да изберем … орхидеи. Но орхидеи не фигурират в каталога за избор. Но пък ние сме си виновни, че не сме избрали орхидеи.
2. Май и Мин.Преда и управляващата партия не са. Като гледам скандала със СРС-тата и те изглуждат безпомощни. Почти като нас.
3. Съдебната система? Тя сама за себе си е държава в държавата и има единствено „външни“ отношения с държавата България.
Тогава?!?
Мрак и мистерия.
Гледайки държавата България, държавата е г-н НИКОЙ.
Изход?
Да почнем да отглеждаме орхидеи.
Ама това е трудна РАБОТА. Изисква мислене, изисква гражданска работа… а работа лие – не ми я хвали.
Та какво ни остава ли?
Ами да се надпреварваме по остроумие, доказвайки един другиму, че държавата е скапана, а народа сбъркан.
И пак.
А кой е … народа?…

Автор: Иво Димитров
Източник: http://ideabglab.eu/