Автор: Димитър Събев*
Преди почти 15 години реших да стана бизнесмен и да отворя магазин за музика и младежка мода в родния ми град. Получи се. С приятел направихме ООД и когато пиехме заедно в местния бар със звънкото име „Мелпомена“, остроумничехме, че правим общо събрание на съдружниците. Инициативата ми издържа година и половина и от всичко това не загубих пари.
Какво спечелих е трудно да се каже, но мисля, че спечелих. Тогава бях студент, на изпита по Търговско право ми се падна въпросът „Учредяване на ООД“. Разбира се, бях железен. Освен това се научих да общувам с клиенти, придобих основни понятия по комуникация с държавната администрация и разбрах колко трудно е да се намери лоялен и активен продавач. И колко строга е държавата към бизнес начинанията, дори студентските.
Най-големият враг на тоталитаризма
Казват, че малкият бизнес бил гръбнак на икономиката, защото създава заетост и доходи в най-големи мащаби. С малък бизнес спестяванията на хората влизат в по-смислена употреба от трупане на лихви в банките. Малкият бизнес кара хората да се движат, да са предприемчиви, но най-важното – той ги прави независими.
Не е случайно, че идвайки на власт, тоталитарните режими се стремят първо да премахнат малкия частен бизнес. Това стана след 1945 г. у нас и макар в по-малка степен, също и в другите страни от Източна Европа. Така е било и в Германия след 1935 г. Отклоняването на ресурси от и към частния бизнес, за лично развитие и потребление, е много неизгодно за централното планиране. А независимостта на хората е просто недопустима.
Ти не чакаш да ти платят заплатата или да те повишат. Ти си икономически господар на себе си. От твоята съобразителност и трудолюбие зависи какви удоволствия ще можеш да си доставиш в живота. Тази житейска философия пречи на светлото бъдеще, задължителният атрибут на всеки диктатор.
Но ето най-сетне дойде промяната на Десети ноември. Година по-рано беше приет Указ 56 – и само до края на 1989 г. се регистрираха над 17 хиляди фирми. Затова авторът Петър К. Стоянов твърди, че от това се възползваха специални, подбрани хора на партията, получили нужната информация и подготовка, стартирали бизнеса си по-рано от другите и спечелили преимущество, което трудно може да бъде наваксано от обикновения предприемач.
Както и да е. Обаче изминалите 20 години не донесоха много добрини на малкия и среден бизнес в България. Кълновете му бяха потъпквани неведнъж с безконтролна инфлация, банков крах и валутен срив. А за икономическата система, в която живеем днес, малкият бизнес е просто прекалено дребен (за замаха на господин Премиера).
Тъй като управлението на страната ни е PR управление, тоест политици и властници казват онова, което трябва да бъде казано, за да се хареса на народа, но правят това, което минимизира риска да бъдат упрекнати от опозицията и евентуално журналистите, темата за подкрепата за малкия и средния бизнес неизменно съществува в речите.
Същевременно бюрокрацията остава непокътната. Все същите прашасали приемни на институциите, същите смазващо бавни срокове, купищата разрешителни и позволителни са същите, тук са отказващите такси и намигащите чиновници. Всичко е на хартия, а стените пред обмена на информация между ведомствата все така се издигат до възбог.
Инвеститор клас Б
В момент, когато икономиката трябваше да получи подкрепа за излизане от кризата, големите предприятия обраха каймака на правителствената помощ. С атавистичен, криво разбран кейнсиански, ход на правителството, публичните инвестиции се прехвърлиха към инфраструктурните предприятия, а дребните търговци и производители бяха оставени да страдат от драстичния спад на консумацията на населението.
Премиерът открива заводи и супермаркети, реже със замах ленти на пътища, в които са наляти десетки милиони, хвали се, че отново се създават работни места, но никой няма да ни каже нищо за провала на чичо Пешо от съседния вход, който иска примерно да прави хляб или да ремонтира хладилници.
Докато чуждият инвеститор с куфарче с милиони си има цяла държавна агенция, която освен това го награждава с дипломи за „Клас А“, в България просто няма структура за подкрепа на малкия бизнес, нищо че като икономически оборот и социално значение малкият е много по-съществен.
Показателно е в тази връзка как Българската банка за развитие незабелязано загуби предназначението си да помага на бизнес развитието в страната и се превърна в каса за разплащане със строителните предприемачи.
На този етап дори не става дума за изгоден кредит или пък за насърчаване с данъчни лостове. Нека поне държавата спре да пречи на предприемача. Почти губим надежда, че все някога ще стигнем до деня, в който започването на бизнес ще е поносимо начинание. В момент, когато отчаяно се нуждаем от задвижване на икономическата активност, сайтът на Търговският регистър е на практика блокиран и е нужен поне месец за вписване на нова или промяна при съществуваща фирма. Това е недопустимо.
Държавата в ролята на капризна красавица
В момента разполагам с три конкретни примера за бизнес начинания, които се спират или ограничават от санкциониращото отношение на държавата. Това са проекти, които не искат от държавата почти нищо. Не, те само могат да й дадат, включително пари. Най-странно – а може би показателно е, че и трите „бизнеса“, освен отличен потенциал за икономически резултат ще имат значителен социален ефект.
Единият са родителските кооперативи в София: сдружения на родители, създали мини – детска градина, защото искат да са сигурни, че децата им са гледани добре и не искат да се редят с денонощия на опашки и да дават подкупи. Инициативата е следствие от това, че държавата не изпълнява социалните си задължения, но предвид хаотичните и бюрократични държавни изисквания, кооперативите работят – отлично – в нелегалност.
Другият е спонтанна организация на майстори, работещи с ръцете си (най-често като хоби) и търсещи публика и може би пазар за своите бижута, керамика, картини, играчки. Те са избрали да действат тихомълком и да не се възползват от фондовете за насърчаване на културата, тъй като се опасяват, че документалните и данъчните изисквания ще са непосилни за свободния творец.
Третият е намерението да направим център за младежко екологично възпитание в пустеещата и рушаща се база на едно държавно горско стопанство, която беше ремонтирана с доброволчески труд и проектно финансиране – и държавата от няколко години деликатно пасува.
Фермерът – застрашен от изчезване вид
Може би най-характерно е отношението на държавата към малките производители в сектора на селското стопанство. У нас по върховете масово се твърди, макар и не на висок глас, че фермерът няма бъдеще – силата вече била в ръцете на големите арендатори. Това не пречи веднага след това да се правят заключения колко голям бил потенциалът ни за биоземеделие. Трябва най-сетне да стане ясно: без дребен фермер „био“ земеделие няма.
От миналата година фермерите отново плащат на държавата акциз върху горивата, а от тази – и данък върху печалбата си. Но дори ако това до известна степен може да се оправдае със солидарната данъчна отговорност, липсата на държавна политика в сектора остава мъчителна. Дори да се абстрахираме от миналото – проблемите за адаптацията на аграрния сектор към променящия се климат едва започват да се мотаят из министерствата.
Но не бива да се абстрахираме от фактите и процесите, обясняващи защо покупателната ни способност е на дъното в Европа. Държавата след 1945 г. унищожи предприемачите в селското стопанство, тя трябваше и да помогне за възстановяването им след 1990 г. Обаче тя не го направи: земята беше раздадена на откъснатите от селото наследници – и държавата беше дотук. Шоков аграрен преход, осъществен в стил заселване на дивия Запад.
Дребният бизнес създава, повтарям, независими хора. Ако е имало някаква съпротива срещу съветската власт у нас, тя е дошла именно от тях, от дребните самостоятелни производители, които поне малко са се опънали на настъпващите ТКЗС. Затова се казва, че малкият бизнес е гръбнакът на икономиката. Българската икономика днес е безгръбначна. Съответно, безгръбначно е и обществото, а това е много удобно на властта.
А държавата си има и статистика. НСИ в петък отчете само 3.8% поскъпване на средствата за производство, влагани в селското стопанство, за четвъртото тримесечие, докато индексът на цените е нараснал с 27.2%.
Ах, тези лоши селяни. Обаче цените на семената, които според статистика са 1.7% по-високи, според фермерите вече им струват поне с 10 – 15% повече. Горивата за фермерите, изчисли НСИ, били поскъпнали с 3.4% – но само фактът, че акцизът на дизела вече не се възстановява, говори за 30% оскъпяване. Освен това производствените разходи в сектора се покачват вече 5 години, а цената на крайната продукция реагира чак сега.
Повече от сигурно е, че с изказвания като тези на министър Найденов как пържолите трябва да струват 6 лева няма да видим нищо добро. Дали пък той не говори за телешкото? Защото до края на 2011 г. млякото от 234 хиляди крави, повечето в малки стопанства, няма да може да се предлага на пазара. Изискванията на ЕС за хигиенни стандарти са напълно оправдани, но вместо да се бори за отлагане на срока за въвеждане на европейския регламент, българската държава през изминалите няколко години следваше да окаже активно съдействие. Сега 75 хиляди дребни стопанства са под въпрос.
Ангел или дявол?
И най-модерната икономика има нужда от определени услуги и продукти, които губят характерните си качества, ако са едросерийни. В еврозоната малкият и среден бизнес дава препитание на над 110 млн. души, а средният брой работници на европейска фирма е 6. В Япония в малки и средни фирми работят 57 млн. души. Дори в САЩ, където преобладава едрият капитал, във фирми с персонал до 50 души работят около 30% от заетите.
Малки са не само бръснарниците или кварталните хранителни магазини. Малката развойна фирма в технологичния и информационния сектори също има какво да даде. Идеите и рационализациите не обичат ведомствата; със сигурност стотици ценни идеи с реален маркетингов потенциал се губят само защото в страната ни няма практика идеите да се подкрепят и насърчават.
А на първо място затова, защото няма достъп до рисков капитал, който да помогне на бизнеса в прохождаща фаза. В последно време много модерни станаха така наречените бизнес ангели – богаташи, които са готови да дадат пари на заем, за да помогнат за осъществяването на някой проект. Не знам какво точно им е ангелското, щом в редица случаи тези хора търсят 51% дял в новото предприятие. Както се казва, ако щеш … Но разрастването на този бизнес говори, че у нас има потребност, която не се задоволява от традиционните банкови институти.
Страната на малкия бизнес
Убеден съм, че пътят на България минава през възобновяване на дребносерийното производство. Нито в текстила, нито в машиностроенето ние сме в състояние да правим конкуренция на големи страни, които могат да спечелят с икономии от мащаба. Нашите големи заводи са обречени да работят с по-висока себестойност от да речем Китай. Страната ни трябва да избере друг път.
Япония е сторила нещо подобно. Виждайки, че в електрониката Китай я изпреварва по мащаб, японската промишленост се ориентира не към производство на цели уреди, а към най-малките и сложните им съставни части, обикновено контрол на управлението, в които запазва своите предимства. Тоест и Япония избира малкото, макар и в по-друг смисъл.
Но преди да стигнем и задминем Япония, може би първо трябва да започнем с цехово производство на дребни серии традиционни продукти с висока добавена стойност. Чипровски килими, брестовишко вино, защо не казанлъшки парфюми и старозагорски електромобили – това са все неща, от които може да се потърси допълнителна цена, защото са редки и уникални. Впрочем пожелавам на бъдещия български електромобил да стане наистина масов.
Ако вярваме на умните хора, България няма шанс да не се нормализира и да даде повече пространство на находчивия и предприемчивия човек. Това става постепенно и сега, но наистина отчайващо бавно. Икономическо развитие, основано единствено на едри предприятия, е по-лесно за властта, но прави стопанството много уязвимо за циклите на конюнктурата.
Ако държавата продължи да върти като вярно куче опашка пред капиталиста – монополист, идващ от чужбина, в скоро време богати няма да станем.
Източник: http://www.webcafe.bg/
–––––––-
* Димитър Събев е роден през 1976 година. Има магистърска степен по стопанско управление от Икономическия университет във Варна. През 2002 г. става там асистент и докторант. Специализира икономика на устойчивото развитие в Германия. Автор е на студията “Свободни размисли върху възела на размяната”. През 2006 г. започва работа в София като икономически журналист и главен редактор на сайта Money.bg, след това – Връзки с обществеността на Българската търговско-промишлена палата. Наскоро от печат излезе първата му книга „Унизената земя“. В момента работи като главен редактор на Дарик Финанс.
