Автор: Мохамед Халаф
Онова, което виждаме в Тунис, Египет, Йемен, Алжир и Судан, е израз на невъзможността да бъде увековечен застоят, толкова характерен за нашия регион.
Двадесет години след разпадането на Съветския съюз и отхвърлянето на комунизма от европейските общества арабският свят продължаваше да живее във времето на студената война.
Арабските страни продължаваха да бъдат управлявани от диктаторски режими и да бъдат под полицейски контрол, като управляващите елити се изолираха от тенденциите в света. Така този регион стана нарицателен за упражняването на насилие и насаждането на страх и подчинение сред гражданството. Въведените под един или друг предлог режими на извънредно положение бяха продължавани в течение на десетилетия и се превърнаха в обичайна норма.
За положението допринесе фактът, че арабският регион поради най-големите си петролни залежи представлява особен интерес за великите сили и има централно значение в световната геополитика. Това на свой ред бе експлоатирано от
диктаторите, които използваха западните опасения
че единствената им алтернатива са ислямските фундаменталисти и че всяка промяна би довела до застрашаване на западните интереси.
Това като че ли безкрайно запазване на статуквото обаче имаше своята висока цена. Благодарение на характерния за арабските народи висок демографски ръст и нарастването на армията от младежи с университетско образование възникна социална прослойка, която настоява за по-добър живот и заетост.
Управляващите режими са изправени пред избор – да увеличат работните места и да насочат усилията си към задоволяване на всекидневните нужди на хората или да укрепват полицейския апарат, с чиято помощ да предотвратяват потенциални бунтове. Затова сега бъдещето на управниците в района до голяма степен ще зависи от това на коя алтернатива са заложили.
Подобряването на социално-икономическото положение изглежда трудна задача за режимите, които разчитат предимно на огромния репресивен апарат. Те са неспособни да осъществят коренните промени, за които настоява младежта и които не се ограничават единствено с искането за работа, а представляват и политически искания за подобряване на държавната администрация и отхвърляне на системата на еднопартийното управление чрез въвеждане на демократични процедури, свободни избори и предоставяне на основни свободи, т.е. всичко онова, от което въпросните режими се опасяват най-много.
Трудно е да се каже как ще се развие арабската сцена след бунтовете в Тунис и Египет, тъй като все още няма яснота в развитието на ситуацията в тези две държави. А освен това противниците на промените, особено в Египет, все още не са разкрили всичките си козове. Затова най-важният въпрос е каква роля ще изиграе египетската армия при определяне политическото бъдеще на страната, както и още по-важният въпрос –
каква ще бъде ролята на военните във всички арабски страни
в които елитите и техните партии се опасяват от разпространението на младежки бунтове.
Трябва да се подчертае, че сегашните събития вече доведоха до резултати, които по един или друг начин ще повлияят върху региона независимо от по-нататъшния ход на процесите в двете страни. Единият урок е, че не е възможно да бъде продължен животът на онези режими, които пренебрегват своите народи и заличават ролята им, игнорирайки техните искания за работа, достоен живот, участие в обществено-политическите процеси и по-справедливото разпределение на богатствата и ресурсите, които са узурпирани от политическите и свързаните с тях олигархични мафии.
Друг урок е, че не е приемливо да се търпи 30-годишното управление на един Мубарак и 42-годишният режим на един Кадафи, както и плановете им да бъдат наследени от собствените им синове – съответно Гамал и Сайф ал Ислам. Такъв пример вече имаме в Сирия, където дългогодишният президент Асад бе наследен от сина си Башар.
Вече не е възможно да се пренебрегват обществените интереси чрез предоставянето на културните институции на ислямските общности срещу тяхното деполитизиране, което на свой ред води до културна закостенялост и до
подчиняването на обществения живот на религиозните догми
Тази политика напълно парализира обществения живот, ограничавайки го до религиозни лозунги и пропагандни призиви за противопоставяне на културното нашествие на западния империализъм и ционизма.
Бунтовете в Тунис, а след това и в Египет показаха, че не са прави онези, които твърдяха, че политическият ислям и неговите партии са единствената алтернатива на тиранията. Това пролича от факта, че религиозните идеологически призиви отсъстват от лозунгите на протестиращите, които са фокусирани върху понятия като справедливост, свобода и достоен живот. Подобна тенденция ознаменува отслабването на притегателната сила на идеологиите, свързани с арабско-израелския конфликт, както и на ислямистките тези.
Това обаче
не означава, че трябва да се подценяват усилията на ислямистите
и радикалните елементи, които биха искали да използват протестите за техните тясно политически цели.
Онова, което показаха събитията в Египет, а преди това и в Тунис, е краят на политическите партии в цялото им разнообразие – либерални, религиозни, националистически и левичарски. Недоволството на образованата младеж беше канализирано чрез интернет и социални мрежи като „Фейсбук“ и „Туитър“ и се превърнаха в мощно оръжие срещу диктатурата, издигайки призивите за свобода и демокрация.
В обобщение може да се каже, че както арабските режими, така и техните народи са изправени пред сериозен избор. Те не виждат ясен път и нямат категоричен избор как да излязат от кризата, тъй като всяко решение има висока и дори болезнена цена.
Онова обаче, което може да се каже със сигурност, е, че връщане назад не може да има. Народите в региона поеха по пътя на промените и демокрацията и ако успеят да наложат своята политическа воля, това ще помогне и на Запада да играе по-конструктивна роля в този процес.
Източник: Дневник
–––––-
*Авторът е иракски журналист, кореспондент на кувейтския вестник Аl Watan
като гледам грешките на западната дипломация съмненията са ви основателни.
Дано не тръгнат по пътя на ислямизацията, каквито съмнения се появяват доста често когато виждаме лидерите на опозициите.