20 години след промените през 1989 вътрешното изгнаничество измести физическото
Автор: Елена Кодинова /Сега/
Преди години сред приятелите ми от гимназията се носеше слух като виц. Как един наш съученик, който се обучаваше в университет от Ivy League, така оскотял от носталгия, че се напивал с българска ракия и припявал на надута до дупка чалга под смаяните погледи на колегите си елитни WASP-ове. Някога това ми звучеше като мила патриотична хипербола, в която се допускаше и малко сиво-жълто за създаване на пънк атмосфера. Но пък днес историята ми се струва все по-реална и симптоматична.
Петнайсет-двайсет години по-късно емиграцията вече не е това, което беше. И тежките гастарбайтерски страдания, озвучени с „Облаче ле бяло“ или кафански ритми, започват да ми изглеждат комични и пресилени, дори на моменти ме натъжават. Както и умилението пред чалгата като метафора на живота ни, която някои са склонни да виждат през призмата на страданието си по дома като патриотичен екстаз. Защото това вече не са истински съвременни емигранти. Това са хора, които са си тръгнали от родината, обвити в балончето на родната действителност.
Извадили са се от локвата, но не са извадили локвата от себе си. А в същото време в локвата физически живеят хора, вътре в които времето е езерно и никаква чалга не може да замърси чистите повърхности в тях.
Българският народ е слабо космополитен
Тук-там в по-старите градове се носи подобен дух и се намират граждани на света, но повечето все още живеят в ерата на национализма, характерен за други времена. Много малка част от българското емигрантство напуска родината си с радостта, че отива да покорява непознатото и далечното. Когато го правиш с тази настройка, когато заминаваш със съзнанието, че всички хора по света са еднакви, искат едно и също и са способни на едно и също, се изпълваш с ентусиазъм и победителски дух.
Първата емигрантска вълна веднага след промените през 1989 бягаше от комунизма и неговите последствия. Искаше да отиде наготово в уредени държави и да изживее на мига своята американска, австралийска или западноевропейска мечта. Но малцина бяха готови.
Най-голям шанс имаха тези, които се образоваха в чужбина, а след това тръгнаха да я покоряват. Обучиха се как да живеят на другото място, усвоиха правилата му, чак тогава то им даде възможност да станат негови равностойни граждани. По-голямата част от другите бързо се разочароваха и се върнаха. Колкото годините минават и се приближаваме към съвремието, толкова физическата емиграция става все по-жалка и ретро. Тя е подгонена от бедност и несправяне на родното място и е готова на много жертви, за да получава заплата, каквато и в България не е невъзможно да се изкара. Това са хората, които отглеждат „скайп деца“ и поддържат симулативни семейни отношения, за да берат портокали, работят по строежи в Испания и гледат старци в Италия. Тъгуват и страдат самотни далеч от дома за минимални западни заплати.
Това никак не се връзва с логиката на съвремието.
Модерният човек е подвижен
Отворен е към чужди пространства и култури. Той е адаптивен и за него нищо не е окончателно и насила. Няма нужда да се закрепостява никъде. Днес живее във Франция и работи там. Утре си стяга раницата и заминава за Индия. Ако иска за няколко месеца, ако реши – може да остане и няколко години. Новото време дава тази възможност. Усядането винаги е временно и преходно. Има такива български емигранти и житейски скитници. Чувстват се у дома си навсякъде. Но повечето са от типа „Облаче ле бяло“. Заминават окончателно. Търсят някакъв еквивалент на някогашното соц. жителство в страни, където това звучи абсурдно и хората пътуват от град на град, от държава на държава – след работата си. Този вид емигранти непрекъснато страдат. Сякаш не могат във всеки миг, ако не им е комфортно, да отидат на друго място или да се върнат в родината си. Това ги бележи до живот и се държат с леко превъзходство, като носители на някакъв особен вид мъченичество. Което ми се струва напълно ненужно.
Съвременният свят вече е глобално село
Физическото място все повече губи значение. И между най-отдалечените две точки на планетата можеш да се придвижиш в рамките на едно денонощие. Много хора работят дистанционно. Пишат програми например за Силиконовата долина от яхтата си във Виетнам или Южна Африка. Може да са българи, а може и да са чисти лондончани или берлинчани. Други пък шест месеца печелят пари по проекти в чужбина, а следващите шест месеца ги харчат в България. За да постигнеш тази степен на свобода, се изисква да положиш известни усилия и да се образоваш. Никъде по света невежеството не се отплаща. Затова не мога да изпитам никакво съчувствие към хора, които хем не полагат усилия за развитието си, хем хленчат колко тежка е емиграцията и как нямат място в страната си.
Към други хора изпитвам емпатия и разбиране
Това са така наречените „вътрешни“ емигранти. За тях няма особено значение къде живеят. Някои от тях са на базов лагер дори по забутани български села, но няма световно пространство, което да ги плаши и изпълва с носталгия и тъга.
Не е интересно къде физически живеят и нямат намерение да се закрепостяват към никаква действителност. Готови са във всеки миг да си стегнат багажа и да отидат за колкото си време пожелаят някъде – дали заради работа, дали защото просто им е интересно да опознаят други места. Но дълбоко в себе си те не са в България. Не се информират от българските медии, а от интернет, написан на чужди езици. Шоумените, които ги забавляват, не са Слави Трифонов и Иван и Андрей, а Джими Кимел и Джон Стюарт. „Доктор Хаус“ им е по-интересен от „Стъклен дом“, защото настървено търсят действителности, в които побеждава интелектът, а не интригата и сплетнята по български. Не ги интересуват родните медийни сензации за новите силиконови бюстове и любовни афери на фолк звезди, нито поредните разкрития на Венета Райкова за влиянието на магията върху живота на „елита“ и световната история. Те се вълнуват повече какво мисли Ноам Чомски за събитията в Арабския свят. Забавляват се, като разглеждат с Google Earth примерно Австралия, където планират да отидат, а не като ходят по светски сбирки с измислени герои, които са известни с това, че са известни.
Вътрешният емигрант не гласува,
не участва в местното състезание на фалшификати, не държи да го харесват съотечествениците му, обладани от страстите на бедните и злите, не разбира българската политика. Той си живее по собствени правила. Няма работа в българските диаспори в чужбина, които се чудят коя поредна чалгаджийка да поканят на „турне“. (Напоследък „турнетата“ на чалгаджии в Америка и Западна Европа са много актуални. Докато ние в България се чудим как да им ограничим влиянието върху живота си, оказва се, че емигрантите не могат да им се наситят.)
Вътрешният емигрант е космополит и би се адаптирал много по-лесно на чуждо място от елементарния ретро физически емигрант. Но той не се натиска да ходи никъде, защото за него пребиваването не е важно. Той може да е учил в Сорбоната, но да не иска на всяка цена да реализира знанията си в родината на своята Алма матер. Освен това е индивидуалист и сам чертае траекториите си, не се води по клишета и обществени конвенции.
За съжаление, няма българско правителство, което да е положило усилие да го приобщи и използва. Даже по-скоро управляващите полагат усилия окончателно да го отчуждят. Първо с инициативи като „Българският Великден“, после с преклонението си пред юпитата и изказвания за разликите в качеството на човешкия мат’риал у нас и в чужбина, а напоследък и с всички опити за унизяване над интелекта (обиди срещу учени от БАН, преследвания на лекари, небрежност към българската култура за сметка на магистралите). Само че точно тези хора ще напишат книгите и ще направят научните открития, които биха могли да прославят България. За съжаление, когато го направят, няма да се чувстват българи. И сигурно също като Кристо ще отказват да говорят на родния си език. Защото противодействието на това, че родината ги гони, ще бъде тяхното изтръгване на родината от сърцата им.
Източник: http://www.segabg.com/
