„Не искам съдбата на българското малцинство да се разглежда като малко камъче, което пречи на големите интереси в региона.“
Иван Николов е председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград. Текстът, който следва, съдържа част от казаното на една доста слабо отразена в българските медии пресконференция, провела се на 28 февруари т.г. в София.
Трябва да ви кажа, че най-много разчитаме на журналистите и на българска общественост в борбата, която водим. Както знаете, темата на пресконференцията е забраната на поклонението пред паметника на Левски в Босилеград и посещението на премиер Цветкович в София. Анализът на събитията преди и след забраната на поклонението пред паметника на Левски на 18.ІІ.2011 г. в Босилеград показва, че тази забрана е била планирана много по-рано и е част от политиката, която има към момента поне три важни стратегически цели. Първата цел е да ограничи и изтласка ролята на Културно-информационния център в Босилеград, който се наложи като значим фактор в обществения живот на българите в Западните покрайнини; и да предотврати и по възможност спре процесите на национално и духовно осъзнаване сред българите. Втората цел е да отправи ясно послание към българските държавни, политически, културни и неправителствени организации и институции, че са нежелани на сръбска територия; и че тяхното присъствие и борбата за защита на правата на българите, според сръбското разбиране на нещата е недопустима намеса във вътрешните работи на суверенна Сърбия. Третата цел е да разчисти пътя за продължаване и ускоряване на досегашната политика на национална асимилация, сърбизация на българите и обезлюдяване на районите, населени с българско население. Освен това то имаше и една друга цел, която е насочена да отклони фокуса на общественото внимание на България от проблемите, които нарушават правата на българите – и не само правата на българите в Западните покрайнини, но и екзистенцията им, с провеждането на тази политика. И така, общественото внимание и вниманието на премиерската среща в София да се насочи към скандала, който стана в Босилеград. Както знаете, тази политика иска да постигне споменатите цели чрез компроматна война срещу КИЦ-а, сред нашите дългогодишни партньори в България, които ни помагат с културни програми; с овладяване и контролиране на вече завоювани позиции и дейности, и тяхното поемане от общинските власти в Босилеград, за да могат по-леко да се контролират.
Искам да ви върна малко назад във времето. Община Босилеград, вместо сама да издава удостоверенията за български произход на българите от Босилеград, през 2008 г., с позволението на Държавната агенция за българите в чужбина, най-напред овладя част от работата на КИЦ-а да подготвя и подава молбите за издаване на такива удостоверения. Същата година пое част от работата на КИЦ-а по подготовката и подаването на документи за издаване на визи в генералното консулство в Ниш; към края на 2009 г., със съгласието на Столична община овладя отбелязването на Българска Коледа в Босилеград, което от десет години преди това се провеждаше по организация на Столична община и КИЦ-а. По същото време Община Босилеград, със съдействието на министър Божидар Димитров, овладя една от първоначалните задачи на КИЦ-а – да съдейства за медицинска помощ в България на нуждаещи се социално слаби лица, които по друг начин не биха могли да се ползват с такава помощ. С тия малки отстъпни се укрепва позицията на общината и се отслабва ролята на КИЦ. Споменавал съм го и друг път – ние нямаше да имаме нищо против това, ако общинската власт в Босилеград, т.е. сръбската държаха, се бяха включили във възстановяване на обучението на майчин български език, служебната употреба на български език в администрацията, вероизповеданието на български език и ако отец Йоан* бе оставен да служи на български език, а общото социално и икономическо положение на малцинството се беше подобрило. Това не се случи и очевидно това не е и целта. Вместо това общинската власт в Босилеград, т.е. сръбската държава, се опитва да овладява и контролира тези демократични процеси, които водят до културно и духовно присъствие в Босилеград, българско духовно присъствие в Босилеград, и да го допускат само толкова, колкото това е по мярката на сръбските национални интереси, т.е. по мярката на разбирането на сръбските националистически партии.
Поклонението пред паметника на Левски, шест години поред, включително и на 19 февруари 2010 г., се организираше съвместно от КИЦ, Столична община и Община Босилеград, и се провеждаше по установения вече сценарий с панихида, интониране на сръбски и български химн, българско и сръбско знаме, културна програма и изнасяне на речи за името и делото на Левски; с присъствие на многобройни гости от България и местни жители; с български и сръбски медии, но под видимо засилено полицейско присъствие. И преди имаше опити поклонението на Левски да се формализира и да се превърне в просто полагане на цветя, без да се преосмисля делото на Левски и без да се търси вдъхновение в него.
През април миналата година последва изявлението на председателката на Народното събрание г-жа Цецка Цачева за безрезервната й подкрепа на Сърбия за членството й в Европейския съюз, без да се поставят насрещни искания за безусловното спазване на правата на малцинството. Ние символично протестирахме пред Народното събрание и българските медии няколко дни се занимаваха с нас. Имаше опити нашият протест да се изтълкува погрешно – че ние сме против членството на Сърбия в ЕС. Външният министър Николай Младенов в Ниш каза, че не разбира целите на протеста. Така че – вместо да обуслови подкрепата си за еврочленството на Сърбия с напускане на великосръбската политика на национална и културна асимилация; спазване на нашите национални и граждански права и свободи; създаване на икономически и други условия за нашето всестранно материално и културно развитие – българската дипломация тръгна по линията на най-малката съпротива и заложи на илюзията, че колкото по-скоро Сърбия влезе в Европейския съюз, толкова по-скоро ще бъде принудена да спазва европейското право за положението и правата на малцинствата. Членството в ЕС продължава да се разглежда като панацея за всички национални, икономически, социални и всякакви други проблеми на балканските държави.
Ние смятаме, че тази политика е погрешна най-малко поради три причини. Първата е, че в Сърбия все още няма ясна политическа воля за еврочленство. Втората е, че перспективата на сръбското членство е толкова далечна, че дотогава българското малцинство ще се стопи напълно, под натиска на репресивната великосръбска асимилационна политика и заплашителните социални, икономически и демографски процеси. Третата причина е, че членството в Европейския съюз само по себе си не е решение за проблемите на националните малцинства, както само по себе си не е решение нито за корупцията, нито за здравеопазването, образованието и пр. Положението на българите в Гърция, дезинтеграционните процеси в сърцето на Европа в Белгия са примери, че не всичко е в ръцете на ЕС, и че значителна част от тези неща са в ръцете на националните държави. Даването на бланкова подкрепа за кандидатурата на Сърбия за еврочленство, без да се поставят насрещни искания, от сръбска страна бе прието като поредно жертване на българското малцинство и репресивната политика срещу нас веднага се усили. Затова допринесоха и няколко неуместни изявления по медиите на министър Божидар Димитров, който явно симпатизираше на някои просръбски и български организации в Сърбия, и особено на кмета Владимир Захариев, и се изказа остро срещу представителите на, както самият той ни е наричал, „най-старата българска организация от най-смелите хора”, т.е. срещу представителите на КИЦ-а и ДСБ**. Слагайки се в ролята на арбитър и обявявайки се срещу нас, той ни злепостави пред сръбските власти, и те, явно окуражени от липсата на подкрепваща позиция, тръгнаха към настъпление срещу нас. Първи под удара попаднаха най-изявените активисти на КИЦ и ДСБ, повечето от които непрекъснато бяха разкарвани по съдилища за щяло и не щяло; и най-много отец Йоан, който се опитва да поработи по въпроса за вероизповеданието на майчин български език.
На 15 май под засилено полицейско присъствие се проведе и панихидата пред паметника на Стою Аначков Попов в село Долна Любата, Босилеградско, единственият запазен паметник на сръбските злодейства от 1917 г. На 29 и 30 май в Сурдулица, където също живеят българи, в двора на техническото училище „Никола Тесла” беше открита паметна костница на жертвите на българските окупатори от Първата световна война. Въпреки, че се боравеше с исторически фалшификации, в които се обвиняваше българската армия, че по време на Първата световна война е избила 20 хиляди сърби в Сурдулица, и беше публикувана книга с такова съдържание, реакциите на българската дипломация не бяха достатъчно силни; и костницата бе открита в присъствието на църковния клир, сръбската академична общност и Съюза на ветераните от войните. Изостанаха и реакциите на българските историци, които не излязоха да защитят честта на българската армия. Всичко това предизвика вълна от антибългарски настроения в Сърбия, които се стовариха именно върху българите в Западните покрайнини. Ние отбелязваме усилията, които министерството на външните работи и българското посолство в Белград положиха пред сръбската страна, но това явно не е било достатъчно, за да спре разрастващата се антибългарска истерия срещу нас.
От декември 2009 г. до началото на ноември 2010 г. депутатът от Сръбската радикална партия Драган Стеванович постави три пъти парламентарни въпроси на вътрешния министър на Сърбия кой е разрешил провеждането на поклонение пред паметника на Левски в Босилеград, кой е позволил на 27 ноември 2009 г. да бъдат допуснати в Босилеград членове и симпатизанти на политическа партия „Атака”; и в характерната великосръбска реторика, изпълнена с омраза и ненавист към българите, оцени, че въпреки, че тези поклонения са минали мирно и в най-добър ред, те са антиконституционни, антидържавни и застрашаващи суверенитета на Сърбия. И обвини сръбското правителство, че тези прояви са организирани с помощта на държавните институции, имайки предвид и случайното присъствие, и изказването на кмета Владимир Захариев по този повод. Същевременно, той от трибуната на Сръбската скупщина отправи призив към държавата Сърбия да реши проблема с пет души в Босилеград, за да могат останалите десет хиляди души да живеят нормално. Изглежда, че демократичното правителство на Мирко Цветкович твърде сериозно е разбрало тези призиви на сръбските радикали. В такива условия се стигна до отбелязването на 91-ва годишнина от Ньойския договор в Босилеград, когато на 27 ноември 2010 г., в нарушение на международното право и европейската практика, на гранично-пропусквателен пункт Олтоманци– Рибарци бяха върнати обратно около 600 български граждани, предимно членове и симпатизанти на „Атака”, заедно с техния лидер Волен Сидеров и евродепутата Димитър Стоянов. […]
От всичко това става ясно, че великосръбската асимилационна политика към българското малцинство с нищо не се е променила; и това стигна до знанието на цялата българска общественост, и особено на държавните органи и институции, които са длъжни да защитават правата и интересите на българите, където и да се намират те. През 2010 г. Демократичният съюз на българите предостави десетки оплаквания на българи, които по различни начини са били репресирани от сръбските власти, на Европейската комисия и на еврокомисаря по разширяването. Получихме отговори, че проблемите, които поставяме, ще бъдат поставени пред сръбската страна за дискусия. Въпреки, че Сърбия е подава кандидатурата си за членство в ЕС и това я задължава да се отнася по един нов, европейски начин към националните малцинства, под влиянието на радикалните сръбски екстремисти, които се готвят отново да влезнат във властта, политиката на натиск и сплашване на малцинството, както имахте възможност да се убедите и на 18 февруари, продължава.
В такива условия забраната за поклонението пред паметника на Левски в Босилеград беше очаквана и въпрос на време. В началото на февруари ние започнахме обичайните подготовки, и спазвайки законовата процедура, на 8 февруари подадохме осведомителен иск в полицията в Босилеград за поклонението. На 16-ти втори двама въоръжени полицаи влязоха в КИЦ-а и ни връчиха решение за забрана. В решението много коварно беше заложено едно изречение, от което можеше да се заключи, че е забранено шествие – нещо, което не сме искали; мога да го докажа. Защото никой от нас не би си позволил от поклонението пред паметника на Левски да прави политически PR. В изложението се обяснява, че решението е взето въз основа на чл. 11, ал. 1 от Закона за обществените събрания, според който полицията има право да наложи такава забрана, ако са застрашени движението, обществения морал, здравето и сигурността на гражданите и на обществото. Беше ни оставен срок за обжалване от 15 дни; и забележка, че жалбата не отменя изпълнението на решението. До вечерта осведомихме българското посолство в Белград и повечето национални медии в България и Сърбия. Реакциите в България бяха изключително бурни. На 17-ти втори българският външен министър Николай Младенов каза по БНТ, че е извикан сръбския посланик и той е изразил уверението си, че не е забранено полагането на венци и цветя пред паметника на Левски, а шествие. Повтарям, никой не е искал да прави никакво шествие в Босилеград. […] Междувременно в Босилеград се разпространява слухове, че забраната е наложена защото щели да дойдат екстремисти на „Атака” и фенклуб „Левски”, които щели да предизвикат безредици, палежи и трошени на витрини и прозорци. Подозирахме, че някой търси причина да докара два рейса полиция за борба с масови безредици; и най-малкото да демонстрира сила и да сплаши и без това смачканото българско население. На 18-ти втори сутринта един рейс с около 50 души жандармерия пристигна на гранично-пропусквателен пункт „Рибарци” и затвори границата. Другият с още 50 жандарми е бил оставен прикрит на 2-3 километра зад Босилеград. Вероятно планът е бил, докато едните държат затворена границата, другите да интервенират, ако ние нарушим забраната и тръгнем към паметника на Левски. Присъствието на полицейски генерал Младен Кунибак, областния прокурор от Враня, съдия-следовател и лекарски екип съвсем не оставят място за съмнение относно намеренията на сръбската страна. […]
Обяснението на сръбския посланик в София Александър Църквеняков, дадено пред българските медии [бе], че това е била само неприятна, изкуствено създадена ситуация, заради това, че е имало опасения, че десните партии в България ВМРО и „Атака” ще си правят политически PR; че те искат Западните покрайнини да се върнат на България и, че нито една суверенна държава не би позволила това. Искам да подчертая, че никой от нас не би си позволил от поклонението пред Левски да си прави политически PR; а що се отнася до исканията за връщането на Западните покрайнини искам да препоръчам на г-н Църквеняков, че най-добрият начин да се обезсмислят тези искания е сръбското правителство безусловно да спазва правата на българското малцинство в сферата на образованието, административната употреба на езика и писмото, вероизповеданието, икономиката, териториалното деление така, че да се гарантират минимални условия за нашата национална и културна идентичност, и да ни се създадат елементарни условия за икономическо и културно развитие, които застрашават екзистенцията ни в момента.
Три дни след това, на 21-ви и 22-ри февруари, на официално посещение в София пристигна сръбският премиер Мирко Цветкович. Привърженици на ВМРО, „Атака” и на български организации в Западните покрайнини протестираха, но сръбският премиер нямаше смелост да застане пред българските журналисти. Двамата премиери сложиха цветя пред паметника на Левски в София и това бе оценено като жест от страна на сръбския премиер. Също така бе обявено, че недоразумението е изчистено. Никъде не се спомена да е станало дума за положението и правата на българското национално малцинство. Думите на премиера Борисов, че: „България и Сърбия успяхме, въпреки тези малки камъчета, които често на Балканите обръщат и колата, отново да се върнем на пътя, който в следващите години дава много добри перспективи за българо-сръбските отношения. Трябва да докараме парите по нашите артерии, за да може народите ни да живеят по-добре. И в Сърбия, и в България хората искат по-високи доходи, и ги искат винаги от правителствата, а това става като докараме пари”. Това становище вероятно най-точно отразява политиката, която неведнъж ни е жертвала в името на най-различни цели. Най-напред за спасението на България от окупация през 1920 г., добросъседските отношения със Сърбия, след това на интернационализма, на партньорството за мир, за членството в НАТО, в Европейския съюз, и този път – в името на магистралите. Без да омаловажавам значението на магистралите и на добрите българо-сръбски отношения, не искам съдбата на българското малцинство да се разглежда като малко камъче, което пречи на големите интереси в региона.
Източник: http://www.youtube.com/watch?v=ka3QgAjhX7c
––––––––
* Абревиатурата ДСБ означава в случая Демократичен съюз на българите.
** Става дума за отец Йоан Занко Станойков и неговата борба да служи на майчин език в храма „Св. Иван Рилски” в с. Паралово, Босилеградско.
Бел.ред.: Въвеждащото каре и подчертаните пасажи в текста са направени от М. Христова.
