Автор: Едвин Сугарев
Станали сме по-малко. Над 600 000 българи са изчезнали яко дим само през последните десет години – сочат все още предварителните, но вече относително точни данни от преброяването, което приключи в края на февруари. Българите са били 7 932 000 през 2001 г. Днес са не повече от 7,3 милиона. Спадът е колкото населението на десетина средно големи градове. С този темп след столетие би трябвало съвсем да изчезнем.
Проблемът не е в самото намаляване, а в неговите причини: икономически, политически и психологически. Реалният мащаб на демографската катастрофа става явен, когато си зададем въпроса не колко, а кои загърбиха родината. Тръгнаха си тези, дето могат – младите, образованите, умните. Останаха тези, дето не могат – старите, бедните, неуките.
Тръгнаха си тези, дето дръзнаха да поискат сами да управляват съдбата си и да определят периметрите на собствения си живот. Сиреч – тези с гражданско чувство и самосъзнание. Тези, които искат да напреднат в живота толкова, колкото им позволяват възможностите, волята, вярата в собствените сили.
Останаха тези, дето искат някой да ги води. Някой друг да определя кое е добро и зло, някой друг да разпределя блага и наказания. Някакъв бащица, без който биха се чувствали осиротели като зарязано овче стадо. Тези, които ненавиждат напредъка на ближния и искат не те да са добре, а на Вуте да му е зле. Тези, чийто идеал е всеобщото равенство в нищетата.
Това разбягване от България е логично. Не е нормално нормалните люде да търпят държава, която ги прави на идиоти. Държава, която се опростачва с всеки изминал ден. Те се опитаха да я променят – и през 1990-та, и през 1997-ма. Правеха грамадни митинги, ежедневни шествия, издигаха барикади на улиците. Не успяха – а в някакъв смисъл на думата и тези, които бяха издигнати от тяхната воля, за да превърнат родината им в нормална страна, ги забравиха. Покрай тях забравиха и своите обещания. Не малка част от тях изтълкуваха тази забрава като предателство. И си вдигнаха чуковете.
А реалните чукове останаха в България. Останаха тези, дето могат да виреят само върху гърба на овчедушието и духовната ленност. Останаха тези, за които народът е стадо – и колкото по е стадо, толкова по-добре. Останаха комунягите, навлекли различни маски, но единни в своите наследствени права върху собствеността на обременената от половинвековното им управление държава.
Не само те, уви. Останаха и не малко нормални българи. Емиграцията е тежък кръст: не само защото човекът без корени е и без устои, не само защото се разтваряш в една чужда среда, ставаш никой, по принуда следваш само стратегиите за собственото си оцеляване – а това те лишава от идеали, до голяма степен и от вяра, и от надежди. Но и защото е обяснимо да искаш да избягаш от една робска действителност – както искаха да избягат нормалните хора преди 1989 г. – но е позорно да загърбиш една уж свободна страна, която реално може да бъде променена от общата воля на всички, които я обитават. В този смисъл емигрантството прилича на дезертьорство – и човек се чувства като плъх, напускащ потъващия кораб.
Тук, сред тези застрашително намаляващи българи, има все още мнозина, които чувстват кръвната връзка с родината, милеят за нейното бъдеще – и не биха похарчили това чувство само заради по-големите заплати и по-подреденото живеене. И точно те са големите жертви на обезлюдяването българско. Защото именно те носят на гърба си и към двата милиона пенсионери, и безработните, и крадльовците на държавната трапеза, и огромната чиновническа паплач, която всеки божи ден им вгорчава живота.
Те са малцинство в собствената си държава. И не могат да направят нищо, за да я променят, за да я превърнат в нормално човешко обиталище. Не могат – защото зависят от гласовете на старците, които не искат да повярват, че са прекарали живота си в комунистическо оскотяване и лъжа, от продажния политически елит, от корупционната проказа, от мутренската наглост и безмозъчното чалгисване.
Така че те също са емигранти – вътрешни емигранти, чужденци в собствената си страна. И вероятно малко по малко ще се примирят, че България не е родина, а прокълната територия, обитавана предимно от покорни поданици и нравствени уроди. И ще я загърбят на свой ред – като след политическата и икономическа емиграция ще имаме нова вълна – на емигранти от омерзение.
Това впрочем вече се е случвало веднъж. Така е изглеждала България към средата на ХІХ век: покорната рая си е кютала под властта на султана, носела е фесове и се е надявяла на някакво предизвикано от “международното положение” вчовечаване на турската власт; само някакви луди глави са недоволствали и се бунтували.
И забележете – бунтът тръгнал не от поробена България, а извън нея – от разпиляните във Влашко хъшове – сиреч от тези, които били вдъхнали въздуха на свободния свят, били разбрали колко важно е да имаш родина и чрез нея да се усещаш достоен, били видели какво е да си свободен, та ако ще да нямаш и два петака в джоба. И те започнали да се връщат и да палят чергата на робския рахатлък – понякога в буквалния смисъл на думата – както Бенковски палел стрехите, за да изкара селяните на жертвените пътища на свободата.
Ще доживеем ли още веднъж подобно връщане на българските блудните синове? Кой знае…
Източник: http://www.svobodata.com/
Къде изчезнаха големите протести в България?
Eдвин Сугарев
Те са нещо, за което мнозина си спомнят с носталгия. Стотиците хиляди пред “Александър Невски”, на площад “Демокрация”, на огромния митинг на седми юни 1990 г., когато хората, повярвали в своето по-достойно бъдеще, изпълваха целия булевард от “Орлов Мост” до “Феята”, че и по-нагоре; шествията, бденията, уличните барикади… Къде изчезна всъщност всичко това? Каква е причината тези хора днес да са се свряли в личното си битие – загърбили свързващите ги някога мечти, чувствайки се изгнаници в собствената си родина?
Протести, разбира се, има и днес. Хората протестират за какво ли не: за цената на това и онова, за или против някакви конкретни решения, които ги засягат. Понякога едновременно за и против. Наскоро пред МОСВ се бяха събрали два митинга: на еколозите, които протестираха против изсичането на гори за нови писти в Пирин, и на някакви люде от Банско, които напротив – искаха да се изсичат гори, щото това им развивало бизнеса. Доведени специално за целта и много добре организирани, тези люде бяха повече от еколозите и крещяха по-бабитски от тях, подкрепяни и от мощно дънеща музика.
Може би все пак би трябвало да се запитаме: е ли това протест или не е? Са ли протест сборищата на РЗС например, с които се ознаменува внасянето на една фалшифицирана подписка в Народното Събрание, с която се иска да бъде свикано Велико такова – и на които събраните дори не знаят за какво точно са ги довели пред бившия Партиен дом? Е ли протест вилнеенето на собствениците на незаконни постройки в Несебър – от хора, които са превърнали собствения си град в тягостен кич?
Не смятам, че подобни протести, на които сме свидетели днес, имат допирни точки с простестите вчера – и особено с тези от началото на 90-те. По-скоро става дума за синдикални, гилдийни и във всеки случай частни протести с много прагматичен характер, които обединяват групи по интереси и ги защитават донякъде с отчаяни жестове, а донякъде и с рекетьорски способи. Разбра се, че да протестираш е нещо, което върши работа – сиреч че държавната власт има достатъчно силен инстинкт за самосъхранение, за да ти позволява отвреме навреме да изкрънкаш по някоя благина, колкото и мизерна да е. Но това не са протести, които възстават срещу лъжата именно защото е лъжа, които търсят справедливост именно защото липсата й накърнява човешкото достойнство, които искат повече свобода, защото тя е върховното човешко благо, и които търсят по-високо качество на живот в гражданския, а не в гилдийния смисъл на думата.
Като казвам това, нямам предвид изчезването на гражданския протест като нещо окончателно приключило и оттекло се в историята. Граждански протести все пак има, независимо от техния повод – само че се случват рядко и в тях участват все по-малко хора. Такива са протестите на зелените; такъв беше например организирания от студентите протест, който окървави жълтите павета на 14 януари 2009 г. Смея да твърдя, че между него и протеста от 11 януари 1997г. – или този от 14 декември 1989 г.имаше една разлика: в числеността. Ако тогава срещу палките на полицаите имаше не 2 000, а 20 000 човека, тройната коалиция щеше да премине в миналото в рамките само на няколко седмици.
Но същевременно съзнавам, че еуфорията от началото на 90-те няма вече да се повтори: тя беше чист порив към свобода, беше експлозия на енергия, трупана през дългото безвремие на лъжата. Може да се повтори единствено това, което се случи през 1997 г. – а това бе бунтът на излъганите, отчаяни, ограбени и доведени до скотско битие хора. Може – ако я докараме пак дотам, което е доста вероятно. И ако все още има кой да протестира. Защото двете млади поколения протестиращи: студентите от 1990-та и студентите от 1997-ма, тъй красиви и изобретателни в своите знакови жестове, вече ги няма в България.
Редно е да се замислим за това къде изчезват или поне защо изтляват именно този тип протести: гражданските, онези, които мислят този акт не като сметка, а като кауза. Мога да посоча поне една причина за тяхното повяхване: липсата на ценностни и нравствени ориентири. За да протестираш, трябва да знаеш две неща: срещу кого протестираш и в името на кого протестираш. И двете бяха налице в първите години след 10-ти ноември – можеше лесно да се отличат добрите от лошите; а самият протест беше в името на свободата; неговата енергия беше самата свобода.
Сега тази разлика е заличена от съзнателната целенасочена девалвация на всички граждански достойнства в годините на прехода, и от не по-малко съзнателното култивиране на амнезия, на страх от свободата и бягство от отговорността. Защото – ако всички са маскари, то тогава срещу кого протестираш? И защото, ако всички вече са те излъгали, то на кого можеш да разчиташ да бъде твоя представител и да защитава твоите интереси, ако този твой протест успее?
Най-трагичното обаче не е в изтляването на гражданската енергия, а в липсата на възможност тя да се рекултивира, да се възроди, да намери нови цели и нови методи за постигането им.
В едно демократично общество това е възможно, тъй като общата свобода гарантирна солидарност срещу всички, които посягат на нея – дори и посегателството да засяга само нищожна част от него. В този тип гражданско общество водещият мотив е чувството за справедливост: дори и каузата на един протест да не те засяга пряко, ти се присъединяваш към него, ако си убеден, че това е една справедлива и достойна кауза.
В едно псевдодемократично общество обаче, каквото за съжаление сме, положението е по-различно. Първо свободата не се мисли като висша ценност, защото свободата е и отговорност; тя те поставя всеки миг пред избор и те заставя да отстояваш ценности, които често са по-различни от личните ти интереси. И второ, защото разпадането на нравствените критерии, липсата на договорена именно по граждански път, чрез дискусии и борби, мяра за добро и зло, предполага релативността на тези критерии и следването единствено на лични критерии за оцеляване.
При това положение свободата се заменя за паница леща, а общото бъдеще бива загърбено в името на личното преуспяване – това на по-силния, по-гъвкавия или по-бруталния. Именно този разпад извика на живот чалга-културата, на която станахме свидетели, а докато тя е на дневен ред, за никакви масови граждански протести не може да става и дума.
Вероятно всички биха си задали въпроса: е, какво ни остава тогава? Бих отговорил с два конкретни примера. Първият е една снимка – една от най-прочутите снимки на света. Колона от танкове приближават към площад Тянанмън, за да смажат студентския протест от 1989 г. Един единствен човек, един китаец, е застанал срещу колоната. Сам.
В историята – в нашата включително – има моменти, в които всеки трябва да направи своя избор. И в тези моменти никакво оправдание не е, че няма други като тебе. Та този китаец е направил своя избор. Бъдете сигурни, че все някога и на всеки от вас ще му се наложи да направи такъв.
Вторият е свързан с един конкретен “малък” протест. Летувам всяка година в Камен бряг, малко селце на северното крайбрежие. Трудно можем да го определим като курорт – по-скоро е точно обратното на бетонените чудовища, които се кичат с това име. Все пак хора идват, повечето от тях са приятели помежду си. И може би именно защото е странно, непривично, сурово и по особен начин омайно място, идват най-вече читави хора, а не поклоници на чалгаджийския стил на живеене.
Преди няколко години обаче една вечер обаче селцето бе мощно огласено тъкмо от чалга. Някакви се бяха довлекли и разпиваха в двора на една от къщите. И тогава децата ни – тинейджъри на по 16-17 години, се събраха, обсъдиха проблема, спретнаха демонстрация и отидаха да протестират пред къщата. По всички правила – дори с набързо написан трансперант: “Вън чалгата от Камен бряг!”
И – струва ми се – докато ги има тези хлапета, има и надежда. Те са знакът, че нацията още не е колапсирала. Заради тях си струва човек да се бори. За тяхното бъдеще…
„Защото именно те носят на гърба си и към двата милиона пенсионери, и безработните…“
Изглежда авторът все още не е нито „в двата милиона“, нито пък са го оставили без работа, сиреч препитание. . .
„Те са малцинство в собствената си държава. И не могат да направят нищо, за да я променят, за да я превърнат в нормално човешко обиталище. Не могат – защото зависят от гласовете на старците, които не искат да повярват, че са прекарали живота си в комунистическо оскотяване и лъжа…“
Навярно авторът е младеж, който никога не е бил човек на президента Желю Желев и кракът му не е стъпвал в посолствата на РБ в Делхи или, да кажем, Улан Батор.
А преди т.нар. „10 ноември“ сигурно е търкал наровете на кой ли не социалистически затвор. Защото с такъв жар може да пише само или автентичен борец срещу тоталитаризма, или талантлив дисидент-единадесетоноемвриец. Нека читателят отсъди коя е кръвната група на автора.
„И те започнали да се връщат и да палят чергата на робския рахатлък – понякога в буквалния смисъл на думата – както Бенковски палел стрехите, за да изкара селяните на жертвените пътища на свободата.“
Тука героичният автор вече „ут’епа рибата“ с Бенковски. Или е учил-недоучил (което не ми се верва), или е тръгнал да гаси огън с руски бензин. Все пак днес е 3 март, скъп на сърцето празник, но пък истината е по-скъпа.
Следващият текст е откъс от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – С., „Янус“, 2007. – 491 с. (с.180-183).
„Осъзнавайки факта, че по своя характер Априлското въстание е било пълно изключение от всичките познати на историята класически примери на проявление на въстания или революции, Иван Хаджийски осъзнал, че за да разбере същността и характера на самото въстание, ще му е нужно преди това да разбере същността и характера на личността или феномена Георги Бенковски.
Така, като негови (на Георги Бенковски) най-забележителни черти или особености Иван Хаджийски систематизирал следните: физическа представителност; подвижен ум; неизчерпаема енергия; пламенна и убедителна реч; властолюбие; диктаторство; славолюбие; гордост; дързост; непонасяне на чуждото мнение; самочувствие за непогрешимост; отвращение от „хората на граматиката и философията”; ползуване от изключителното внимание на жените (залагане върху авторитет, изграден върху мнението на жените); подходяща външна форма, внушаваща съвършенство; неграмотен, но обаятелен; неукротима воля, с която обгръща трезвите и еснафски благоразумно настроените комисари; житейска опитност; генерал-щабен талант; разчленяване на съзнанието в много посоки; владеене до съвършенство на изкуството да се представя; безбитник; старание да създава рангове и почетни разстояния; умение да се представя за пратеник на велика чужда сила – на руския император; салтанатлия; създаване на външни форми на въстаническа организация; заповедничество, представляващо израз на сила, въображаема по същество, но действена по форма; умение да печели народа, като го заплашва; умение да изгражда външен блясък на своето първенство; умение да проявява театралност в действията, по същество силно пародийна, но даваща възможност на хората да „опипат” и „помиришат” българската свобода, власт и сила.
Несъмнено, подобно на спонтанния размножителен процес, обусловен от диморфизма при насекомите и животните, всичките тези същностни качества на Георги Бенковски не биха имали абсолютно никаква стойност без наличието на почти автоматизирано строга респондентност или съответствие в същностната характеристика на „народната менталност”; и съвсем неслучайно, само близо половин век по-късно един западноевропейски политически лидер бе написал специална книга, в която бе обосновал тезата, че народите са устроени по женски и предпочитат завоевателя, а не просителя.
Така или иначе, без да навлизаме в анализ на всичките посочени негови забележителни черти или особености , тук и сега, с оглед специфичния аспект на нашата изследователска задача ще посочим, че най-главната същностна черта на Георги Бенковски, която е и най-главната същностна черта не само на Априлското въстание, но и на самия „дух на българския социум”, е именно неизменният стремеж към създаване и поддържане на фалшива външна проявна форма, сугестираща наличието на съдържание, каквото всъщност няма, не е имало и дори е невъзможно да има.
Или иначе казано: революционното съдържание на Априлското въстание е фалшиво съдържание, наложено отвън, а не реално произтичащо и идващо отвътре в българския социум. Реално съществуващият и естествено функциониращ български социум не е бил изпитвал и не е бил имал никаква нужда от каквато и да е промяна (най-малкото пък именно от революционна промяна!), поради което в него и дума не е могло да става за проява на някакъв „спонтанен стремеж към свобода”.
И това е било така просто защото както и когато и да е било преди, така и тогава, така и след това (включително и днес!), българското общество не е било изпитвало чувство или усещане за липса на свобода .
За да преодолеят проявлението на посочената „естествена логика на събитията”, дейците на т. нар. национално-освободително движение са били поставени пред изключително тежки изпитания – те много добре са разбирали, че целеното от тях „революционно дело” не може да произтече от естествения ход и естествената логика на нещата вътре в живота на българския социум, и че т. нар. „революционно съдържание”, всъщност, трябва да бъде изкуствено и насилствено внесено отвън. Това е било разбирано много добре дори и тогава, когато официално и пропагандно-външно-консумативно е доминирала стратегията, че революцията трябва да тръгне отвътре, че народът сам трябва да се освободи, че не може да се разчита на освобождаване отвън.
В стратегията, насочена към внасянето на революционно съдържание отвън са били вклинени изключително разнообразни методи и похвати, които, обаче, по същество са се свеждали до внасяне и налагане на привидност за наличие на такова съдържание, т. е. към реализиране на стратегията, насочена към създаване на външна фалшива форма. Конкретният образ на тази „външност”, разбира се, приемал най-разнообразни превъплъщения. Именно поради тази стратегия на неговите организатори, ръководители и функционeри т. нар. Априлско въстание въобще не е било и не е имало характер на въстание, а по същество е било своеобразен революционен театър, т. е. бутафория.“
Великолепна статия!