След медийни и други изяви, в които духовници от Българската православна църква се опитаха да ни предпазят от Антихриста, се запитах – макар бидейки само един мирянин, влязъл в храма още като дете – за отзвука, за ефекта от тези инициативи. Запитах се дали нашата Православна църква (след като преживя разколи, битки по свещоливници, убийства на свещеници включително и пр.; и след като събра достатъчно енергия да заяви по-видимо обществено присъствие) би могла да убеди съмняващите се, не дотам просветените, не особено въцърковените да й вярват достатъчно. И ако априори не може да се каже, че тя има достатъчно собствен духовен авторитет – колкото и некрасиво и тъжно е да каже това – то дали може да се очаква, че ефектът от последните й инициативи ще бъде такъв, какъвто би искала да е? Или напротив, ще е обратен на търсения.
Представители на нашата църква отвориха дебат за носителите на злото и назоваха, така да се каже, вещиците. Но никой свещеник или, още по-малко, владика на тази църква не е отворил и едва ли скоро ще отвори открит дебат за търговците в храма например, за лицемерието и комерсията, които се срещат за съжаление в немалко православни черкви и манастири. Никакъв публичен разговор няма за продаващата се в православни черкви светена вода например. Или примерно за ценоразписа на Св. Синод за требите. (Според който, когато кръщавате детето си, плащате 8 лв. за купел. Купелът, ако някой не знае, си е един и същ; когато се потопи едно детенце вътре, едва ли амортизационните отчисления, така да се каже, струват 8 лв. И това е само един от примерите, има и доста други.)
В тази църква не се случи и православните ни духовници, на които по време на бившия режим не са достигнали силите да не сътрудничат на бившите тайни служби (да не злепоставят своите братя в Христа – и така да порастват включително в йерархията), да изразят някакво публично извинение или съжаление. 20 години след края на тоталитарния режим – с изключение само на митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, владика на задгранични епархии (недолюбван може би от колегите си точно заради откритостта си) – никой друг наш владика или свещеник не каза или написа нищо от рода на: „Прощавай, български народе”. (Или примерно: „Простете, братя и сестри, трудно беше, такова беше времето, нямах сили за друг избор”.)
Някои от митрополитите, най-висшите владици на БПЦ, се показваха нерядко по „първите места по пазарите”, научиха се на PR като политиците и много държат на висшепочитанието към себе си, но дали си спомнят достатъчно онези думи на Христос, че: „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” [Марк, 10:44]. Дали си спомнят владиците, че след като сам небесният Владика никога не се е големял, нито е имал титла или сан, или пост някакъв в каквото и да било институционална йерархия, и те самите не бива да се свенят да се грижат повече за свещениците и миряните от своите епархии. (Да не се изкушават лесно от външното началничество, а от вътрешното).
Защо все пак не първо с плевелите в собствена нива започна да се бори БПЦ? Или примерно с това да престане да стои далече от всички онези трудности и проблеми, които има този народ, това общество в последните години. (И не защото разбира се ролята на църквата е да бъде някаква социална институция, а защото едва ли може да се каже, че думите Христови: „Гладен бях и Ме нахранихте, жаден бях и Ме напоихте, странник бях и ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте…” [Матей, 25:35-36] не се отнасят за отците, духовниците, свещениците; че се отнасят само за миряните.)
И защо ли, освен всичко друго, когато нашата църква, владиците на БПЦ подаряват библии, и този „помен” правят с „чужда пита”? (Например чрез някоя фондация, на която даряват пари протестанти примерно, която отпечатва православни библии в Китай примерно, и подарява тези библии на нашите православни владици включително. А това, което прави в случая нашият Св. Синод, е да качи на сайта си благодарствено писмо от дарителя на библиите, който благодари за това, че е дал, обещавайки, че още ще даде.*)
Ако нашите владици и свещеници не разбират, че авторитет сред един много лъган, скептичен, недоверчив народ не може да се гради само върху сана (или, че невъцърковените, само номинални православни едва ли биха се приближили повече към Православието и едва биха се доверили на тази църква достатъчно, ако клирът не се опита да почисти първо собствения си двор), то би било жалко. Тази църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят, но докато не отстрани фарисейския квас, плевелите в своята собствена нива – и когато е права и има достатъчно искрени намерения, може почти никой отвън да не я чуе.
И така, докато наши православни духовници се стремят да ни предпазват от лъжепророците (които, ако става въпрос за Дънов и Ванга, не са някакви, така да се каже лесни за оборване цели – понеже нито сан са имали, нито някакви външни основания за авторитет в своето земно битие); докато някои от тях наричат в прав текст по телевизионни студиа католиците сектанти (демонстрирайки култура на общуване с давност от времето на Великата схизма); докато един иначе много симпатичен, искрен монах**, завършил Международни икономически отношения, прави докторантура в Богословския факултет, свързана с Петър Дънов (прочитайки доста неща от това, което се свързва с Дънов, в нерядко елементарен или извън контекст); или докато една външно много хрисима богословка*** играе роли на водещ и модератор в беседи, в които владиците (може би неслучайно) не присъстват – никой представител на БПЦ не организира никакви публични дебати за някои не особено симпатични (да не кажа антихристови) практики в самата църква. Практики, от чието преодоляване би зависело всъщност много повече въцърковяването, привличането към Православието на всички онези номинално наричащи се православни, които влизат само по големи празници в черквите. И като влязат, често не знаят какво да правят там.
Хубаво е разбира се, че макар и години след освещаването на храма в Рупите, се заговори на по-висок глас за „иконите” и стенописите на Светлин Русев, които са всичко друго, само не и православни икони и стенописи. Хубаво е, също така, и желанието да се предпазят хората от твърде многото врачки, баячки, гадателки и пр., към които доста хора се обръщат в мъката си. Хубаво е въобще това желание да се запази чистота на вярата, да се просвещават миряните и пр. Не е хубаво обаче, когато – ако освен духовник си и изследовател, и изследваш определени учения или личности – да не правиш разлики между понятия като окултно (скрито) знание и черна магия примерно; или между пророкуване и викане на духове. (Ако обикновеният християнин не прави такива, пишещият книги докторант трябва да може да ги прави.) Или ако не си даваш сметка за понякога твърде значимите разлики между символичен и буквален контекст. Или ако си способен да четеш, сравняваш, анализираш в един-единствен контекст; просто, лесно и ясно…
Ако се разглеждат нещата в изкушаващо лесен, един-единствен или само буквален контекст, то тогава каквои биха казали атеистите примерно за историята за Адам и Ева? Че християните вярват в някаква митична история, в една приказка? Смята ли някой впрочем, че злото не е достатъчно интелигентно, че да не може да си играе с всякакви смисли, контексти, нюанси, несъвършенства на човешкия разум така, както си е поиграло с разума и светоусещането на еврейските първосвещеници във времето, когато идва обещания Месия? Или в средните векове – с разума и светоусещането на някои католически свещеници? Може би все пак само Висшият, Божият разум, който единствен знае всичко; и който, що се отнася до пророците и лъжепророците ни е оставил „маркер”, че: „По плодовете им ще ги познаете” [Матей, 7:16]; който е оставил и послания като: „Имам и други овци, които не са от тая кошара” [Йоан, 10:16] – може би само Той знае защо на този свят има не само различни култури и различни езици, но и различни пътища към Него. Във всеки случай ако самият Творец на всичко видимо и невидимо четеше, така да се каже, всичко в един-единствен контекст, какво биха правили влъхвите пред яслите на Спасителя? Тези източни звездобройци – и магьосници, в крайна сметка, ако ги прочетем буквално – дето, за разлика от еврейските първосвещеници, Го припознават за такъв, изминават много път, за да Му се поклонят, и не Го предават на светски управници. Впрочем, ако спомним пак за Антихриста – това, което не бива да се забравя за него е, че за разлика от благовестения според църковния календар на днешния ден Спасител, той ще поиска да завладее не само душите, но и цялата земна власт.
Мариана Христова
http://stranitzi-stannitzi.blogspot.com/
————————–
* Дарителят в случая е проф. Дечко Свиленов, председател на фондация „Приятели на България“
** Йеромонах Висарион, автор на книгата „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на Антихриста“
*** Десислава Панайотова, директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. Св. Кирил и Методий“ към столичния храм „Св. Св. Кирил и Методий“
Аз не успях да спра цигарите (не защото викам духове с тях разбира се :)). Но бях ги доста понамалила, докато не се наложи да концентрирам почти ежедневно повече внимание върху това как да си ги набавя. Този външен „благороден“ натиск, чрез който е държавна политика вече в много страни акцизът върху тютюневите издения да вдига десетократно реалната им производствена цена, може да има и обратен, в някакъв смисъл, психологически ефект. Не във всички случаи, но може да има.
Не всички хора, които започват да пушат, влизат в по-значима зависимост от никотина. Аз не бях от тях. Знам, че не е хубаво да се пуши (има си хас), знам, че сама се тровя, но понеже има отрови, които човек приема не по своя своя, онези, които по своя воля (пристрастеност :)) приема, може понякога ако не да спре, то поне да намали, ако други, дето не по своя воля приема, не са му взели доста от възможностите за съпротива. (Човек винаги може да си намери оправдание, както виждате :), но не е само оправдание това.)
Колкото до това, че никой или почти никой сигурно не влиза в блога ми, това нито не ме притеснява, честно да ви кажа. И аз рядко влизам в него – когато пускам някой текст в него, все едно, че го записвам в някоя виртуална „папка“ в компютъра си. Когато започнах да пиша разни журналистически материали за разни вестници, нямаше още никакъв интернет разбира се. А оттогава минаха много години, в които съм писала всякакви неща – къде добри, къде не, повечето от които изобщо не ги помня, защото и вестниците, в които съм работила или в които са излизали, бяха преходни като прехода, през който се появиха.
Уважаема Мариана,
Благодаря Ви за откровения отговор на спонтанната ми критична забележка.
Благодаря Ви и за премълчаното по същинските пиперливи проблеми на религията, имаща само външни сходства с Христовата вяра.
Заинтригуван от реакцията Ви, прощудирах личния Ви блог – от 11 февруари 2009 г. до 25 март 2011 г. Силно съм впечатлен от обширния спектър и граждански ангажираната позиция на Вашите публикации.
Същевременно ме смути липсата на какъвто и да е коментар по който и да е от повдигнатите от Вас общественозначими въпроси. Което, впрочем, съвсем директно подсказва какво е равнището на съвременната нашенска аудитория – фен на чалгата, порното и садомазото.
И за да не прозвуча като хвалебствено изказване на дежурен хвалител при защита на кандидатска дисертация от поредния представител на братска арабска (африканска, азиатска) компартия – една подробност – за тютюнопушенето.
Отказах го, когато бях ученик в четвърто отделение. Мотиви? Осъзнах, с детския си акъл, че пуша, за да изглеждам „нещо повече“ (в собствените си очи). Казах си, че „не това е Пътят“.
Години по късно научих, че ТЮТЮНОПУШЕНЕТО всъщност е РЕЛИГИОЗЕН индиански РИТУАЛ за викане духовете на мъртвите предци.
То е и отмъщението на червенокожите спрямо белия нашественик, осквернил земите им със своята безскрупулна жадност, наглост и душевна перверзност.
Едно от качествата, подарени (поверени) ни от Твореца, е свободната воля. Всеки от нас е в правото си да се поддаде или да се съпротиви на съблазънта. При мен случаят приключи в далечната 1953 година (когато Вие все още не сте била актуализирана на този свят).
А, както казваше моят дядо – ревностен християнин – „Всяка коза за свой крак виси“…
„За съжаление и тук прозира типичната за пишещите братя (и сестри) небрежност – веднъж написано нещо да се предоставя без последващ контрол на четящата публика – макар да изобилств(ув)а с немалко на брой правописни, печатни и пунктуационни неточности. Все едно сме сътворили нещо априори безгрешно (а Безгрешният е само Един!), та не е необходимо да погледнем назад и да си изправим кривиците.“
Може да не е било от небрежност, а от умора, уважаеми Nik.
Понеже може някои пишещи братя не с писане да изкарват пари.
Да не са имали примерно достатъчно време или спокойствие да погледнат текста си, както се казва, на свежа глава. И да знаят, от друга страна, че ако не го напишат и пуснат в някакъв определен момент, може и изобщо да не го направят, понеже вече не са от онези, които са длъжни да пишат каквото и да било. (Колкото до това, че се смятали за безгрешни – нищо подобно разбира се. Хич даже не съм безгрешна разбира се, жив човек може ли безгрешен да е… Вероятно не съм била и не съм достатъчно смирена. Не съм достатъчно смирена пред лицемерието, малодушието или двойните стандарти, и, каквото и да се случвало през живота ми, не успях да стана такава.)
Прекрасно есе. Разбира се, написано за ония, „които имат очи да видят и уши да слушат и да разберат, та дано да се поправят от лошия си път“ (т.е. за всички нас – християни, номинални християни, атеисти и сатанисти, вкл. окултисти).
За съжаление и тук прозира типичната за пишещите братя (и сестри) небрежност – веднъж написано нещо да се предоставя без последващ контрол на четящата публика – макар да изобилств(ув)а с немалко на брой правописни, печатни и пунктуационни неточности. Все едно сме сътворили нещо априори безгрешно (а Безгрешният е само Един!), та не е необходимо да погледнем назад и да си изправим кривиците.
Лежерността, с която се отнасяме към такава сериозна материя, непременно ще накара интелигентния читател да погледне с недоверие към текста, създаден от (предполагаемо) несериозен автор. Какъвто, впрочем, съвсем не е конкретният случай. Което проличава от внимателното вглеждане в контекста. Това не означава, че съм готов да приема на доверие всяка фраза – само показва, че авторката има своя позиция и се старае да я защити с достъпните й аргументи, почерпени от Словото, реалността и постъпките на засегнатите.
Българското Православие въобще не е българско, а византийско. То е пропито от всичко, което Византия е дала на света – добро и не толкова. Едва ли някой се наема да отрече негативизмите, с които са натоварени прозвището „византиец“, термините „византийски“, „византийство“.
Налагането на византийското Православие в България става със силата на меча и е опръскано с кръвта на старобългарския елит, унищожен в името на новата вяра. Официалната история с половин уста признава, че всъщност България е християнска още от Кубрат, сина му Аспарух и внука му Тервел (св.Тривелий от католическия сонм на светците). Така насилственото внедряване на византийската версия на християнството среща полуприкритата съпротива на причта, която и до ден-днешен си остава шизофренно ориентирана: кади тамян на Бога, но за всеки случай – и на дявола.
Ето защо българското византийско Православие е било, е и продължава да е езически обагрено: чествува Коледа вместо Рождество Христово, Великден – вместо Възкресение Христово; плете, носи и подарява „за здраве“ езически „български мартеници“; почита, моли се и се кланя на светци – а всеки човек следва да бъде считан за лъжлив (според Словото Божие).
„Тази Църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят“, надява се авторката. Но дали именно тази е Църквата – Христовата невеста – без петно и без бръчка? Съмнително. Твърде съмнително. Едва ли.
Що се отнася до пастирите на такава Църква – те са обучени да пасат само себе си.
Резултатите са налице.