Канонизацията е правов акт на църковната власт, чрез която след смъртта си, заслужил член на църквата се въвежда в сонма на светиите
В катедралния храм „Св. Александър Невски“ патриарх Максим и митрополитите на Българската православна църква ще извършат първата от 47 години насам канонизация на нови светци, избитите по време на Априлското въстание в Батак и мъчениците от новоселския манастир „Св. Троица“ в Априлци.
В най-ново време канонизация е имало през 1962, на Паисий Хилендарски, и две години по-късно на Софроний Врачански, съобщава БНР. Последният българин, обявен за светец от католическата църква, е монсеньор Евгени Босилков, признат за блажен от папа Йона Павел Втори през 1998 година.
Литургията се отслужва от Негово светейшество партиарх Максим в съслужение с епархистките митрополити. Церемонията започна снощи с панихида, последвана от нощно бдение.
Канонизацията е правов акт на църковната власт, чрез която след смъртта си, заслужил член на църквата се въвежда в сонма на светиите. Определя се ден за неговата прослава и честване, написвано със житие, съставя се и специална църковна служба, а образът му се изписва на икона.
На церемонията в катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София ще присъстват официални лица и жители на Априлци, Троян и Ловеч.
Източник: www.factor-news.neт
ВЪЗПОМЕНАНИЯ ЗА БАТАК
Иван Вазов
(разказ от едно дете)
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
Пловдив, 1881
