В рубриката „Who is who” сайтът Държавна сигурност.com предлага досието на Георги Първанов (1957), президент на България (2002-2012) и бивш лидер на БСП (1996-2001).
Автор: Христо Христов
Той е член е на БКП от 1981 г. (в биографията му на страницата на сайта на президента е посочено, че оттогава е член на Българската социалистическа партия. БКП обаче се преименува в БСП през април 1990 г., б. а.).
През 1981 г. се дипломира в Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски” и същата година постъпва на работа в Института по история на БКП като научен сътрудник.
Един дълго прикриван факт
В официалната биография на Георги Първанов обаче има един важен факт, който остава дълго време спестен на обществото – неговата агентурна принадлежност към Държавна сигурност.
Той става официално известен едва на 19 юли 2007 г., когато комисията по досиета с председател Евтим Костадинов огласява решение №7 от проверката за принадлежност към ДС на президентите и вицепрезидентите. Тогава вече е спечелил втория си президентски мандат.
От огласените от комисията по досиетата данни Георги Първанов става ясно, че той е бил секретен сътрудник с псевдонима Гоце към 14 отдел (културно-историческо разузнаване) на Първо главно управление на Държавна сигурност. Вербуван е на 4 октомври 1989 г. Свален е от действащия оперативен отчет на 16 юли 1993 г.
Интересното е, че принадлежността на Георги Първанов не е огласена от двете предходни комисии по досиетата по време на управлението на СДС – тази, оглавявана от министъра на вътрешните работи Богомил Бонев през 1997 г., както и от комисията с председател Методи Андреев (2001).
За първи път в общественото пространство се заговаря за агент Гоце през 2006 г. Тогава под натиска на опозицията и преди кандидатирането си за втори мандат Първанов обявява, че е имал контакт със служител на тогавашното Министерство на външните работи да сътрудничи в написването и редактирането на мемоарите на емигранта Методи Димов по чувствителния за България “македонски въпрос” и не знаел, че работи за ДС.
Обяснението на Георги Първанов
„Има папка „Гоце” в архивите на разузнавателната служба, тя съдържа информация за мен и нищо друго – нито ред, нито знак от мен. Става дума за задача, която ми беше възложена от ръководството на института по искане на МВнР, и лицето, което разясни характера на работата, се представи за сътрудник на външното министерство.
Дори да знаех, че подготовката и издаването на тази книга е с участието на българското разузнаване, пак бих го направил”, заявя Георги Първанов на 23 юни 2006 г. Тогава обаче президентът не публикува документите за себе си в архивите на ДС. По ирония те се съхраняват в архива на Националната разузнавателна служба, за която от 2002 г. отговаря самият държавен глава.
Цвятко Цветков, оперативният работник, който го е вербувал, обаче опровергава президента, като заявява в медиите, че още на времето Първанов отлично е знаел, че сътрудничи на ДС, а не на МВнР. Оперативният работник обяснява, че Първанов се е водил „секретен сътрудник”, защото българите, работещи за Първо главно управление, се водели така, а чуждите граждани – агенти. Цветков разкрива, че псевдонимът „Гоце” е избран, защото двамата работели по македонска линия и Първанов му приличал по онова време на Гоце Делчев.
Обяснението на Георги Първанов, че не е знаел, не се покрива с фактите по делото. В един от документите в досието му е посочено, че „същият има желание да работи с органите на ДС“, а в друг, че му е „проведена вербовъчна беседа, на която Първанов прие сътрудничеството с готовност и разбиране“.
Веднага след обявяването на решението на комисията по досиетата през 2007 г., президентът изисква документите – те са качени на сайта му, с изрязана номерация (днес тези документи не могат да бъдат открити на сайта на държавния глава).
След огласяването на сътрудничеството на Георги Първанов Иван Костов заявява, че 36 страници от досието липсват. Неговото твърдение е, че са извадени на 27 март 2007 г., дни преди да бъде сформирана комисията по досиетата с председател Евтим Костадинов (5 април 2007 г.)
По документите по досието има основания да се смята, че става въпрос за том от досие, което е наброявало не по-малко от 190 листа.
Директорът на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Кирчов, където до 2007 г. се съхранява досието Гоце, отрича то да е пипано. Същото прави и предшественикът му Димо Гяуров, ръководил НРС в периода 1997-2002 г. От разразилия се спор става ясно, че директорът на НРС Бриго Аспарухов (1991-1997) е държал досието на Георги Първанов не в архива, а заключено в касата му до уволнението си през март 1997 г..
Останките от досието „Гоце“
Досието на секретен сътрудник Гоце, или по-точно, това, което е останало от него, представлява 21 страници, включващи проверките, извършвани по оперативния отчет на Георги Първанов.
От номерацията на отделните страници е видно, че делото не е цяло и е пренареждано.
Отличителното е, че делото „Гоце” не съдържа необходимите атрибути, задължителни към 1989 г. по строго секретната инструкция за оперативния отчет на ПГУ. Не е направено ясно разделение между лично и работно дело на секретния сътрудник, каквито оперативните работници са длъжни да завеждат на всеки един агент.
Сериозни липси от досието
Всъщност липсват каквито и да е данни от работното дело, тоест донесенията на секретния сътрудник, дори и по възложената му задача. Подобни пропуски не са характерни за досиетата на ПГУ и тези факти се обясняват само със сериозно прочистване на наличните към 1990 г. материали.
Тъй като отчетността при оперативните работници в ДС е основен принцип, нереално е да е вербуван един секретен сътрудник по конкретна задача и в неговото дело да няма дори един лист как той я изпълнил или не.
Липсват и секретни справки за срещите със секретния сътрудник от страна на оперативния работник по изпълнение на задачите. Обичайната практика е те да са най-малко два пъти годишно. В случая става въпрос за ползването на „Гоце” по конкретна задача, което би следвало да остави архивни следи за по-интензивни срещи между оперативния работник и секретния сътрудник.
Нелогично е първите контакти с Георги Първанов да са през март 1989 г. и да няма нито един по-сериозен документ в „папката” Гоце за неговото проучване, предложението за вербуване, плана за вербуване и справка за извършеното вербуване, както и за работата с агента. Оставен е само един документ за образуване на дело за оперативно проучване.
Отсъства писмената информация за секцията, в която през 1989 г. Първанов работи, предадена от него на оперативния работник, както е посочено в един от документите. Подобна справка, която кадровите офицери изискват от агентите, е задължителна и може да се срещне в много други досиета на научни работници, дори с много по-висок ранг от Първанов, включително и на историци от БАН.
Дори към 1989-1990 г. не е характерно за работата на ПГУ, когато водещ офицер замине за изпълнение на други задачи неговите секретни сътрудници да останат без контрол и без да бъдат поети от други оперативни работници, както уж става с Гоце.
Това може да говори само за едно – за прочистване на досието до вид, който по-скоро да играе ролята на някакво извинително алиби на Георги Първанов поради липсващи документи, разкриващи неговата конкретна дейност като секретен сътрудник Гоце на Първо главно управление на Държавна сигурност.
Страница от регистъра в Първо главно управление на ДС, в който е заведено делото Гоце.
Досието Гоце на Георги Първанов може да бъде изтеглено оттук.
Източник: http://desebg.com/
Синьо намигване към ДС: Командира гузно мълчи след обвиненията на Йордан Соколов, че е скрил папката „Гоце”
Иван Костов и Димо Гяуров трябва да отговорят защо не бяха извадени досиетата на ДС още в началото на прехода и кой скри папката „Гоце”.
ИВАН ТРОПАНКЕВ
Синият елит подозрително си мълчи вече цяла седмица, след като бяха обвинени, че преднамерено са крили досиета по време на тяхното управление. Смразяващите разкрития хвърли не кой да е, а Йордан Соколов, бивш десен министър на вътрешните работи и бивш председател на Народното събрание, по време на кръгла маса “Демокрацията се нуждае от истината: за отношението към досиетата на бившите тайни служби“, организирана от Комисията по досиетата, МВР и фондация “Конрад Аденауер“. Ръководството на парламентарната Синя коалиция не обелва нито дума, с което на практика потвърждава участието си в една от най-мрачните сделки на синьо-червената мъгла. Нещо повече – съпричастността на тези, които са участвали в тази афера, ги легитимира като част от бившата тайна служба на комунистическия режим. А всички постове, които сини и червени бивши агенти са заемали (особено след официалното ни приобщаване към НАТО), са били в ущърб на националните ни приоритети. Няма да коментираме сега, че превантивните лустрационни мерки не само са задължителни, но и доста закъснели, като се имат предвид негативните реакции след разкритието за сегашни посланици, агенти на ДС, но ще се съсредоточим върху казаното от Йордан Соколов:
„През 1997 г. приехме закон за разкриване на досиетата, много по-слаб от сега действащия. Конституционният съд отмени всички важни текстове. Ние имахме информация, че в Конституционния съд има 4-ма съдии, агенти на ДС, и знаехме какво ще се случи. Тук беше направена грешка – нямаше нужда да се изчаква решението на Конституционния съд. Трябваше да се обявят агентите преди решението. По този начин агентите в Конституционния съд нямаше да имат мотив да гласуват срещу закона. Те приеха едно недопустимо решение, в което от кръга на проверката извадиха президента и себе си – Конституционния съд.”
Днес, разбира се, всичко идва на мястото си. Не само по отношение на зависимостите на тези съдии, но и на сегашния държавен глава. Не случайно Соколов говори, че са имали предварителна информация кой кой е в политическия ни живот по онова време.
Бившият председател на Народното събрание от времето на синьото управление конкретизира обвиненията: „Вторият закон, който приехме малко преди парламентарните избори през лятото на 2001 г., много късно заработи. Имаше и друга наша грешка – тогавашният директор на Националната разузнавателна служба Димо Гяуров не даде нито един агент от Първо главно управление (ПГУ) на ДС на Комисията по досиетата с председател Методи Андреев. ПГУ е разработвало цялата българска емиграция, това е управление на ДС, изпълнявало мокрите поръчки зад граница, което уби писателя Георги Марков.”
До хвърлената ръкавица от Соколов бившият премиер Иван Костов избягваше темата с думите „Ние предложихме лустрация, но Конституционният съд я отмени”. Както винаги обаче, Командира пропуска важни детайли. Няма да коментираме лъжливото обещание на СДС по време на предизборната кампания през 1997 г. да бъдат отворени 250 000 досиета, както и факта, че 81% от българите по онова време са искали разкриване на архивите на ДС. Но ще отбележим, че първата комисия „Бонев” (по името на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев) извади 93 имена на депутати от 38-ото народно събрание, но в пленарната зала бяха съобщени само 23-ма от тях.
Официалното обяснение бе, че не може да се обявяват имената на т.нар. картотекирани сътрудници, за които в архивите са останали само картончета за принадлежност към агентурния апарат. Неофициалното беше, че
разкриването им ще предизвика по-голям трус
сред сините редици, отколкото в БСП. Това си беше самата истина, защото имаше сини депутати, които вече си знаеха, че са в списъка, и ходеха в кулоарите с изменени лица в очакване да бъдат обявени. И след като това не се случи, бяха най-щастливите и усмихнати хора… Сред имената, които не попаднаха в списъка обаче, бе и това на тогавашния лидер на БСП Георги Първанов. Когото, кой знае защо, малко преди да бъде избран за партиен шеф, Командира мило определяше като „нашия кандидат за лидер на БСП”.
Костов не е отговорил и на въпроса как този „наш човек” (Първанов) девет години по-късно – по време на кандидатпрезидентската кампания през 2006 г., ще бъде атакуван от доверения му ген. Атанас Атанасов. Той пръв пита Първанов дали в архивите на ДС се съдържа папка \"Гоце\". Огласяването на тази информация е незаконно, но пък потвърждава, че
Командира е бил наясно какво съдържа тя
Това, че човекът с двете имена първоначално отрича, но след това си признава с уточнението, че такава папка има, „но в нея няма нито знак, нито ред от него”, също е достатъчно, за да си направим съответните изводи за наличието на задкулисни игри, част от които през целия 20-годишен криминален преход са и Командира, и Ловеца с двете имена.
Изводът от тези въртеливи движения в червено-синята мъгла не е лицеприятен. И той е, че целта е била да се манипулира обществото, както и чрез шантажа на зависимостите да се прокарват определени политики, изгодни за кукловодите.
Трябва ли тогава да се учудваме, когато бившият немски заместник-посланик на Германия у нас Клаус Шрамайер в анализ, цитиран от „Дойче веле”, казва за този период, че престъпността се е сраснала с политиката, а правовата държава е удушена още в зародиш. Макар и невидима, мрежата на бившите доносници продължава да функционира безупречно, коментира още Шрамайер. Според него участниците в тази мрежа си
разменят постове и услуги и взаимно си пазят гърба
Така дипломатът обяснява многобройните неразкрити поръчкови убийства. В анализа си Клаус Шрамайер задава и въпроса дали българската мафия не е свързана с Русия и дали организацията, наследила КГБ, не дърпа от разстояние конците в България. Но който и да дърпа тези конци, прави го много умело, а всичко това е някак си убегнало на разсеяния Брюксел по време на преговорите за присъединяване на България към ЕС, обобщава посланикът.
Това изказване на германския дипломат никак не е случайно. То идва буквално десетина дни след като една от двете най-популярни обществени телевизии на Германия – ZDF, излъчва репортаж от София, в който с неприкрит сарказъм се констатира, че въпреки падането на Желязната завеса много страни от бившия Източен блок все още се борят със своето нечисто минало. Милиони германски зрители виждат как мънка държавният глава, опитвайки се да отговори на неудобния въпрос за посланиците, а ние пък не можем да останем безразлични към отправеното към него обвинение, че в 35 държави вече с погнуса отвръщат нос от елитните български дипломати. Посланиците в Лондон или в Берлин са работили по-рано като шпиони. Нито един от тях не се е върнал доброволно в страната си след разкритията. Но българското правителство е с вързани ръце. Посланиците са в компетентността на президента.
Той обаче от месеци отказва да ги отзове
Със сигурност раздразнението, което демонстрира под една или друга форма Германия към присъствието на ДС агенти в икономическия политически живот на страната ни, е и заради опита, който те имат с Щази, тайната служба на бившата ГДР. Но това отношение подсказва, че е крайно време да се приключи с подставените политически елити у нас. Откритото нежелание на обитателя на „Дондуков” 2 да смени посланиците, както и мълчанието на Командира след такива тежки обвинения ясно показват, че мястото им не е сред новата политическа класа. Това обаче ни убеждава и в друго – че кукловодите им няма да отстъпят доброволно от 20-годишното статукво и ще го бранят, докато самите те не бъдат отстранени.