Изгубени ли са децата на прехода

Опростачването на нацията

Наскоро на лекция пред студентите си, споменах името Франкенщайн. Видях неразбиране в очите им и попитах знаят ли кой е той. Мнозинството мълчеше, само една студентка ентусиазирано заяви: “Това е основно произведение на Айнщайн.” Преди време, когато разговарях с друга студентка задочничка в магистърската степен по политология, разбрах, че е секретарка на кмета в едно от малките български градчета и ръководител на местната младежка организация на БСП. Реших да се пошегувам и я попитах знае ли кой е Димитър Благоев. Тя ме погледна с измъчен поглед и промълви: “Не съм го чувала този човек.” Трети представител на това поколение преди няколко дни ме убеждаваше каква “велика наука е астрологията” и как събитията в Либия неслучайно били съвпаднали с времето, когато Луната се била приближила толкова близко до Земята. Аз и повечето колеги преподаватели можем да дадем десетки такива примери за невежество и суеверие сред студентите ни през последните години.

Преподавател съм в различни вузове от десетилетия, но няма по-демотивирано и неграмотно в сравнение с родителите си поколение от днешното. Страната ни навлиза в един все по-демодернизиран и деинтелектуализиран стадий на своята история. Ако Европа изгражда “общества на знанието”, у нас много енергично се върви към изграждане на общество на незнанието.

Днешното поколение израсна във времена, когато политиците смятат, че светът започва с тях и историята преди това е черна дупка. Някога Тончо Жечев въведе в своя знаменит “Мит за Одисей” понятието “лотофагия” за хора, които са загубили своята памет и живеят само в настоящето. Скъсали са с всяка приемственост. Голяма част от днешните млади са типични лотофаги. Много повече неща знаят за Азис, отколкото за Ботев или Вазов. Но дали лотофагията е пътят към най-доброто възможно общество?

През последното десетилетие всяка година между 20 и 31 хил. деца отпадат от училище и се превръщат в лумпенска неграмотна маса. За изминалите две десетилетия това са вече стотици хиляди хора. Останалите в училище са оскотели толкова, че социалният им идеал, за който са готови да протестират и да вдигат бунтове, е по-дългата ваканция. А там, където няма мотивация да се научиш и да знаеш повече, и най-добрите методи на преподаване не могат да помогнат много. Затова и международните сравнителни изследвания година след година говорят за падане на качеството на образователната подготовка на българските ученици, а работодателите непрекъснато се оплакват, че на трудовия пазар липсват необходимите им подготвени хора.

През 1961 г. в САЩ правят проучване за нивата на научни изследвания и продуктивност на образователните системи на редица страни, в което България е класирана на 8-о място в света. Днес според доклад за глобалната конкурентоспособност за 2010-2011 г., издаван ежегодно от Световния икономически форум, по качество на образователната система България е класирана на 85-о място от 139 страни.

Какво научава един ученик и студент лично от собствения си министър на образованието за БАН, основната институция в страната, занимаваща се с наука? Че нейният председател, известен лазерен физик, страда от “старческа логорея”. А от министъра на финансите – че учените там са “феодални старци”. Чудно ли е, че да бъдеш учен и образован у нас днес се възприема като да бъдеш част от жалка и презряна социална група, символ на бедност и неуспех.

Гледайки политиците от управляващата днес партия, младият човек научава отрано, че образованието няма никакво значение. Можеш да станеш външен министър като Румяна Желева, без да знаеш елементарни неща от политическата география, които се учат в шести клас. Можеш да скудоумничиш като двама герберски депутати, обявили на 3 март, че “България се е освободила от турско робство преди 500 години”. Можеш да станеш най-рейтинговият политик и министър-председател не само като не знаеш и един чужд език, но дори като говориш диалектно и имаш по-малък речников запас например от един депутат от турското етническо малцинство като Лютви Местан.

Сегашните деца отрано откриват, че сполуката е слабо свързана със знанието и науката. Не знанието, а силиконовият бюст или способността да станеш я политик, я мутра са пътят към успеха.

Днес конфликтът на поколенията изглежда по нов начин. Под конфликт на поколенията, както идеята е особено популярна от XIX век насам, се разбира сблъсък на по-знаещите и по-можещите млади хора с по-изостаналите стари. В първите десетилетия на XXI век положението изглежда различно.

Бойко Борисов много иска да прилича на Тодор Живков и БВП на България е на сходно равнище с този през 1989 г. Като относителен дял от този БВП обаче днес се дава над 10 пъти по-малко за наука и два пъти по-малко за образование, отколкото при Живков. Естествено, че някогашните поколения, в които обществото е инвестирало много повече, ще имат предимства пред днешните, за чието образование средствата са рязко намалени.

Сега изчезват каузи, идеали в гигантска лумпенска маса, която допълнително се зомбира и опростачва чрез разгарянето на най-низки страсти, резултат на популистко управление.

В началото на т. нар. преход Филип Димитров заяви патетично, че България подобно на древните евреи я чака 40-годишно лутане из пустинята, докато измре предишното поколение, увредено от робството и израсне следващото, което ще е достойно за новия живот.

Повече от 20 години след началото на прехода тези илюзии са се разсеяли. Ценностният разпад на обществото ни създаде поколение, което трудно можем да наречем по-добро.

Проф. Васил ПРОДАНОВ

http://dnesplus.bg/

–––––––––––––––

Децата на гурбетчиите – поредното изгубено поколение

Няма по-тъжна гледка от самотното и изоставено дете

Автор: Мариана Атанасова

е не са сираци, но въпреки това растат като такива. Те имат родители, но въпреки това през повечето сутрини се събуждат в компанията на други, макар и не чак толкова далечни роднини. Родителите гурбетчии, които са изоставили своите деца имат не по-малко тъжен живот от този на своите отрочета. И в двата случая липсата е осезаема. И в двата случая губещи са хлапетата, а потърпевши са родителите.
Напоследък децата, изоставени от своите родители, които са отишли да печелят извън страната, са се увеличили чувствително. Според информация на „24 часа“ само в едно училище в Разград без мама и татко растат 70% от учениците.
И тъй като в момента държавата се брои, не се знае дали някой ще каже колко точно са тези деца. Вече е ясно, че ще знаем точния брой на бездомните, но дали ще разберем колко са полуизоставените хлапета… И това е само началото. От там нататък следват случки и приключения, на които дори дори Том Сойер би могъл да завиди.
Има ли виновен за това положение? Дори и за най-коравосърдечния човек е ясно,че родителите са тръгнали провокирани от обстановката в държавата, а не просто да видят свят. Не се наемаме да даваме оценка на това дали постъпката им е правилна или не, но факт е, че колкото и да е голямо детето, то има нужда да расте около родителите си, а не по улиците или при съседите. Много често бабата и дядото не са в състояние да контролират детето, което расте. И стават бели, или трагедии. Тогава от чужбина пристигат съкрушените родители, които обвиняват държавата за случилото се. Може би донякъде с право, защото до сега нито една държавна институция не се е погрижила за този проблем.
Децата на гурбетчиите са поредното изгубено поколение. И виновни за това има. Наказанието от тази вина изтърпява цялото ни общество, всички ние плащаме, заедно с родителите, но факт е, че нито една от потърпевшите страни не получава нищо. Родителите не могат да обичат и да се грижат за децата, децата не могат да радват и да бъдат обичани от родителите си. Получава се някаква омагьосваща спирала, която пречи да се стигне до някакво решение на проблема… И не заради друго, а защото малко са тези, които разбират, че това действително е проблем, който не търпи отлагане.

http://www.razkritia.com/

––––––––––––

Децата на емигрантите са новото изгубено поколение

Журналистката Лиляна Филипова в разговор с Христо Монов*

Г-н Монов, редом с проблемите си в чужбина гурбетчиите ни все по-трудно се справят с децата си, останали в България. Имат ли шанс тези млади хора да се отгледат сами?

– В последните няколко години емигрантските деца се оформиха като една специфична група, на която никой не обръща внимание. Това са малки и млади хора, лишени от родителската връзка, от живо общуване с родителите си. По интернет и по джиесема те не могат да споделят нищо от съществените за възрастта им неща. А близките, роднините, бабите и дядовците, на които са поверени, невинаги са подходящи за това. Не става дума просто за различни поколения, а за огромна културна разлика. Съвременното дете и неговата баба са продукт на две различни културни епохи, на два модела за развитие на личността и понякога те са тотално несъвместими.

– Може ли държавата да се намеси адекватно, за да им помогне?

– Вече трябваше да се направи регистър на тези деца, за да бъдем по-чувствителни към тях – да знаем какви са потребностите им, как се чувстват, от какво имат нужда. Най-страшният им проблем е живият контакт с радителите. Детето понякога има нужда само от погледа на родителя, от едно потупване по рамото и една дума от рода на „Добре си постъпил“ или „Не си бил прав“. Родителите са еднакво нужни и на детето в детската градина, и на тийнейджъра. Нищо не може да го замести, но държавата трябва да си направи труда поне да познава реалните проблеми на тези деца. Те определено не са икономически. Често дори са с по-добри възможности от тези на хората, които живеят и работят тук. Обикновено най-потърпевши са децата от малките градове и селата, където те няма къде да се срещат с връстниците си. Създава се странна култура, всичко се върти около материалното, около това кой какъв телефон и каква дрешка си е купил с парите, пратени от мама и татко. Неправителствените организации трябва да се насочат натам. В малките градове е важно да се създадат центрове, където такива деца да могат да общуват и по други поводи. Защото не е редно едно младо момиче да живее с нагласата, че като вземе диплома, ще иде като кака си проститутка в Белгия. Това е страшно, пропиляваме цяло поколение. Ако не друго, поне трябва да започнем да изучаваме проблема, за да знаем как да реагираме на този неевропейски рефлекс.

– Заговори се за санкции на родителите, оставили децата си тук сами. Ще има ли ефект такава мярка?

– По Закона за закрила на детето те трябва да бъдат санкционирани. Но глобите имат и друг смисъл. Вече има социални домове, в които 60% от децата са на гурбетчии. Не може да ги изхвърлим, но може да принудим родителите да плащат подобаваща издръжка. Все пак в държавите, където работят тези хора, те плащат и данъци, и осигуровки. Не може да са коректни там, а тук да хвърлят децата си на държавата.

– Как се оправят родителите, които са тук? За тях като че ли предизвикателствата не са по-малко.

– Всички не може да се сложат под общ знаменател. Има просветени, модерно мислещи хора, изградили много силна доверителна връзка и пълноценно партньорство с децата си. Това обикновено са хора с по-добро образование, с по-висок социален статус. Друг модел са семействата, в които живеят няколко поколения. Там въпреки че има чести конфликти между баби, дядовци и деца, също хората се справят.

Трета група, която за съжаление все повече се разширява в кризата, са тези, които отпадниха от активния икономически живот и се превърнаха в аутсайдери. Те почти са забравили децата си, оставили са ги на самотек. Въпросът за оцеляването при тях е на преден план и мисли за това каква е средата на детето им, на какви поведенчески и жизнени модели подражава, какво мисли да прави със себе си в бъдеще въобще не са в дневния им ред.

– Самите деца по-различни ли са, по-трудни ли са?

– Аз наричам родените след 1985 г. „другото поколение“. Те имат специфичен модел на развитие и личностна структура, друга ценностна система в сравнение с предишните поколения. Това, което се случи през последните 20 г., оформи две категории. Едните са самостоятелни, с изградени личностни идеали,с ценностна система, знаят как да постъпят, как да стигнат по модерен начин до желаното, движат се напред с ясното съзнание, че всичко зависи от собствени усилия. Те са повече в големите градове. Другите, които стават все повече, изграждат един лузърски модел – на вечно недоволния, на този, за когото вечно някой трябва да се грижи – първо мама и татко, след това държавата и обществото.

– Последното изследване установи, че 42% от родителите не са склонни да пуснат децата си навън сами, преди да са навършили 14 г. Какъв е вашият коментар?

– Очевидно става дума за страх, но това не е чак толкова притеснително, защото той стимулира родителското поведение в най-правилната посока – към непрекъсната връзка и взаимодействие с детето. А това, че улицата и средата извън дома и училището е станала много по-опасна, е безспорно. Но все по-често и семейната среда е твърде опасна. Според статистиката се увеличават драстично случаите на насилие точно в семейството.

– Няма ли риск родителският страх да направи децата глезени и безотговорни?

– Не. Това не може да забави нормалното им развитие. Средата действително е много сложна и несигурна. Особено в големия град децата са изложени на огромни рискове – като се започне от хаотичното улично движение и се стигне до наркодилърите и опасността да бъдат привлечени като потребители на дрога. При тази ситуация фактът, че някой води порасналото си дете на училище, не изземва свободата му и възможността да изгради личностната си идентичност, да постигне специфичните за тийнейджъра психически характеристики – самочувствието на възрастен и постепенното отделяне от семейството като равностоен негов член. Ако се обясни на детето защо се налага да ходи на училище, придружено от възрастен, и то успее да го разбере, няма опасност това да му навреди. Но ако го приеме като опекунство и непрекъснат контрол, това вече е опасно. Тази грешка се прави понякога – обикновено от високоинтелигентни и родители с материални възможности. Стига се до свръхпротектиране, което най-често засяга момчетата.

А модерните изследвания са категорични, че най-големият риск да се стигне до дезадаптация и срив в училище, особено при момчетата, е свръхпротективната майка. От това как ние, възрастните, организираме и предлагаме грижата си на децата зависи как ще я приемат – дали като любов, или като опекунство. Децата имат безпогрешен усет, когато възрастният реагира компенсаторно и се опитва да ги възмезди за това, че не им отделя достатъчно време с показни външни форми – придружител, повече пари, частно училище.

– На пазара се появиха специални устройства към джиесема, с които родителят може да следи детето си във всеки момент. Как гледате на тези опции за родителски шпионаж?

– Това не е шпионаж, това е загриженост. И е един много удобен начин за непрекъсната щадяща и обгрижваща връзка с детето. Това осигурява спокойствие, дава възможност да знаеш дали детето е в училище, дали обикаля мола с приятели, или рита футбол навън. Това е всъщност възможност новите технологии да се използват за утвърждаване на грижовна връзка между родителя и детето. Друг е въпросът как това ще се използва при по-големите деца и трябва ли изобщо да се използва. Но 10-12-годишните вече са толкова напреднали в технологиите, че успяват много добре да заблудят родителите си къде са, ще манипулират и тези възможности на технологиите. Затова, ако ние преди това не сме изградили една доверителна връзка с детето си, ще започне едно надлъгване, от което по-пострадалото ще е детето. Затова родителите трябва да бъдат много внимателни, когато чуят обяснения от рода: „Ами забравих си телефона, падна ми батерията, дадох го на един приятел да си играе на игрички.“.Това е знак, че детето е усетило грижата на родителя като опекунство и ограничаване на собствената му свобода.

– Докъде стигна битката с училищната агресия?

– Ескалацията на агресията като че ли престана. Горната граница вече е достигната и почти няма какво да се измисли. Има женски банди, по интернет се организират прояви на насилие, има и интернет форми на психично насилие, които са много по-прикрити и опасни. Кривата трябва да тръгне надолу. Макар че сме далече от ситуацията, в която можем да бъдем спокойни. При подрастващите агресията е свързана със страх от себеизразяване. Насилници стават деца, които трудно общуват и не могат да изградят отношенията си с другите.

– Вашият син стана жертва на улично насилие. Как гледате на трагедията няколко години по-късно?

– Синът ми просто е имал нещастието да срещне един социопат, дошъл от другия край на света да убива в центъра на София, в празнична вечер. Това никой не може да го предвиди. Просто трагична случайност, която отне живота на едно прекрасно дете, което имаше далечни цели пред себеси и полагаше огромни усилия, за да ги постигне. Той беше научен от малък, че човек е това, което са мечтите му, а те се постигат с много труд, зачитане на околните и живота.

– Кой е най-адекватният начин да опазим децата си?

– От опасностите на улицата можем да ги опазим, като ги водим на училище, но от себе си няма как да ги спасим, ако самите сме врънкащи същества, критикуващи всичко, често без да дават позитивен отговор на нито един въпрос. Най-важното е родителите никога да не се карат пред децата си, никога да не си изкарват на тях, ако им е прекипяло. Дори тежките икономически проблеми могат да се решат с една обща позиция на семейството. Едно спокойно обяснение, че тази година ще се лишим от почивка, за да можем да инвестираме в образованието, може да свърши много по-добра работа от крясъци и налагане на решения. Тогава и най-малките деца могат да разберат, че лишението не е защото не са обичани, а защото семейството прави всичко възможно, за да им осигури добро бъдеще.

ВИЗИТКА

Христо Монов е роден през 1958 г. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализира в Руската академия на педагогическите науки.

От 1985 г. насам е преподавател в Софийския университет. Бил е зам.-шеф на Държавната агенция за закрила на детето.

Членува в Дружеството на психолозите в България, в Българската асоциация по приложна психология, в Световната асоциация по фамилна терапия, в постоянния комитет по психология на кризите и бедствията към Европейската федерация на психологическите асоциации.

Източник: http://www.24chasa.bg

–––––––––––

Между мола и грамотността

Таткото на едно девойче галено го наричал “зайо”. Но когато то започнало много често да ходи в мола, той сменил обръщението с “молче”. По-нататък разказва самото девойче:

“И действително, ако решите да се загледате в тълпите, лутащи се по ескалаторите и лепящи се по лъскавите витрини, няма как да не забележите каква поразителна прилика имат те с мулците. Дори смятам, че трябва да прекръстят буболечката и във всички правописни речници да бъде записана с буквата “о”.

Всяка година кандидатстудентските изпити предлагат много т. нар. бисери като този, който току-що прочетохте. Те стават повод да се посмеем, да поклатим глави в недоумение, да възкликнем “Ах, това образование!” и след ден-два ги забравяме.

Кандидатстудентските изпити обаче дават възможност да погледнем към матурите от входа към висшето образование. През май м. г. министър Сергей Игнатов беше цитиран от медиите да казва, че до две-три години матурите ще са основен вход за университетите и че демографската криза ще принуди всички български университети да приемат резултатите от тях. Какъв ще е резултатът от този натиск на демографската криза министърът не каза.

Поводът за тези редове е кандидатстудентският изпит по журналистика на Софийския университет, който се състоя на 27 март. Може би около 20 на сто са кандидатите, които се справят добре, защото умеят да разсъждават, да формулират теза и са грамотни.

Какво става с другите 80 на сто, за които най-общо може да се каже, че не умеят да се изразяват писмено. При това не е нужно младите хора да са напълно неграмотни – има грамотно написани работи, но в тях няма смисъл. Дали виждаме спадащото общо равнище зад успяващите 20%, или предпочитаме да омаловажаваме проблема с примиренчески реплики като “Правописът не е най-важното”? Но и аз не поставям правописа на първо място.

Има доклади, които оценяват равнището на нашите ученици, има концепции за развитието на образованието. Всяко нещо обаче се разглежда поотделно. А демографията и образованието са свързани помежду си както и със социално-икономическите фактори. В толкова много документи проблемите са идентифицирани. Да вземем само Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество.

Сред оценките на PISA е отбелязано например, че България е сред страните, в които големината на населеното място оказва влияние върху постиженията на учениците. Българските ученици са оценявани по функционална грамотност при четене, което означава да се разбира и осмисля текст. Отбелязан е малък напредък, но като цяло резултатите не са добри. Ако ученикът не е в състояние да разбере чужд текст, очевидно още по-трудно ще му бъде да напише разбираем собствен текст.

Ако учениците наблягат върху запаметяването, а не върху търсенето на допълнителна информация по изучаван материал и учителите поощряват наизустяването, то всяко учудване от голямото изобилие на наивни и неаргументирани съчинения става излишно. Учениците не са мотивирани да учат и ако се вярва на написаното от тях, моловете са вторият им дом. Учителите не са мотивирани да преподават.

“Добре образованите хора са движещата сила за увеличаването на производителността на труда. Това от своя страна ще ускори повишаването на жизнения стандарт.” Думите са на Маркус Репник, постоянния представител на Световната банка за България. За нас остава да свържем в работеща верига инвестициите с образованието, образованието с образованите хора, които да повишат производителността на труда и така да се повиши общият жизнен стандарт.

Как ще направим тази работеща верига, когато в наскоро приетата Стратегия за национална сигурност на Република България националните интереси са разделени на жизненоважни, сред които е преодоляването на негативните демографски процеси. Развитието на образованието обаче е в графа “важни”.

Експресните данни от преброяването на населението също ни съобщават, че демографията няма връзка с образованието. Намалявали сме главно заради отрицателен прираст, а не защото много млади хора са напуснали страната, включително за да учат в чужбина. Ще се върнат ли? И без това не знаем колко са, но със сигурност голямата част от успяващите, от онези проценти с функционална грамотност по четене, са сред тях и те ще завършат образованието си в чужбина, където ще създадат и своите деца… Имаме ли сили като общество и искаме ли да спрем спадането на общото равнище?

Доц. д-р. Мария НЕЙКОВА – преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ “Св. Климент Охридски”.

в-к „Труд“

–––––––––––––––

Оставете младите на мира

Живеем в упадък. Младите не почитат вече родителите си. Те са груби и нетърпеливи. Често пълнят кръчмите и нямат никакъв самоконтрол.” Това не е цитат от статия от последната година в българката преса, а надпис в египетска фараонска гробница от преди 6000 г. преди Христа.

През 7-и век преди Христа древногръцкият поет Хезиод, съвременник на Омир и смятан за баща на дидактичната поезия, ще потвърди наблюденията на безименния египетски автор. Той ще каже: “Не виждам никаква надежда за бъдещето на народа ни, ако то зависи от несериозната днешна младеж, толкова безразсъдна, че с думи не може да се опише.”

Та излиза, че от най-ранна древност старейшините на обществото (обикновено на средна и късна възраст) все са недоволни от младите. А пък все така се случва, че човешкият прогрес върви само напред и го носят точно тези буйни, непокорни, груби, невъзпитани, развратни младежи, за които предците им предричат пълен провал.

Аз нямам никакви тревоги за младите хора в България. Те не са по-лоши от нас на тяхната възраст. Струва ми се дори, че са по-добри, а и историческата логика показва, че би трябвало да ни превъзхождат. Защото се движат в по-сложна среда, изискваща повече експертност и умения. Като ги хокаме така по принцип, означава само, че не ги познаваме.

Все корим младите, че не четат. Но не сме прави. Основният източник на образование и развитие за моето поколение бяха книгите. Ние бяхме закрепостени в стерилния затвор на комунистическата държава и можехме да пътуваме и опознаваме нови светове само като четем. През 21-ви век, в демократична държава, признаваща поне на хартия всички човешки права и свободи, в общество, в което придвижването е лесно и насърчавано, когатоинтернет може да ти достави за секунди всякаква информация, ние някак си по инерция искаме да приложим същия шаблон от нашата младост и на днешните юноши и девойки. Искаме да ги накараме да научат за Древен Египет от книгите в Народната библиотека. А те могат просто да хванат самолета и да отидат да видят пирамидите на място. Не да ги разглеждат като нас на картинка. Да пипнат всичко, за което ние само сме чели. Или пък да го видят с Google Earth. Техните средства за опознаване на света са толкова по-многобройни, че част от нашето образование им изглежда архаично и ненужно. Както на мен ми се струва остаряло възпитанието на благородните девици през Викторианската епоха, които са учени да бродират на гергеф, да свирят на пиано, пеят и четат поезия, за да забавляват съпрузите си.

За 20 години средата ни толкова се е развила, че разликата между 1991-ва и 2011-а е почти като между 1900-на и 2000 година. Баба ми наскоро разказваше как през 30-те години на 20-и век учителката й завела класа в пощата, за да видят какво е телефон. А днес децата влизат в първи клас със смартфони в джоба и могат да боравят с всичките им функции още преди да се научат да четат и смятат. Умение, недостъпно за много от техните баби и дядовци. Много е странно да видиш как предпубертетни хлапета по инстинкт се справят със сложна техника, намират всичко на компютъра, ползват пълните възможности на всяко електронно устройство. Защото са израснали сред такава сложна електронна среда. А ние, от по-възрастното поколение, все се оправдаваме, че сме духовни хора, които не искат да замърсяват интелектуалната си претенция с дяволските джаджи на съвременната техника. Ние обичаме мириса на хартия от книгите, мразим компютрите. А после младите били глупави и вървели към провал. Доста лицемерно.

Всяко поколение има висок и нисък слой. Елитът е по-малоброен от масата, за която и епоха да става въпрос. Историческата тенденция обаче е да се предоставя все по-широк и свободен коридор на низините да стигат до елита. Ако преди сто години произходът е бил определящ за нивото на образование и развитие, което ще достигнеш, то днес все повече хора имат възможност да изкачат цялата височина на социалната йерархия. Независимо в какво семейство са родени. Синът на емигрант от Кения стана президент на най-силната държава в света. Бедни, но талантливи български младежи печелят стипендии за най-елитните висши учебни заведения по света. На 18 години Радко Котев от село Драгичево, дете на математици, а не на богаташи и аристократи, стана един от петимата математици в света, решили задача на две хиляди години. Сигурна съм, че го чака светло елитно бъдеще, каквото по-голямата част от средното поколение с претенции в България дори не е и сънувало. Знанието, обучението и просперитетът вече са напълно достъпни за всички обществени слоеве.

Да, има момичета-молци (идва от мол), които се интересуват единствено от новото си червило и поредния чичко-богаташ, който ще ги издържа. Има момчета, които виждат само в дребните кражби и тарикатлъци начини за препитание. Да, те слушат чалга и нямат кой знае какви ценности. Но има и елитни техни връстници, които представят доброто лице на поколението пред целия свят. По мое мнение го правят доста по-убедително от родителите си. И са по-многобройни от елитните млади хора от моята генерация, защото новото време и новите правила дават повече шансове. Ние бяхме по-ограничени. И ние имахме своя нисък слой, който доносничеше, напредваше с комсомолски ентусиазъм и измами. А интелектуалният ни елит бе задушаван и препъван, защото бе опасен за идеологизираната държава, в която живеехме. Така че е спорно кое поколение е по-добро.

Средното и старото поколение са научени да чакат всичко от държавата. Комунизмът успя да предизвика закърняване в гражданската им чувствителност. Младите хора, родени и израснали в свобода, бяха първите, които започнаха да разбират, че държавата, това сме всички ние и няма месия, който да дойде и да ни “оправи”. Както си представят родителите им. Идеологическият им профил е много пъстър, има какви ли не “-изми” в него. Но всяка тяхна група има искания, които се стреми да постигне с гражданска активност, а не като чака на готово от властта.

Като тийнейджърка бях казала на родителите си, че нямат право да имат претенции към поведението ми, защото аз съм 50% продукт на гените им, а останалите ми 50% са резултат от възпитанието, което са ми дали. И досега вярвам в това. Младите хора ще са такива, каквито си ги направим. И като ги наричаме бездуховни идиоти, ние всъщност обиждаме собствените си способности да ги отгледаме. Ще слушат чалга, ако ние им я пускаме. Защото тези, които я произвеждат, плащат за нея, въртят я по радиостанции и телевизии и печелят от пошлостта й, са всъщност хора на средна възраст. Младите са само консуматори. Докато има новобогаташи без ценности, които плащат за невръстна плът, ще има и момичета, които така ще си осигуряват препитанието. Търсенето определя предлагането. Докато им показваме, че се успява само с престъпна агресия, кражби и корупция, те ще имат такива планове за себе си. Докато учителите не успеят да ги запалят за знанието и да им го преподадат качествено, ще са неграмотни. Докато академиците се карат за имоти и заплати, вместо да ги подготвят професионално, ще са некадърни специалисти. Нямаме право да им се сърдим.

Елена КОДИНОВА