Автор: Христос Мурутис
Хиляди хора сред нас биха искали да открият изкуството на обичта. Замисляйки се по този въпрос, те се питат как биха могли да открият „идеалната обич”, тази, която ще им донесе удоволетворението от вътрешното освобождаване на душата и сърцето и която ще накара човешката им същност да задиша свободно. Много хора си мислят, че не са срещнали обичта и обикновено, когато я описват неопределено в мислите си, си я представят малко егоистично, като нещо, което всеки сам трябва да получи като един вид подарък, даден му от живота. Без да са налага да дава и той нещо от себе си. Само да получава.
Обичта обаче е една сила, която трябва да докосваме внимателно, като контакта, в който тече силен ток. Тя е една странна енергия, навлизаща във всяка частица на нервната ни система и след силния шок от милиони волтове се превръща в едно тихо пристанище на уюта и спокойствието за тялото и душата. Тя е едно чувство, което се нуждае от това да даваш и да получаваш, живителен кислород и болка, за да може да разцъфне и да се превърне в дървото на живота.
Тя е изкуство. Едно непобедимо и различно изкуство. Не можеш да воюваш с него, то воюва с теб и те побеждава, тъй като това изкуство е над всяко психическо чувство и не подлежи на контрол от човешката логика. Търси всяко парченце доброта в мислите, сърцето и тялото и по този начин изгражда кули с безгранична красота, които не могат да бъдат описани с прости слова.
Когато говорим за обич, си мислим обикновено за някой човек, който ни е направил впечатление в живота и мисълта за него ни мъчи. Това е нашият човек, жена или мъж. Чувстваме го като наша собственост, не можем да дишаме без неговото присъствие, ревнуваме го, поставяме му ограничения и слагаме и на самите себе си ограничения. Смятаме, че обичта е огън, но и граница, и издигаме стени, за да я ограничим, за да не я загубим, за да не се превърне в дим, когато огънят изгасне и изчезне без да разберем.
Друг път говорим за обичта неопределено, т.е. че трябва да обичаме света, децата, нуждаещите се, възрастните, родината и дори някоя лична вещ, но не правим нищо на практика, когато трябва да демонстрираме тази наша обич с конкретни действия, постъпки и факти. Само казваме „това е моята обич” или „такава трябва да бъде обичта към света”. Учим околните как трябва да изглежда обичта, но ние не я докосваме, може би защото нямаме силата или тъй като се страхуваме да я опитаме наистина.
Обичта обаче е изкуството да даваш, да предлагаш без да искаш да вземеш нещо в замяна. Да се отдаваш непрекъснато, без почивка. Без да искат от теб и без да да искаш и ти.
На човека, когото обичаш и си избрал за свой спътник, да отдаваш спокойствие, уют, свобода и доверие. Да бъдеш близо до него и да му помагаш във всеки един момент психически, морално и съществено във всяка стъпка, без да очакваш същото и от него. Когато не го очакваш и не го искаш, той ще ти го даде сам, тъй като обичта е едно огледало, в което постъпките на единия предизвикват действията на другия. Колкото по-добър става единият спътник в това изкуство на обмяната на хубави моменти и постъпки, толкова плурализмът и разноцветието нарастват и правят още по-прекрасни тези мигове, усилвайки енергията, която изкуството на обичта предизвиква.
Ако ограничиш човека до себе си и не го оставиш да се изразява свободно, ако не му дадеш силата да остави душата си да пее свободно, тогава музиката ще стане тъжна от чувството на наложените ограничения, стени и граници – онези, които поставяме обикновено безчуствено и егоистично. Така можем и да убием изкуството, създадено от нас, ако прекалим с изразяването на егоизма си, нещо което виждаме при много хора, за които знаем, че са изпитали силно обичта, но после са оставили изкуството на егоизма да надделее над изкуството на обичта.
Обичта към ближния, тази обич, която не включва любовта, а чистото чувство на отдаването, е нещо различно и значимо. То е едно изкуство, което мнозина хора го развиват през целия си живот, много често пренебрегвайки личните си потребности, така че да могат да предоставят енергията на сърцето си на други, които се нуждаят от тази сила.
Различаваме ги сред множеството по светлината, струяща от лицата им, а и защото техният ангел-хранител, който ги води и подържа тяхната сила и поведение, ги кара да се отличават и да се превръщат в пример за всички онези, които искат да ги откроят сред тълпата. Тези хора не търсят показност, в повечето случаи са дори смирени, но силата на тяхната доброта се разпростира върху десетки, хиляди други хора и ни кара да ги забележим още преди да са ни казали и името си. Тези хора, които всички познаваме, всъщност са откривателите на изкуството на обичта, което усъвършенстват ден след ден. Тези, които са надскочили обикновената обич към даден човек, към нас и са се претворили в образа на доброто сърце на Бог на земята.
Ако погледнем вътре в себе си, ще осъзнаем, че тези хора, усвоили изкуството на обичта, са нашият модел за подражание. Много бихме искали да приличаме на тях и да докоснем не само веднъж, а непрекъснато във всеки един момент от живота си този толкова силен електрически ток на това особено чувство. Искаме да преживеем този електрошок и да почустваме това безгранично тържество, което идва вследствие отдаването на другия. В повечето случаи обаче не можем да го преживеем и спираме, още преди да сме започнали, възхвалявайки само всички онези, които са го постигнали и следват неотклонно своя път.
Изкуството на обичта е най-трудното творение в човешкия живот. То обаче е и толкова крехко. Можеш да работиш дълги години, да не кажа десетилетия, за да създадеш някакво много красиво творение и после само за няколко мига да разрушиш всичко, както падналият кристал на пода, който се разпръсква на хиляди парченца.
Изкуството на обичта е човещина, живот, свобода, надежда, то е най-прекрасното творение на Бог за човека. То е едно изкуство, което човек търси, не го познава, предпочита решенията на гнева и злото, но вътре в себе си мечтае може би да достигне до спокойствието на обичта. То е като една непрекъсната вълна в океана, която носи материалите, с които създаваш това неповторимо, ненадминато творение.
За да откриеш това изкуство, трябва да заобичаш самия себе си и Бог, който ти е дал силата да обичаш и да можеш да твориш. Ако можеш и кажеш благодаря на Бог и на самия себе си, тъй като можеш и съществуваш, и дишаш, тогава ще почустваш това несравнимо чувство, което превръща и теб самия в творец. Не е нужно да си богат, да знаеш много, да си някаква изключителна личност. Стига само да имаш едно сърце, което може да вижда и да откроява истинското творение. Тогава ще можеш да го създадеш, прилагайки изкуството на обичта със самите ръце на душата си. Започни сега, още днес!
Източник: http://www.bgnow.eu/
Mnogo vi blagodaria za tazi publikacia.
Christos Mouroutis – Sofia, Bulgaria
http://www.bgnow.eu
„Изкуството на обичта е човещина, живот, свобода, надежда, то е най-прекрасното творение на Бог(a)за човека.
…
За да откриеш това изкуство, трябва да заобичаш самия себе си и Бог(a), Kойто ти е дал силата да обичаш и да можеш да твориш. Ако можеш и кажеш благодаря на Бог(a) и на самия себе си, тъй като можеш и съществуваш, и дишаш, тогава ще почустваш това несравнимо чувство, което превръща и теб самия в творец.“
Когато отиват в Рим, за да се защитят от клеветите на немското духовенство, братята Константин и Методий носят със себе си дар за Ватикана – мощите на втория (за първи се счита апостол Петър) папа – Климент Първи.
Според някои изследователи Тринадесетата глава на Първото послание до коринтяните на апостол Павел е писана не от него, а от папа Климент І.
Това е най-силното послание за истинската обич, писано някога от човек (в текста се употребява терминът любов, но всъщност става въпрос за онова, което на гръцки се зове AGAPE – за разлика от storge – майчина обич и eros – сексуална любов).
Ето и самото послание:
„[13:1] Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
[13:2] Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.
[13:3] И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.
[13:4] Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
[13:5] не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
[13:6] на неправда се не радва, а се радва на истина;
[13:7] всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
[13:8] Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.
[13:9] Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
[13:10] но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне.
[13:11] Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.
[13:12] Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.
[13:13] А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“