Автор: Калин Манолов
В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.
Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.
Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.
От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности, и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план
(Пред)историята на либерализма
Едва ли има политическо течение, което може да се позове на толкова дълга и толкова горда традиция като либерализма. Според Стария Завет народът на Израел дълго е живеел без цар, управлявайки сами себе си чрез общо спазване на своя завет с Бога. Тогава, както е записано в Първа книга на царете, евреите отишли при Самуил и казали:“Направи ни цар да ни владее, както е при другите народи.” Но когато Самуил се моли на Бога да удовлетвори искането им, Бог предупреждава евреите, че ще станат слуги на царя, който сами са поискали. И въпреки че хората на Израел не се вслушват в това страшно предупреждение и създават монархия, разказът служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата в никакъв случай не е вдъхновен от Бога
През VІ в пр. Хр. китайският философ Лао-Цзъ пише: “Без закон или принуда хората живеят в хармония“. Неговото учение „дао”учи, че хармонията може да се постигне чрез конкуренция, и в този смисъл Лао Дзъ е предвестник на теорията за спонтанния ред на Адам Смит и Фридирх Хайек. Век по-късно, през V пр. Хр. в древна Гърция Аристотел и стоиците издигат концепцията за естествения закон, ограничаващ властта на всяко правителство. Софокъл развива идеята в драмата Антигона. Антигона е сестра на нападналия Тива Полиник, която не се подчинява на тирана Креонт и погребва брата си-изменник, поставяйки божите закони по-високо от човешките. Драмата е възторжено приета от атинската публика, а Софокъл получава безпрецедентна награда – назначане е за пълководец в самоската война заедно с Перикъл.
И двете основни течения на Западното мислене, гръцкото и юдео-християнското, са допринесли за развитието на свободата. Независимостта на Западната църква, векове наред поделяла властта с държавата, е помогнала за развитието на личността и на гражданското общество в римокатолическа Европа. Папи и императори често взаимно критикували моралното си падение, и това вредяло на репутацията и на двете власти. Първият известен пример за конфликт между църквата и държавата е от ІV в. сл. Хр., когато император Теодосий заповядал на епископа на Милано, св. Амвросий, да предаде своята катедрала на империята. Амвросий отговорил: ”Не е законно нито ние да я предадем, нито Ваше величество да я приеме. Никой закон не ви позволява да посягате на дома на частен човек. Да не си мислите, че можете да отнемете Божия дом? Твърди се, че всичко е законно за императора, че всички неща принадлежат на него. Но не утежнявайте съвестта си с мисълта, че като император имате някакво право над свещените неща. Не се възвишавайте, но ако искате да царувате дълго, покорявайте се на Бога. Писано е, Божието на Бога, Цезаревото на Цезаря.“ Императорът е бил принуден да дойде в църквата на Амвросий и да моли за прошка.Конфликтът между Западната църква и държавата, на практика уникален в целия свят, обяснява защо принципите на свободата са били открити за първи път именно на Запад.
Предисторията на либерализма достига своя апогей в периода на Ренесанса и протестантската Реформация. Преоткриването на класическото познание и хуманизма, характерни за Ренесанса, обикновено са смятани за начало на съвременния свят. С писателска страст Айн Ранд най-добре обобщава това в своя възглед за Ренесанса като „прераждане на разума, освобождаване на човешкия ум, тържество на рационалността над мистицизма – колебливо, незавършено, но пламенно тържество, което довежда до раждането на науката, на индивидуализма, на свободата“.
Но Ранд може би надценява Ренесанса като родоначалник на либерализма; средновековните харти на правата и независимите правни институции са давали по-сигурна основа за свободата. Английската Магна харта (Великата харта), смятана за крайъгълния камък на свободата и на защитата от произвола и несправедливото управление. Макар че съдържа само няколко основополагащи принципни твърдения и в по-голямата си част е набор от отстъпки, на които крал Джон бива принуден от разбунтувалите се английски благородници през 1215 г., Магна харта постановява за пръв път един изключително важен конституционен принцип – властта на краля може да бъде ограничавана чрез юридически акт. Пет години по-късно, около 1220 г., германският град Магдебург създава пакет от закони, които кодифицират свободата и самоуправлението. Магдебургските закони са били широко известни. Възприели са ги стотици нововъзникнали градове в цяла Централна Европа, даже някои централно- и източноевропейски градове са поверявали свои съдебни дела на магдебургските съдии. И накрая, през 1222 г. дворяните и дребните благородници в Унгария – която по онова време е имала голяма роля в общия европейски живот – принуждават крал Андрей II да подпише Златната Була, която освобождава благородниците и свещеничеството от данъци, дава им свобода да разполагат както пожелаят със своите владения, защитава ги от произволен арест и конфискация, осигурява правото на годишно събрание за представяне на оплаквания, и дори им дава правото на Jus Resistendi, правото да се съпротивяват на краля, ако той престъпи свободите и правата, дадени от Златната Була.
Принципите, описани в тези документи обаче, са далеч от класическия либерализъм. Макар и жалони по продължителния поход към свободата, ограничената държава и разширяването на възгледа за личността до включване на всички хора, те изключвали много хора от гарантирани свободи. Великата Харта и Златната Була например са дискриминирали евреите. Така че макар да се опира на антични и средновековни либерални традиции, идеята за свобода е последователно формулирана като основа на цялостна политическа система едва през последните 300 години. Тя е предхождана от Реформацията и антиабсолютистките революции в Англия и Франция през ХVІІ и ХVІІІ век.
Реформацията подпомага развитието на либералните идеи, макар че протестантските реформатори Мартин Лутер и Жан Калвин в никакъв случай не са либерали. Но като разбиват монопола на католическата църква, те насърчават появата на протестантски секти, някои от които – като квакерите и баптистите – подкрепят либералното мислене.
В английската съпротива срещу кралския абсолютизъм на Стюартите през ХVІІ век за първи път се лансират протолиберални идеи. След обезглавяването на Чарлз І през 1649 г., до 1660 г., когато Англия е управлявана от Оливър Кромуел, една група, известна като левелери, излага съвкупност от идеи, които по-късно ще станат известни като либерализъм. Левелерите поставят защитата на религиозната свобода и древните права на англичаните в контекста на себепритежаването и естествените права. В една известна статия, Стрела против всички тирани, левелерският ръководител Ричард Овъртън твърди, че всеки индивид има “собственост върху самия себе си”; тоест, всеки притежава сам себе си и следователно има право на живот, свобода и собственост. “Никой човек няма власт над моите права и свободи, и аз нямам власт над другите хора.”
Въпреки усилията на левелерите и други радикали, през 1660 г. династията на Стюартите се връща на престола. Крал Чарлз II обещава да зачита свободата на съвестта и правата на земевладелците, но той и брат му Джеймс II отново се опитват да разширят кралската власт. През 1688 г. избухва Славната революция, и парламентът предлага короната на Уилиям и Мери Холандски, (и двамата внуци на Чарлз I). Уилиям и Мери се съгласяват да зачитат “истинните, древни и несъмнени права” на англичаните, както е заявено в Декларацията за правата.
Годината, през която декларацията е приета – 1689 г. – се смята за рождена дата на либерализма. На следващата година Джон Лок публикува своя велик труд Втори трактат за управлението, и остава в историята като първия истински либерал и като баща на съвременната политическа философия.
Лок задава въпроса: каква е целта на управлението? Защо имаме управление? И отговаря: хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат. Представителното управление е най-добрият начин да накараме държавата да се придържа към легитимните си функции да пази и съди своите граждани. Лок пише: ”Хората имат неотменимото право на живот и свобода, и те придобиват право върху преди това непритежавана собственост, с която “смесват своя труд,” като например земеделието. Ролята на държавата е да защитава живота, свободата и имота на хората“.
През 1776 г., Американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в Декларацията за независимостта :“Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.”
И в Съединените щати, и в Европа векът след Американската революция е белязан от либерализма. Писани конституции и декларации за правата са защитавали свободата и са гарантирали властта на закона. Гилдиите и монополите са премахнати, всички икономически области са широко отворени за конкуренция, свободата на словото и на религията са силно разширени, правата на собственост гарантирани, международната търговията – освободена.
Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през именно ХVІІІ век – великият век на либералното мислене. Оформят се две либерални традиции: английска (или класическа,еволюционна), и френска или континентална (основана на рационализма и конструктивизма, революционна).
По-горе подробно маркирахме основните етапи в развитието на английската либерална школа. До 1850 г. основните искания на класическия либерализъм се реализират в Англия, и следват искания за свободна търговия. Популярни лозунги на времето са „Мир, съкращение на разходите, реформа”.
Френската либерална школа пледира за насилствено преустройство на обществото в съответствие с изискванията на разума. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Неин връх е началото на Великата френска революция от 1789 г., вдъхновена от идеите на Френското просвещение и най-вече на Волтер и Русо. Волтер казва:” „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“.
Поплярният лозунг на времето е „Освобождение от властта на попове и крале”. Тези идеи на френското Просвещение с предимно политически характер доминират до окончателното падане на Наполеон през 1815 г.
Векът на европейски мир трае от края на Наполеоновите войни до началото на Първата световна война през 1914 г. Освободеното човешско творчество създава удивителен научен и материален напредък. Детската смъртност намалява, а продължителността на живота се покачва до безпрецедентни нива.Технологичните открития на либералния деветнадесети век са неизброими: парната машина, железницата, телеграфа, телефона, електричеството, двигателят с вътрешно горене.
Към края на деветнадесети век обаче класическият либерализъм започва да отстъпва на нови форми на колективизъм и тотална държава. Либералите стават лениви; те забравят предупреждението на Джеферсън, че “цената на свободата е вечна бдителност” и си въобразяват, че очевидната социална хармония и изобилие, станали възможни благодарение на либерализма, означават, че никой не би искал да съживява стария ред. Появява се социализмът, и неговата марксистка разновидност с цялостната си визия за света привлича по-младите интелектуалци.
Първата световна война, до голяма степен избухнала заради заместването на либерализма с тоталната държава и национализма, нанася смъртен удар на либерализма. В Съединените щати и Европа правителствата разширяват своя обхват и власт в отговор на войната. Извънредно данъчно облагане, наборни войски, цензура, национализация и централно планиране – либерализмът, който съвсем неотдавна е заместил абсолютизма, е заместен от мегадържавата. Двадесети век, векът на тоталната държава, в много отношения е обратен завой в 2 500-годишната история на Западния свят.
След падането на комунизма обаче, светът отново се връща към индивидуалната свобода и ограничената държава. Връща се към ценностите на индивидуализма, плурализма, търпимостта, правата на човека, властта на закона, гражданското общество и свободния пазар. Това са ценностите, които поддържат свободата.
Така че първата причина българските читатели да се интересуват от класическите текстове на либерализма, е много проста и практична: това са идеите, които движат съвременния свят, и съвременните хора трябва да ги познават. Тези идеи дават на всяка страна обещание за мир, икономически растеж и обществена хармония. Дават й свобода.
Същността на либерализма
Либерализмът – и най-вече либерализмът в класическата му форма – е философия на свободата. Той е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.
Не съществува завършено определение на либерализма, и вероятно никога няма да съществува. Не съществува либерален катехизис или единствен мисилтел, на който човек да се позове като учител. Няма либерална ортодоксия, нито „образцов” либерализъм. Самата същност на либералната идея не допуска формулирането на истини от последна инстанция. От една страна защото в политиката непрекъснато възникват нови предизвикателства, от друга защото либерализмът не е било oткрит изведнъж, а е творение на много личности, всяка от които е допринесла за неговото развитие. И накрая може би защото никога и никъде по света политическият проект на либерализма – капитализмът – не е бил докрай осъществяван.
Либерализмът е название на обширна съвкупност от идеи, доктрини и практики, в които ясно изпъкват националните специфики. Много често онова, което минава за либерализъм в една страна, се явява под различно име в друга. Многообразието обаче само придава оригиналност на либералните възгледи, защото е много важно какво се отхвърля, какво се приема, и с какво се комбинира.
Либерализмът преминава като теория и практика през толкова много промени, че има противоречиви значения в съвременната си употреба. Понякога той е обезпокояващо еластичен. Има голяма разлика между либерализма като доктрина и като форма на демокрация, възприета от западното общество, и тази разлика понякога е толкова голяма, че води до объркване на понятията. Все пак списъкът на либералните свободи на Джон Стюарт Мил е неизменен и универсален: свобода на съвестта; свобода на мисълта и чувствата; свобода на изразяване и разпространяване на мненията и възгледите по всички въпроси; свобода на вкусовете и заниманията; свобода на сдружаванията в името на всякакви цели, които не нанасят вреда на другите;избор на житейски цели в съответствие с характера на личността.Тези свободи са въплътени в либералната демокрация, чиито задължителни елементи освен многопартийната система и свободните избори са върховенството на закона, системата на „контрол и баланси”, ограничаваща властта, пазарната икономика, силните граждански институции. Тези исконни либерални ценности са толкова широко възприети в западния свят, че независимо от какви партии е съставено, всяко правителство се ръководи в дейността си от тях. В този смисъл либералната демокрация вече е напълно възможна без либерали, или поне – без либерална политическа партия начело на властта.
Либерализъм и капитализъм
Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Индивидът е свободен да преследва своя рационален личен интерес, да притежава собственост и да се възползва напълно от своите действия. Ако някой желае да пропагандира свободното общество, трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.
Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволява на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, е именно свободата. Свободата прави възможен невероятният успех на капитализма. Свободата довежда до създаване на богатство.
Съвременната епоха с пълно основание може да се нарече „епоха на капитализма”. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по – добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство.
Целта на либерализма
Формулирана накратко, целта на либерализма би могла да звучи така: „По-малко бедност – повече капитализъм”. Лудвиг фон Мизес пише през 1928 г. в своята книга „Либерализъм”(този сборник започва с откъс от нея): „В историческо отношение либерализмът е първото политическо течение, което желае да служи за благото на всички, а не на отделни слоеве…Фактът, че в света съществуват глад и мизерия, не е аргумент срещу либерализма,…който се стреми именно към премахване на глада и мизерията, и смята предлаганите от него средства за единствено възможните за постигане на тази цел”.
Либерализмът никога не е поставял интересите на капиталистите, на предприемачите, на имащите, над интересите на другите социални слоеве в обществото. За капиталиста и предприемача богатството винаги минава през задоволяване нуждите на ближните с необходимите им стоки и услуги. Най – великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си, за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалци, се е наслаждавал на голямо богатство, но откритията му постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.
Либерализмът винаги се е стремял към благото на всички, макар прословутата формула на английските утилитаристи „Най-голямо щастие за най-много хора” да не е напълно удачна, тъй като социалистите казват същото. Но разликата не е в целта, а в средствата, които двете доктрини избират за подтигане на тази цел.
Либерализмът е искрен в стремежа си към благото на всички. Но либералите са против популистките действия заради техните вредни последствия; те не са склонни да осигуряват настоящето за сметка на бъдещето.
Противниците на либерализма
Въпреки господството си като политическа теория на съвременността, либерализмът винаги е имал двама сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът.
В интелектуалния си отклик на Славната революция в Англия от 1688 г. и на Великата френска революция от 1789 г. консерватизмът се противопоставя на резките обществени промени. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото, и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти.
За консерваторите политическият живот е оформен от конкретните традиции на съответните държави, а човекът е културно постижение, а не природен факт. Консервативната философия се съсредоточава върху властта, лоялността, йерархията и реда, а не върху свободата и равенството между хората. Според консерваторите редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена.
Консерваторите са скептични и дори враждебни към индустриалната революция, която според тях унищожава обществените стандарти и руши старите йерархични отношения, при които управниците съзнават отговорността си към народа. Този начин на мислене поражда носталгичната философия на патернализма на английските тори, чиито най-виден представител през ХІХ в. Бенджамин Дизраели пропагандира съюз между кралската власт и трудещите се, изолиращ търговската и промишлена буржоазия.
Социализмът е достатъчно, бих казал „лично“ познат на зрялата част от българското общество, за да се налага да бъде описван. Но тъй като този сборник е насочен предимно към младите – по години и по дух, налага се да припомним, че социализмът започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция, и че е най-тежката заплаха за свободата. Великия политически мислител Алексис де Токвил пръв прозря, че демокрацията и свободата са в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви: “Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”. Сто години по-късно в своя фундаментален труд „Пътят към робството”(1944 г.) Фридрих фон Хайек допълва: „Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии…. И за комунистите, и за нацистите истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип… Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.“
Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите –вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. В средата на миналия век Хайек предлага схемата на триъгълника, като на всеки ъгъл поставя съответно либерали, консерватори и социалисти. Обикновено консерваторите правят компромиси със социализма и го приобщават към себе си, водени от убеждението, че истината трябва да лежи някъде между крайностите.
През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите – комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” – либертарианството.
Либертарианството – чрез Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.), е приносът на ХХ век в класическия либерализъм на Джон Лок и Томас Джеферсън. Сигурно е малко известно, че през 1964 г.,16 години преди да стане президент, архитектът на „консервативната революция” в Америка Роналд Рейгън заявява: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват към тоталитаризма.”
Идещият либертариански век
Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Комунизмът на практика изчезна, и малко хора все още защитават държавния социализъм. Източна Европа изгражда общества, основани върху права на собственост, пазари и власт на закона. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани Обещанията им вече не могат да бъдат изпълнявани. Все повече хора (пре)откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.
Може би най-важното – нарастващата глобализация на световната икономика принуждава страните, които искат да преуспяват, да възприемат децентрализиран, дерегулиран, пазарно-ориентиран икономически модел. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат – включително и България.
Либералните и либертарианските идеи всъщност имат дълга традиция у нас. Непосредствено след Освобождението много от строителите на Третата българска държава приемат тази философия и този подход към управлението на обществото, икономиката и държавата. И това е напълно логично – голяма част от тях са активни участници в националните борби за освобождение. В техните очи схващането, че човек има рождено право на съществуване, свобода и собственост, е било естествено продължение на амбициите и мечтите им да видят родината си независима и просперираща държава.
След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората.
Свободата вече не е лукс. Свободата е необходимост, без която не можем.
Източник: http://kalin-manolov.blog.co.uk/
