Конституционният съд не защити основния закон и правата на гражданите. Защити правото на партийците да правят и манипулират изборите така, както им харесва
Имам един любим виц с еротичен послевкус – за пастир, който бил изправен пред съда, защото бъркал козата и жената. Човекът мислил, че има утвърдена ценностна система, но истината била друга – застопорен в планинското си битие, той не знаел кое как и най-вече – с кого се прави. Пастирът бил толкова стреснат и смутен от критичния тон на съдията, че накрая успял само плахо да помоли: „Бихте ли ми написали на едно листче с кое може да се прави секс и кое може да се бие, че пак ще се объркам.“
Разлиствайки дебелите напътствия/решение на Конституционния съд по дело номер 4, което засяга Изборния кодекс, и аз изпадам в блажено неведение. Хем хората са ми написали всичко черно на бяло, хем нещичко не разбирам. Този път проблемът ми не опира в юридическото арго, този път ми бяга смисълът.
Ключовото ми усилие е да разбера какво мисли КС за уседналостта. Убий ме, не разбрах. Като чета размислите на маститите депутатки от ГЕРБ Цецка Цачева и Искра Фидосова – и те не са разбрали. За това объркване, според мен, е виновен само и единствено КС. В опита си да бъдат обективни и изчерпателни,
съдиите тотално са се оплели
Първо, така и не разбрах защо, разсъждавайки за уседналостта, КС надълго и нашироко ми обяснява, че чл. 42 на основния закон ясно е разпоредил кои граждани не могат да гласуват – непълнолетните, поставените под запрещение и затворниците. КС напомня, че този член е част от „Основните права и задължения на гражданите“ – демек става дума за територия светая светих, която не бива да се пипа.
И тъкмо когато разбирам, че някой си е позволил да омърсява чл. 42, въвеждайки незаконната уседналост, КС ми казва: „Не, бе! Спокойно! С кодекса не се дописва конституцията.“ Следва пълноводно обяснение, че правото на избор не се ограничава с уседналостта, тъй като тя регламентира къде ще гласуваш, а не ти забранява по принцип да гласуваш. Просветлява ми – от година и аз твърдя, че уседналостта е географски термин и няма нищо лошо тя да фигурира в избирателните закони. Уседналост има в Търновската конституция, в началото на 90-те имаше и в избирателния закон (с красивото съкращение ЗИНПОСК), има я и при изборите за евродепутати.
Всичко е ясно – няма проблем, въздишам аз. Да, ама не – въздиша КС. И обявява 12-месечната и 24-месечната уседналост за незаконна. Защо? Защото, казва КС, уседналост не е легален термин в българското право.,След това дузината съдии, чиято основна работа е да седят и да тълкуват конституцията, пишат: „Конституционният съд прилага мярка, действаща в данъчното законодателство – лицето да е живяло в страната повече от половината от календарната година.“
И пак повтарят – уседналостта не е ценз, не е предпоставка за възникване на активно избирателно право. 6 месеца уседналост може, но 12 не може. Цитирам:
„По изложените съображения Конституционният съд установява противоконституционност за числото „12“
Как козарят да разбере кое може и кое не може?
Второ обяснение на КС ме хвърли директно в оркестъра. Вижте казуса: за да гласуват българите в чужбина, за да се материализира активното им избирателно право, те трябва да подадат заявление по образец до наше представителство в срок не по-малко от 25 дни преди изборите. За българите в България няма такова изискване и за всеки нормален човек това е достатъчно, за да види, че избиратели с еднакви права се третират различно.
КС казва – няма такъв проблем. За да отсъди това, съдът за пореден път не се позовава на конституцията. Този път не се позовава и на закон. Позовава се на… традицията. Ето какво казват съдиите: „При действието на Конституцията на Република България гласуването извън страната при избори, провеждани на национално равнище, се е превърнало в традиция“. Хора, абе как
гласуването в чужбина е просто една традиция?
И ние традиционно право ли имаме? И кога България натрупа опит в гласуването в чужбина, че да се позовава на него? През последните 20 години опит натрупа ДПС.
От всичко това, което чета, стигам до извода, че КС е един изключително консервативен орган – и такъв трябва да бъде, който обаче използва доста либерални обяснения за обществото и заобикалящия ни свят.
Ето пример. В същото дело номер 4 българският Конституционен съд разрешава да се събира паричен депозит от кандидатите за президент, вицепрезидент, депутати и евродепутати. Получава се така, че който няма тези пари – 10 000 лв., не може да бъде избиран. Губи конституционното право да бъде избиран. Въпреки че изискването за изборен депозит не присъства на конституционно ниво, КС разрешава да се събира депозит. И тъй като дори съдиите не са наясно в какъв размер да е този депозит, те написват: „Депозитът трябва да е в разумни граници!“ Блестящ текст, достоен за ислямски теолози, обясняващи защо жената може да се бие само с къса пръчка.
Тук обаче КС дава едно тълкуване, което, ако имахме друг КС, сигурно щеше да бъде обявено за противоконституционно. Съдиите пишат следното: „Конституционният съд възприема изборния депозит като конституционно
допустим количествен ограничител на политическия плурализъм,
имащ за задача да гарантира сериозност на участието в изборите и да консолидира партийната система срещу т.нар. партии раздробители.“
Боже, КС иска „ограничител на плурализъм“, обявява някой за „несериозен участник в изборите“, иска „консолидация на партийната система“!!! За да не се двоуми и козарят, КС прокламира: „Безнадеждни“ политически кандидатури да бъдат препятствани чрез въвеждане на определени вноски.“
Коя конституция защитава в случая КС? И в Живковата пишеше, че нe ce дoпуcкaт никaкви пpивилeгии или oгpaничeния в пpaвaтa, ocнoвaни нa мaтepиaлнo пoлoжeниe.
Абсолютно съм съгласен, че решенията на КС не трябва да се коментират, особено от политици. Но съд, който твърди, че безпаричните кандидати трябва да бъдат препятствани – не само трябва да се коментира, но трябва да се критикува – това не е съд в една демократична страна.
Този наш КС е застинал някъде във времето, в което имаше хора, чието мнение бе закон.
Та, като казвам „застинал във времето“ – вижте какво смята КС за гласуването по интернет. Смята, че е противоконституционно! Казва: „Само за себе си електронното гласуване не е противоконституционно, бидейки вид дистанционно гласуване, каквото е отдавна практикуваното в други държави гласуване по пощата; принципно не е в противоречие с международни договори, по които Република България е страна.“ Но съдът пак казва: противоконституционно е, защото с гласуването по интернет МОЖЕ да се наруши тайната на вота. „Има опасения не само относно рискове при самия пренос и съхраняване на информацията по електронен път, но и поради липсата на гаранции за доброволността и автентичността на волеизявлението на гласуващия.“
Хубава работа! За българския КС очевидно интернет още не е измислен, а в този случай, за разлика от горния, европейският опит е само за сведение.
Целият политически елит се е втурнал да тълкува тълкуването на КС за уседналостта и никой не вижда, че този недосегаем съд позволява да се ограничават избирателните права на гражданите чрез въвеждане на допълнителен ценз. Този съд позволява политиците да ни държат там, където е по-изгодно гласовете да се купуват, а не да се дават през интернет.
С това решение съдът не защити конституцията. Защити „традиционното“ право на политиците да правят избори така, както им харесва.
Петьо Цеков – Сега
www.kafene.net
„Паситесь, добрые народы –
вас не разбудит чести клич,
ни дух борьбы, ни дух свободы –
вас надо резать или стричь“
А. С. Пушкин
Плутократите – български и техните „демократични партньори“ от Запад и Изток – разчитат на късата памет на българското население. Но… SCRIPTUM MANENT – ПИСАНОТО ОСТАВА. Все някога ще се родят българи, които ще си направят труда да разберат кой и защо е осъществил геноцида над предците им.
Ето малка част от онова тъмно, отвратително минало с неговите конкретни „герои“, което старателно крият нашите „политици“ от всички бои на „прехода“, родило днешната тотална безизходица, наложена на България и българите.
Порочното зачатие на всички съвременни български икономически, политически, социални, културни, образователни и пр. и пр. проблеми е плод на усилията на конкретни лица, в сянката зад които стоят техните кукловоди – наши и чужди.
Известна светлина върху това средновековие хвърля поредният откъс от ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ (стр.374-376):
„§ 6. Маскарадът „ЦИК”
Съгласно чл. 27 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази комисия бе назначена от Президента Петър Младенов с Указ №4 от 10 април 1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона.
Този указ, обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990 г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за нормативните актове денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване.
Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече след себе си правния ефект „нелегитимност на назначението” и „нелегитимно съществуване и функциониране”.
Или казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след него са невъзможни никакви правни действия в това отношение, следователно всички предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18 май 1990 г. – което е само 23 дни преди изборите – Президентът прави промени в състава на ЦИК – нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно дори и ЦИК да беше легитимно (валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щеха да опорочат и ликвидират легитимността на комисията.
Правното гледище е категорично: в правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван; всички претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци; такива са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи (сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд Димитър Попов) , и … нито един от тех абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал срещу това бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участвува в очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
Което, всъщност, е само началото на позора.
Същата тази „висококомпетентна комисия” е изработила и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник”, е „обнародвала” (в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на документ, който трябваше да бъде считан за правен акт, ако комисията беше легитимна; забележителното в случая е, че дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого.
Нима нито един от всичките тези „светила на българската правна наука и практика” не е знаел (съгласно правните принципи и нормативните предписания „знаенето на закона е техно абсолютно задължение”!), че съгласно чл. 34, ал. 1, т. 4 от Закона за нормативните актове този документ е трябвало да бъде подписан от председателя на ЦИК проф. Живко Сталев!
Това, обаче, “все още е нищо”!
В брутално нарушение на чл. 31, ал. 1 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани в „Държавен вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата за това информация.
В една правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събрание” не е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
От чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.“
Ето какви тридесет сребърници получиха юдите:
Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани” и „високоавторитетни” юристи после бяха подобаващо възнаградени за извършената от тях брутална фалшификация на изборите.
Все пак, сред най-облагодетелствуваните от тях са двама, чиито имена във висока степен имат статуса на „символ”. Така, Димитър Попов бе „избран” за Министър-Председател, след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска) кантора, обслужваща и обслужила едни от най-значимите акции на неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия.
Заради изключително напредналата му възраст проф. Живко Сталев бе „избран” за Председател на Конституционния „съд”,
а неговият син – Стоян Сталев – бе последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи, Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ).
Целият политически елит се е втурнал да тълкува тълкуването на КС за уседналостта и никой не вижда, че този недосегаем съд позволява да се ограничават избирателните права на гражданите чрез въвеждане на допълнителен ценз. Този съд позволява политиците да ни държат там, където е по-изгодно гласовете да се купуват, а не да се дават през интернет.
С това решение съдът не защити конституцията. Защити „традиционното“ право на политиците да правят избори така, както им харесва.
Докога ще се правим на „ни чули, ни видели“?
Каква „Конституция“, какъв „Конституционен съд“?!
Та почти всички членове на т.нар. „Конституционен съд“ са „бивши“ партийни секретари!
Т.нар. „Конституция“ е фактически, а не юридически, документ!
(Следва извлечение от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – С., „Янус“, 2007. – 491 с.).
Стр.380-382:
„§ 8. Маскарадът „Конституция 1991 год.”
През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.
Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.
Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.
А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.
Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.
Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.
Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.
Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.
Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение – а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.
Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.“
Освен това, формално-юридически, т.е. от правна, а на от фактическа гледна точка, България никога не е преставала да бъде монархия (не съм фен на НВ СБК), тъй като Търновската конституция никога не е била отменяна юридически – т.е. всички последващи „конституции“ са само текстове без правна стойност.
Ще дойде ден, и Истината ще се изяви на заслепените, заспалите и непукистите.
Дотогава маскарадът ще е ежедневие за българина – независимо къде е „уседнал“ – в територията България (такава държава няма вече 64 години), в Чикаго или другаде.