Все по-често можем да чуем видни американски и европейски централни банкери, говорещи за кризата от 2008 до 2010 г., да прибягват до заключението: „Справихме се добре.“ Те са на мнение, че различните правителствени мерки за подкрепа на финансовата система са спомогнали за стабилизиране на ситуацията.
Всъщност какъв може да е проблемът, когато Федералният резерв на САЩ най-вероятно е отчел печалба от програмата за стимулиране на икономиката (която ще бъде предадена на финансовото министерство)?
Поставянето на въпроса по този начин обаче в най-добрия случай води до заблуда. А в най-лошия се създава усещане за арогантност, която може да подкопае доверието, от което зависи авторитетът на централната банка. Реалната цена на кризата не се измерва с печалбата или загубата на която и да е централна банка, нито от това дали програмата за изкупуване на токсични активи (TARP), ръководена от финансовото министерство, е спечелила или загубила пари.
Цената е загубата на 8 млн. работни места само в САЩ
Заетостта в страната се понижи с 6% от пика си и за разлика от всички рецесии след 1945 г. тя се намира на 5% над него вече 31 месеца след избухване на кризата. Цената също е увеличението на дълга на федералното правителство, държан от частния сектор – най-точния измерител на реалната задлъжнялост на държавата.
Сравнението между прогнозата на бюджетната комисия на Конгреса преди (през януари 2008 г.) и след кризата показва, че е отчетен ръст от смайващите 40% от БВП.
Предшественикът на фискалната криза в САЩ – заедно с ограниченията на разходите, които ще се отразят негативно на все повече хора – е ясен: банките се самовзривиха, нанасяйки сериозни щети на американците. До голяма степен увеличението на публичния дълг в САЩ и на други места по света не се дължи на фискалните стимули за банковата система.
То е следствие от загубата на приходи от данъци, причинена от рецесията (данъчните облекчения за богатите на администрацията на Буш, огромните разходи за здравеопазване и финансирането на войните в Ирак и Афганистан отслабиха допълнително дългосрочната фискална позиция на страната). Последно, цената на кризата е в
милионите загубени домове и разбити животи
някои от които необратимо.
Въпросът не е дали Фед или която и да било централна банка трябва да предотврати срив на финансовата система. За да осъзнаем последиците от по-дълбока банкова криза, трябва да погледнем към събитията през 30-те години на миналия век – период, който Бен Бернанке изучава в детайли, преди да стане председател на централната банка. Ако в даден момент има избор между оказване на подкрепа за системата и оставянето й да се срине, то правилният път е подкрепата.
Както обаче каза президентът на Фед от Атланта Денис Локхарт, не трябва да се допуска системата да работи на принципа „частна печалба за сметка на обществена загуба“. А тези загуби освен че са абсолютно несправедливи, са и в голяма степен неефективно разпределени. Частните печалби могат да бъдат измерени директно чрез възнагражденията на ръководителите на компании от финансовия сектор.
За периода 2000 – 2008 г. изпълнителните директори на 14-те най-големи финансови институции в САЩ са получили парични възнаграждения (заплати, бонуси и стойността на продадените акции) на стойност 2.6 млрд. долара. От тази сума
около $2 млрд. са получени от петимата най-добре платени
банкови ръководители, които стоят в основата на структурите от рискови активи, довели до краха на финансовата система. Санди Уейл (изгради Citigroup, която експлодира малко след оттеглянето му); Ханк Полсън (увеличи значително размера на Goldman Sachs и лобира за по-голямо разрастване на инвестиционните банки; след това се премести във финансовото министерство и спомогна за спасяването им); Анджело Мозило (изгради ипотечното дружество Countrywide и е основен играч в безотговорното ипотечно кредитиране); Дик Фулд (доведе Lehman Brothers до фалит); Джими Кейн (срина Bear Stearns).
За сравнение, обществените загуби са огромни: те се равняват на 6 трлн. долара, ако се ограничим единствено до увеличената задължнялост на федералното правителство. Водещите банкови ръководители обаче продължават да настояват, че трябва да им се позволи да управляват огромни глобални бизнеси, получаващи заплати, базирани върху възвращаемостта на инвестициите, без оглед на риска.
Водещите независими финансисти отдавна се вглеждат в този проблем и като се има предвид наученото през последните години, го намират за по-лош, отколкото ни се иска (за повече детайли прочетете текстове от Анат Адмати (Anat Admati) от Станфордския университет – http://www.gsb.stanford.edu/news/research/Admati.etal.html). Според тях
банките трябва да се финансират повече със собствен капитал
– до 30% от цялата им капитализация. Банкерите обаче се противопоставят силно на тази идея (тъй като по всяка вероятност тя ще доведе до спад във възнагражденията им). Тя не се възприема и от централните банкери, тъй като те се вслушват прекалено много в протестите на частните финансови компании.
Има много предимства в наличието на независима централна банка, ръководена от професионалисти, които умеят да поддържат дистанция от политиците. Централните банкери обаче продължават да настояват, че са се справили добре и че всичко ще бъде наред, въпреки че финансовите бегемоти, отговорни за кризата, настъпват необезпокоявани напред. Това неизбежно намалява доверието към тях.
Това би трябвало да тревожи централните банкери, тъй като доверието и авторитетът е, общо взето, всичко, с което разполагат. В крайна сметка конституцията на САЩ не гарантира независимостта на Федералния резерв. Конгресът създаде монетарната институция, което означава, че той може да я разруши. Като се има предвид какво могат да причинят на системата прекалено големите инвестиционни банки, митът за „добрата криза“ просто увеличава вероятността за политически натиск над централните банки.
* Саймън Джонсън е бивш главен икономист на Международния валутен фонд, професор в училището по мениджмънт Sloan към Технологичния институт в Масачузетс и високопоставен член на елитния вашингтонски институт за международна икономика „Петерсън“. Текстът е предоставен на „Дневник“ от Project Syndicate.
Източник: http://www.dnevnik.bg/analizi/2011/05/08/1086010_arogantnost_i_avtoritet/
