Автор: Димитри Иванов
Пред Народния театър имаше изложба на Радио София и аз тръгнах да я разгледам. Наближавайки, чух музика, от която може да ти умре конят, но аз не бях на кон.
Прекосих площадчето пред театъра с репродукторите, дънещи на „max“, влязох в градинката и понечих да си тръгна, щом зърнах фотос с физиономията на съученика ми Боян Трайков, който ме уволни от радиото незабавно след като Лозан Стрелков ме уволни от БТА и добре че Иван Славков напук на ЦК ме назначи в „Телевизионна реклама“.
Не си тръгнах от радиоизложбата, понеже забелязах фотос на професор Веселин Димитров.
Поколения радиожурналисти са негови възпитаници. През 60-те той бе първият радиоводещ на информационно-музикална програма у нас -„От 6 до 8“. От нея се разви сегашното „Преди всички“. По-късно той водеше „Разговор с вас“.
Той разказваше на студентите си как по Великден бабичките премествали домашното кандило пред радиоапарата, слушайки предаването на Великденската служба от храм „Св. Александър Невски“. Разказваше как един артилерист от Ямбол* и други българи основали българското Родно радио, за да не изтърве България своята ефирна честота, докато българските финансови чиновници хитруват:
Няма пари за българско радио. Направете го, ако българските радиоабонати ви плащат, пък вие да внасяте в държавния бюджет.
Аз пък му разказвах на Веселин Димитров как Радио София пращаше на площада пред двореца технически екип за ретранслация плюс поет, машинописка и актьор да отразяват първомайската манифестация.
Поетът съчиняваше стихове. Диктуваше ги на машинописката. Актьорът четеше стиховете пред микрофона с фалшив патос и отработен актьорски глас, а не с дикцията на Христо Мутафчиев, председателя на съюза на артистите, който сега с такъв тон рекламира някаква автомобилна застраховка, че да бях още в рекламата, където ме беше назначил Иван Славков, щях да му кажа на Христо Мутафчиев: Успокой се, Христо, не се ядосвай!
Според мен Христо е добър актьор и не е виновен. Такава реклама му поискали, такава им направил.
Георги Лозанов също не е виновен, дето празнослови на тема медии.
От радиото също не са виновни, че им бе тъй скучна изложбата. Макар да не е толкова финансово закъсало, колкото е националната телевизия, националното радио защо да влиза в излишни разноски със суперизложби, каквито прави Би Би Си понякога.
Вярно, забавни са тези скъпи джаджи на Би Би Си. Сложиш си пръста на един тъч-скрийн, избереш предаване, тема и година и ти обясняват защо от 1932 нататък информационният бюлетин на Би Би Си неизменно започваше с мелодията „Лили Болеро“, пък сега не. Е, не ти казват, че Лили Болеро е от Северна Ирландия, ама пак е интересно. Още по-интересни са англичаните, като се самоиронизират как навремето обяснявали, че климатът се влошава, понеже късовълновите емисии се отразяват от земната повърхност и в йоносферата. Хем Би Би Си се смее на себе си, хем ти се забавляваш.
Когато в София дойде шефът на Би Би Си, получих покана да обядваме в „33 стола“, ресторант, който беше в една пряка на улица „Оборище“. Поканили и Валери Петров, който не дойде. Когато аз се появих, британският посланик мистър Шорт и другите англичани станаха на крака, понеже помислиха, че аз съм Валери Петров, преводачът на Шекспир. И не сядат, докато аз не седна, пък аз не сядам, преди шефът на Би Би Си да седне, и всички стоим прави. Минута, две минават и никой не сяда.
Смяхме се после с посланик Шорт. Него после го убиха в Турция. Пък той и шефът на Би Би Си тъй хубаво се смееха, когато им обяснявах, че в „Както ви се харесва“ и в „Дванайста нощ“ Шекспир преписал езическото светоусещане на Гаргантюа и Пантагрюел, дето се чудиш тоя майтапчия Франсоа Рабле подиграва ли се с нас, буфонада ли прави.
Един от радиопоетите на площада при първомайската манифестация беше Митко Спасов. Митко и аз се качихме в москвича на Майк Антонов и тръгнахме за Полша по линия на българския автоклуб. Майк и аз се смеехме на Митко, понеже ние двамата бяхме преводачи в БТА, пък Митко беше радиопоет. Някъде след Братислава имаше отклонение за Виена. Майк беше на волана и каза „Искате ли?“. Митко и аз продължихме да дремем. После Майк „избяга“, както се казваше тогава, стана коментатор на „Дойче веле“ и като такъв се пенсионира. Майчиният му език беше немски.
Радиопоетът Митко Спасов до края на живота си се препитаваше от няколко стиха:
„Аз съм Сънчо,
ида от горица,
да ви кажа
„Лека нощ, дечица“.
Че е тъмно вече вън –
време е за сън,
време е за сън.“
Японската телевизия NHK откупи песенчицата и редовно превеждаше на Митко пари за авторско право.
В телевизията, още повече в радиото, е имало поети, заслужаващи тъч-скрийн като на изложбите на Би Би Си.
Не казвам, че трябва да правим такива изложби. Боже, опази! Всичката я Мара втасала. Казвам само, че бихме имали какво да покажем.
На таванския етаж в Радио София беше редакция „Предавания за чужбина“. Още преди да постъпя в БТА, аз там превеждах и говорех в емисията на английски. Получавахме писма от цял свят, от Яфа до Ямайка. Ако щете, вярвайте, но така беше. Тогава имаше по света радиолюбители на къси вълни и те ни пишеха кога и как са ни чули и искаха да им пратим пощенска картичка, ако може в плик и в плика да има поне една-две пощенски марки. Пращахме им. Даже и мартенички им пращахме в пликове на Радио София.
Ние му казвахме Родно радио, понеже Асен Златаров, наричан от Елин Пелин нашия учител по радио, пишел статии, че българите трябва да имат свое родно радио и ние му казвахме Родно радио, макар че то било преименувано на Радио София през 1934 г..
През войната Радио София всяка вечер пускаше песента „Лили Марлен“, понеже немските войници в Гърция и другаде настояваха в писмата си за „Лили Марлен“. Така Радио София спаси забранената от Гьобелс песен, но тази история вече съм я разказвал. Куплетистът Душко Георгиев пък пееше по радиото:
„Рим, Берлин и Токио –
верни във борбата .
Скоро ще наложат
нов ред на земята.“
Ех, да имахме и ние тия тъч-скринове за радиоизложби, дето ги имат в Би Би Си, как можехме да се надсмеем над себе си, ако притежавахме английската самоирония. Но не я притежаваме и е по-добре да не харчим пари за такива джаджи. Джаджите страшно бързо остаряват. Дискретният чар на радиото е, че то не е като телевизията – да се пльоснеш вечер на дивана и да гледаш. Радиото е медия, която не те обсебва. Можеш с половин ухо да слушаш радио сутрин, когато се бръснеш, или през деня, когато караш кола.
Би Би Си наложи едно универсално разбираемо произношение. Българското радио също наложи един добър български правоговор. Но…
Във времето на късите вълни имаше радиосмущения и заглъхване на радиосигнала, затова Би Би Си говореше много отчетливо. По Voice of America още по-отчетливо в техните новини на Special English. Вече не е така. По Би Би Си англичаните говорят сякаш имат парещ картоф в устата си, а англичанките сякаш имат нещо друго в устата си.
Нямам думи да се възмутя от сегашния говор по българския ефир. Няма правоговор, няма логика в интонацията и в паузите. Само няколко български радиожурналистки и журналисти говорят на добър български. За телевизията не ми се говори; тя е за простаците, един мач можеш да го гледаш и без звук. Но радиото?
На изложбата пред Народния театър имаше фотоси на радиоговорителки и говорители, които създадоха образец на българския говор. Тези жени и мъже дадоха на България повече, отколкото техните началници. Огорчен съм, че вместо правоговорът да влияе на просторечието, сега е обратното и радиото губи дискретния си чар.–––––––––––*
О.з. генерал Георги Кратунков
Източник: в. „Сега“
