С литературоведа проф. д-р Никола ГЕОРГИЕВ разговаря Мариела Балева
-Човечеството преживява дълбока криза. Как това се отразява на мисленето ни, проф. Георгиев?
– Koй ви заблуди, че живеем в криза ?
– Казват го политиците…
– Работата на политиците е да лъжат. Спомням си, че един от болшевишките водачи, накрая убит от съветското разузнаване – Лев Троцки, говори за перманентна революция, т.е. непрекъсната. Не зная какво значи криза, но ако знаех, щях да кажа, че човечеството живее в перманентна криза. Всяко поколение си казва: Ние първи преживяваме това, първо на нас ни се случва най-необикновеното. Не е вярно. Откак има човешко мислене, човешки съдби, днешният демагог политик би казал: оттогава насам има криза. На него най-малко му е ясно какво значи криза.
– В България сега паниката е, че има опростачване. Има ли основания?
– Не. Нашето обществено мислене проявява големи наивности, една от които е да идеализира миналото. При възхода на българското училище през ХIХ век делът на неграмотните в България в края на ХIХ век е 90%. А при жените – към 98 на сто. По време на разцвета на френската култура – средата на ХIХ век, грамотните са били 2-3 на сто. Грамотността не е мяра за култура – това е мое все по-усилващо се убеждение. Писмеността е представлявала много малка част от историята на човечеството.
– А сега каква е най-голямата драма на човека?
– Мисля, че е такава, каквато е била по време на селската война в Средновековието, по времето на роба Спартак, каквато е била по време на Асиро-вавилонското царство. Няма защо да си внушаваме, че от нас започва или завършва светът. Не много отдавна един празнословец обяви, че е дошъл краят на историята. След което историята продължи своя ход, той направи име – става дума за Франсис Фукуяма. Той ще остане в историята, но в движещата се история, не в спрялата – и то като един вид шарлатанин. Нямаме драма, по-голяма от другите.
– Лъжите са повече от истините – те са навсякъде: в политиката, в идеологиите, в отношението между нас, в езика, затова ли светът е толкова объркан?
– Не, същият си е. Според преданието собственикът на Езоп – Езоп бил роб – му наредил да сготви най-вкусното ядене. Езоп сготвил езици от животни. Това едва ли е зарадвало много робовладелеца и той наредил на Езоп да сготви най-противното ястие. Езоп пак езици сготвил. Неверието в езика при старогръцката култура стига дотам, че има философска линия на мълчанието. И отново съвременното паникьорство – видите ли, никога лъжата не е била толкова силна. Била е. В българската литература има двустишие на Яворов – “Там нейде по средата / на истината и лъжата.”
– Днес най-много се дразним от политическите и идеологическите лъжи, които са съзнателни.
– Но опитният политик така свиква с тях, че ги кара вече и по инерция. Железният канцлер Бисмарк на въпроса кога се лъже най-много е отвърнал: Най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов. Понятието демагогия е древногръцко – няма защо да се заблуждаваме, че идва от днес. Истината е твърде колеблива – като навсякъде другаде, но разумни идеолози твърдят, че важна съставка на идеологията е лъжата.
– Историята ни показва, че обичаме да угаждаме на по-големите, на новите господари. Защо?
– И угаждането е като се почне от езика и езиковите новости и се свърши с действия, унизителни за българската история и за българската войска.
– Уточнете, моля ви.
– Българската войска, войската от Сръбско-българската война, Балканската война, дори от Първата световна война – тая войска да се превърне в помагач на световни жандарми. За разлика от сърбите показахме готовността и желанието си да се подложим на някаква чужда сила.
– Това, което ни държеше много силно през годините, е, че водачът е нашето спасение. Посочихме няколко бащици. На път ли сме да се разделим с това?
– На път сме да го усилим.
– Поредния бащица ли търсим?
– Намерили сме го засега. В българското полупатриархално и патриархално общество семейни названия стават социални или общи названия. В българския език дядо означава отношение “дядо-внук”, но и възрастен човек. След това “дядо” минава в социално-оценъчна сфера – Дядо Славейков, Дядо Вазов. Имаме и пак семейно отношение – кака, бате. Те минават в политиката. Такова завързване на патриархално-семейни мисления със социалния живот в Европа аз не зная. И така се появиха устойчиви прозвища. Живков беше Тато, зет му Батето, поредният спасител днес е Бат’, а не Бате. Имаше приказка – от царя до говедаря. Царят дава, пъдарят не дава. Предишният вожд и спасител баща беше по произход цар. И се случи не преход от царя до пъдъря, а от царя до пожарникаря.
– Преди 3-4 г. казахте пред “Труд”, че Бойко Борисов го чака съдбата на Симеон и на Костов. Още ли мислите така?
– Да! Това е съдбата и на Наполеон – великия, гениалния. Умира като заточеник. Такава е и съдбата – посмъртната, на Сталин. Минаха три години от смъртта му и той беше развенчан напълно. Държавникът съществува, за да бъде рано или късно низвергнат.
– Казахте и друго – че някъде в света и в Европа ще дойдат нови социални революции. Ето, появиха се такива в Арабския свят. Макар и със закъснение и деформации те ще дойдат и при нас, уточнихте тогава. Наближават ли?
– Мога едно да отговоря: Дано дойдат! Предвижданията в обществения живот са трудна и не особено смислена работа. Вече има ясни признаци, че искрата от Близкия изток и Северна Африка прескача към Европа – от юг на север.
За Азия не зная. Следващите може да са Турция, или Гърция. Българските граждани трябва да се замислят какво ще стане с народностното разделение в България – българи, турци, цигани.
– Сега говорим за интегрирането на ромите.
– Говоренето за интегриране на циганите е глупаво. Това означава циганите да започнат на приличат на българите. Българите в много отношения не заслужават някой друг да заприлича на тях. Защо да не продължат да бъдат себе си тези хора.
– Ще ви репликират, професоре, с въпроса: Защо, тези хора да продължат да крадат ли?
– (Разпалва се.)Ще ви отговоря веднага – кои са най-големите крадци в България? Българите. Българинът може да не открадне хладилник или дрехи, той краде милиони. Но затворите са пълни с дребни крадци. Рибарските мрежи са за дребните риби, едрите ги пробиват и бягат. Така че, ако има разум, какъвто няма в българските държавни власти – предлагам им да изхвърлят думата интеграция на циганите. Мидхат паша е бил ръководител на т.нар. Дунавски вилает – Цяла Северна България и части от Южна. Казано на съвременен език Мидхат паша е действал за интегрирането на българите към турците. На което българите съзнателно и не само на думи са казали – не!
– И какво да правим тогава?
– Достойното поведение на циганите ще бъде да кажат: Благодарим, но не ни вдъхвате голямо уважение вие, българите – и с нравите си, и с поведението си, и с начина на живот, с морала си. Оставете ни да бъдем такива, каквито сме.
– Обикновено революциите завършват с разочарование. Да чакаме ли това и от днешните революции?
– Казано е, че революциите се замислят, предвиждат, очертават от мислители. Както при Френската и болшевишката революции – провеждат се от професионални революционери. Дантон, Робеспиер във Франция не са от мислителите. Но що се отнася до рязане на глави и смазване на контрареволюционни метежи, Робеспиер си е точно на място. Революциите после се увенчават от диктатор, наречен било то Наполеон, било Йосиф Висарионович.
– Преживяли сте промените и през 1944-а, и през 1989-а. Какво видяхте?
– Видях въодушевление в 1944 г. и следващите години. Сега много мекерета приказват, че било фалшиво и какво ли не. Но хора, които са го видяли, преживели, знаят, че не беше така. Имаше противници, разбира се, но и много широко въодушевление и надежди. Както е казал Данте – “Надежда всяка тука оставете” – надписът на ада. След което първи се разочароваха хората, които направиха комунистическата промяна. И когато стана промяната през 1989 г., си рекох – обещава, ама и тая няма да я бъде. Неотдавна в една статия за мое съчинение откровено се казва в началото: “Ние очаквахме от Никола Георгиев да се включи дейно в промяната, тъй като той беше дисидент. И много се разочаровахме, когато той не го направи. И сега 15-20 г. по-късно разбираме, че е бил прав.”
– Да не намеквате за тогава, когато са ви канели да станете президент?
– Не, и посланик, и президент, и какво ли не са ми прдлагали. Някои от колегите ми станаха народни представители, посланици, министри, но аз като магарето от “Чифлика на животните”, който и да дойде да обещава, и каквото и да прави, то знае, че ще влачи, че нищо трайно добро няма да стане. Но това не бива да ни прави пасивни и дори отрицателно настроени към революциите.
– Като че ли най-трудно е човек да бъде свободен. Защото ако решиш да се чувстваш свободен, ще умреш от глад.
– Банално казано, не ни е ясно що е свобода, що е братство, що е равенство. Но чарът на тези думи си остава, вярно е. И идеал да има, винаги очакване на нещо. Преживяването на промяната е велико преживяване.
– Младите намират решение – най-лесно е бягството, емиграцията. Защо бягат – това рутинно поведение ли е или неосъзнат порив за прекрачване на ограничението?
– Първо, българите нямат емиграционна култура, каквато имат гърците, сърбите, македонците и други народи. Българинът знае, че там го очаква самота, унижение, чуждост. Ние имаме в нашата култура белязано проклятието на изгнаничеството. “Тая черна прокуда,/ дето нас млади прокуди,/ да ходим да се скитаме/ немили, клети недраги.”Но никой не обръща внимание на това. Когато границите са затворени, човек се чувства като в затвор. И поривът му да избяга има подбудата – измъкнах се от затвора. Когато границите са отворени, поривът за махане, може да отслабне. И тук идва големият въпрос – дали човек иска да завърши добър чуждестранен университет, да се запознае с тамошна култура. Това е обяснтимо и приемливо. Ако там културно и духовно се чувства по-добре – да отиде.
– Бягството обаче винаги носи и идеята за завръщане – да припомним историята за Одисей, Итака и Пенелопа.
– Така е. Винаги ще остане чувството, колебанието – дали не сбърках. Емигрантите повечето са измъчени хора и на старини някои от тях се връщат в България. Има хора, склонни към движението, има хора, осъзнато склонни към безпроменението. Но като цяло човек е разделен между това. Както е разделен между възможността да бъде свободен, доколкото свободата я има, и да бъде до някаква степен зависим.
ВИЗИТКА:
* Роден на 24 ноември 1937 г. в Казанлък.
* Няколко десетилетия е преподавател по теория на литературата в СУ.
* Лектор по български език и литература в университетите в Прага, Санкт Петербург, Залцбург, Кардиф, Лондон, Киев, Пенсилвания.
* Литературен критик, културолог, фолклорист, есеист, публицист.
* Носител на Хердерова награда за 2000 г.
Източник: http://www.trud.bg/
Познаваме се от времето, когато беше все още млад доцент. Винаги си е бил такъв – меко казано – дръпнат. Чужд на многословието, по-скоро привърженик на кратките форми, на късия разказ, на лапидарията. Особняк, но симпатяга. Добре е, че имаме и такива българи – директни, не цепят басма никому, не се стремят да се харесат комуто и да било.