Някогашният клуб на журналистите един ден ще изчезне и от паметта на София. Но има поколения вестникари, които ще го помнят до смъртта си. Не само вестникари, естествено – и писатели, и художници, кинаджии и музиканти, както и просто любители на добрата кухня. С една дума ин-те-лек-туалци. Също и хора просто с някакво положение – беше модерно и престижно да се влиза там. А пък да заведеш гости – все едно си им направил скъп подарък. Общо взето, сиромашки радости. Освен това там се събираха всички клюки, а някои направо от този клуб и тръгваха. Просто прелест.
На въпросното заведение въобще не му бях запалянко. От първия ден ме предупредиха, че разговорите вероятно се подслушват. Освен това келнерите все се правеха, че не дочуват, или пък някой непознат се примолваше за свободното място на масата. На никого не му пукаше от това, но аз мразех развързани от алкохола езици и най-вече неизбежната в такива случаи тема – кой е велик и кой е бездарен в занаята. Може би защото бях млад и предпочитах да си говорим за жени, може и заради друго, но ме теглеше към „свободните“ кръчми, необременени от професионални изкривявания. Но това, към което вървим сега, все пак се случи в клуба. Не мога да го преместя.
На обяд се отби странният,
неофициално знаменит художник Генко Генков
Той така се появяваше понякога – с дългото палто и с брада, каквато днес мераклиите подстригват със специални машинки. Не носеше картина и изпитах облекчение: мразех да го виждам с картина в ръка, това означаваше, че е жаден, и винаги се намираше някой да го измародерства и да я вземе за смешни пари. Купуваха ги (на тези цени те по-скоро ги задигаха) още мокри, с надеждата, че животът, който художникът води, а-ха ще го вкара в гроба и платната му веднага ще поскъпнат. Този художник опровергаваше всякакви твърдения – и за изкуството, и чисто житейски. Напук на всичко живя неочаквано дълго и много от хитроумните му купувачи си отидоха преди него. За останалото познаха – картините му здравата поскъпнаха. Но нека се върнем в случката.
Той търсеше някого или просто блуждаеше сред публиката. Спря, неизвестно защо, при нас и като гледаше към мен (не ме виждаше, естествено), рече: „Има хора като птица с железни криле. Тя иска да литне, тича, засилва се, но крилете й тежат и тя не може да се издигне. Само помита с тези криле всичко по пътя си.“ После отмина между масите.
Може би защото гледаше към мен, когато го каза, реших, че иска да го запомня. Запомних го…
А и животът не те оставя да забравиш такива думи
Скоро след това се улових, че съм почнал да „работя“ с тази метафора. Честно казано, това донякъде опростяваше света ми. Научих се да ги различавам тези птици. Разпознавах им тежките криле, и железните им очи виждах, и клюновете им, ноктите – също железни. Не че успявах да се опазя – крилете им имаха голям обхват, разперени, те отнемаха жизненото пространство на не един творец от плът и кръв, помитаха и посичаха, който им се изпречи. Ако трябва да продължим с образа, спасението беше в полета – да се издигне човек и да бъде недостижим. В небето тези птици не се срещаха.
Става ми неловко да си спомням как крилете – символ на свободата, на извисяването, добиха и значение на опасност. Мнозина ги получаваха официално – по заслуги или по симпатия. Други с тях се бяха родили. Иронията беше в това, че с такива криле те си разчистваха писта, каквато на никого не беше дадена, но с тях, както се досещате, не можеха да я употребят. Никой не викаше „Пази се от крилете!“, но който бе от такова крило ударен, носеше тежък белег до смъртта си. Аз ви говоря за своя си свят, но тъй беше и извън изкуството – който помни, той ще потвърди.
А сега кажете ми защо е това „беше“?
Не е ли тъй и днес, не е ли Генковата метафора едно по-дългосрочно предсказание за българския живот? Не е ли тя по своему безсмъртен образ на баналната българска карма, с която никое време не иска да ни раздели? Не се ли виждат и днес тези железни криле, разперени над мъчния ни делник, над плахите ни житейски планове, над тайните ни надежди и безсънните ни усилия? Не се ли съзират тези криле над чугунените плещи и ханшове, над мощните снаги и бутове във властта, а и къде ли не – разперват ги дори субекти, на които и през ум не им минава за полет. Няма да летят, тях небето не ги интересува, пък и… крилете им пречат. Но разчистват, мачкат, секат около себе си. Така че миналото време се отлага. И за да се спасиш, трябва наистина да излетиш. Да се извисиш.
Но това е вече друга тема. Иначе колонката си я посвещавам на идващия празник на българската книжнина и художество и на светлата памет на живописеца Генко, така нехайно завещал ни изречения, с които да обясни живота ни и да поддържа съвестта ни.
Както и на всеки, който ще рискува да лети…
Калин Донков
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=9216§ionid=5&id=0001101
