Три неправителствени организации и WikiLeaks поставиха тежка диагноза на българските медии
Весислава Антонова Капитал
Късогледството, наречено още миопия, е вид аномалия, намалена зрителна острота, при която изображението се получава пред ретината. Поради тази причина хората с такъв дефект виждат мътно като в мъгла. Виждат значително по-добре наблизо, отколкото надалеч.
Подобна е диагнозата на българските медии, поне ако се съди по докладите на международните организации, които следят за степента на журналистическата обективност.
Отсъствието на свобода и съмненията за корупционни практики през последните години говорят не просто за късогледство, а за влошаване на състоянието, което като че ли граничи с частичната слепота. И ако късогледството в повечето случаи се коригира с очила или контактни лещи, то за „частичната слепота“ на медиите в България сякаш от години няма лек.
„Медиите са силно манипулирани и концентрирани в ръцете на малцина. Репортери и редактори взимат подкупи, за да представят пропагандата като статии или да не публикуват това, което спонсорите им не одобряват. Корупцията в медиите очевидно ограничава способността им да служат като обществен глас. Макар да са оцелели някои независими издания, публиката е изгубила доверие във водещите медии и търси бягство в таблоидите. Вестникарският пазар е залят с жълти вестници с кратък живот и анонимни собственици, които не плащат данъци и не спазват основни журналистически принципи. Статиите не се подписват и никой не е защитен от клевета. Като цяло играчите от сивия сектор и бизнес практиките сериозно застрашават разследващата журналистика и медийния плурализъм в България.“
Тежката диагноза на българските медии е поставена преди две години от Нанси Макълдауни, посланика на САЩ в България. Оценката се съдържа в доклад до Държавния департамент, засекретен до 2029 г. Документът е от 18.06.2009 г., т.е. малко преди парламентарните избори през юли 2009 г.
Медиите са голи
Докладът на посланик Макълдауни бе разпространен в сряда сутринта от сайта bivol.bg, който има споразумение за партньорство с Wikileaks в журналистическата и експертна обработка на грамите от България, а впоследствие и от други балкански страни.
Оригиналният текст бе публикуван по-късно и от Wikileaks.
Според посланика на САЩ в условията на свръхизобилие от заглавия както традиционните, така и новите издания, не могат да оцелеят само благодарение на приходите от реклама и зависят от спонсори.
Някои от настоящите собственици на частни медии за разлика от предшествениците си нямат опит в журналистиката и използват изданията, за да влияят на обществото и да прокарват бизнес интересите си чрез публикуване на подбрана информация и целенасочени атаки.
„Сред доминиращите играчи е новосформираният конгломерат „Нова българска медийна група“, за която се спекулира, че притежава три национални всекидневника, един седмичник, един регионален вестник и един телевизионен канал. Групата е започнала през 2007 г. с придобиването на три вестника, един от които, „Телеграф“, се е превърнал в най-тиражирания всекидневник с над 100 000 копия в събота и 60 – 70 хил. в делнични дни. За групата има слухове, че е част от кръг компании, близки до настоящия коалиционен партньор ДПС. Съобщава се, че директорът на групата Ирена Кръстева, е бивш държавен служител и не разполага с такива средства, за да си позволи подобна инвестиция“, пише още в грамата.
Според информацията, изпратена до Държавния департамент, изданията в провинцията редовно практикуват автоцензура и дори имат „черни списъци“ от политици и конкурентни бизнесмени, които не интервюират и за които не пишат.
Посланик Макълдауни отбелязва, че ежедневниците „Сега“ и „Стандарт“ са били критикувани за макар и по-завоалираното представяне на интересите на техните собственици. Подобни тенденции се виждат и в телевизиите, пише още в текста.
В документа се отбелязва още, че в „Труд“ и „24 часа“ – двата вестника, собственост на германската медийна група ВАЦ, стремежът към увеличаване на приходите е довел до понижаване на качеството.
„Понеже чуждестранните им собственици не се интересуват от местната политическа сцена, главните им редактори са тези, които определят как да се отразява българската политика. Макар да не се е чувало в тези издания да има „черни списъци“, определени политици получават преференциално отразяване, вероятно заради личните им приятелства с главните редактори.“
„Според главните редактори преди избори читателите допълнително намаляват, защото „знаят“, че за статиите е платено. Фирмите намаляват рекламите си и започват да действат като посредници, закупуващи рекламно пространство за партии. Заради намаляващи приходи и свит редакционен състав малките издания понякога отразяват събитията, като ги гледат по телевизията, която от своя страна предлага платени новини. (…) В частни разговори журналисти казват, че партии плащат на репортери, редактори и телевизионни продуценти за интервюта и новинарско покритие, но без това да се посочва открито.“
И още две-три плесници…
На фона на всички тези твърдения в документа, само ден по рано американската неправителствената организация Freedom House публикува годишния си доклад за свободата на медиите по света. За поредна година България не успя да попадне в категорията на държавите със свободни медии. От включените 196 държави България е на 77-о място (миналата година бе на 76-о), като остава в групата на 65 страни с „частична свобода на медиите“.
Водещите 65 държави в класацията са свободни, а последните 63 – несвободни. Страни като Сърбия, Бенин и Намибия са по-добре оценени от Freedom House, отколкото България. Сраната ни е с почти нулева промяна на показателите си и дели една позиция с Източен Тимор и Индия. На едно място под нас са Черна гора, Монголия и Ботсвана. България вече десетилетие на практика стои на едно място в класацията, отбелязва в свой коментар радио „Дойче веле“.
Това обаче не е всичко. В деня, когато се чества Международният ден на свободата на словото, в интервю пред БНР изпълнителният директор на „Репортери без граници“ Оливие Базил коментира, че „положението в България по отношение свободата на словото остава много, много сложно“.
Изпълнителният директор на „Репортери без граници“ смята, че България е далеч от поетия ангажимент за спазване свободата на словото при присъединяването си към ЕС. „И ако се е ангажирала да спазва тази свобода при интеграцията си, сега е много далеч от този ангажимент“, коментира той.
Положението в България, и по-специално установяването на контрол върху медиите от страна на сивата икономика, независимостта и зачитането на професията, особено в регионите извън София, остава особено тревожно, коментира още Базил.
„Има придобиване на важни вестници като „Труд“ и „24 часа“ от доста неясни купувачи. Проблемът не е в някакъв отделен случай, а в системата, пазара и рекламата. Именно те правят статута на българския журналист изключително зависим от решения, които са изключително произволни“, смята той.
По същото време и SEEMO – базираната във Виена организация, която следи за свободата в медиите в Централна и Източна Европа, припомни, че държавите в региона все още има да извървят дълъг път, преди да се насладят на свободата на пресата.
Заплахи, нападения, тормоз и различни видове натиск са част от ежедневието на журналистите в Южна, Източна и Централна Европа, твърдят от организацията. През 2010 г. Филиалът на Международния медиен институт в региона регистрира 406 случая на нарушение правата на журналистите, като това включва и България.
Като проблем за медиите в региона SEEMO посочва икономическия климат, който още повече усложняват работата на журналистите: неясни структури на собствеността на медиите и скрити интереси, проблеми с колективни договори, както и ниските заплати. „Борбата за свободата на пресата е всекидневна борба. Все още имаме да извървим дълъг път“, каза генералният секретар на SEEMO Оливър Вуйович.
Реакции и изход
Председателят на Комисията за етика в електронните медии Кирил Вълчев, който е водещ на политическото предаване „Седмицата“ по „Дарик радио“, има две гледни точки по повод многобройните критики, отправени към българските медии.
„Един от методите, по който се правят изводите в доклада на Freedom House, е самите журналисти да оценят работата си, като попълнят анкетни карти. Ако те сами оценяват собствената си работа толкова лошо, това е доста лош знак. От друга страна това е и положително за българските журналисти, защото те имат високи критерии за собственото си положение. Повишили са критериите по отношение качеството на работата си“, коментира Вълчев.
По отношение на констатациите в грамата на WikiLeaks главният редактор на „Труд“ Димитрана Александрова е категорична, че „всяко обобщение носи риска да е необективно. Аз мисля, че в България има качествени медии, които защитават обществения интерес. Твърдя, че „Труд“ е такъв вестник. Бившият американски посланик дава доста силни определения за медиите. Не казвам, че те не заслужават критика. Тъкмо обратното. Но според мен обобщенията са пресилени“.
Според нея журналистиката ще е по-добра, ако хората в професията всеки ден защитава свободата си и етичните принципи. „Това е и инстинкт за самосъхранение. Защото ако ние не държим на професионализма и независимостта си, хората няма да ни вярват и ще престанат да ни купуват и ще останем без хляба си. За честта на професията и за хляба се воюва всеки ден“, коментира главният редактор на „Труд“.
Бившият главен редактор на „24 часа“ (ръководил вестника 10 години), вицепрезидент на издателския борд на „Медийна група България“ и заместник председател на Съюза на издателите в България Венелина Гочева, за която се цитират тврдения в текста на WikiLeaks, коментира: „Не харесвам анонимните твърдения в грамата на WikiLeaks. Когато подготвяш подобен текст, трябва да си прецизен и да цитираш хората, с които си говорил, и изказванията, на чиято основа си направил изводите. Да напишеш например: „Аз се срещнах със Съюза на издателите и пет от общо десет коментираха така, а останалите бяха на друго мнение“… Има достатъчно авторитети, на които можеш да се позовеш. Когато твърдиш нещо, то трябва да е подкрепено с факти.“, смята Гочева.
Според нея всички са виновни за състоянието на пазара, „всички тези, които не спазват правилата, и тези, които не успяхме да ги защитим. Имам усещането, че гласът на медиите става по-тих, не се чува и това е тъжна констатация“, коментира бившият главен редактор на „24 часа“.
И въпреки че оценките на журналисти и главни редактори са основателни, у цялата професионална общност и у читателите, зрителите и слушателите остава горчивото усещане, че в България медиите са необективни и не се радват на добра репутация пред цялата международна общност. А по-лошото е, че те все по-рядко са на страната на гражданите.
Три неправителствени организации и WikiLeaks поставиха тежка диагноза на българските медии.
Весислава Антонова – Капитал
Късогледството, наречено още миопия, е вид аномалия, намалена зрителна острота, при която изображението се получава пред ретината. Поради тази причина хората с такъв дефект виждат мътно като в мъгла. Виждат значително по-добре наблизо, отколкото надалеч.Подобна е диагнозата на българските медии, поне ако се съди по докладите на международните организации, които следят за степента на журналистическата обективност.
Отсъствието на свобода и съмненията за корупционни практики през последните години говорят не просто за късогледство, а за влошаване на състоянието, което като че ли граничи с частичната слепота. И ако късогледството в повечето случаи се коригира с очила или контактни лещи, то за „частичната слепота“ на медиите в България сякаш от години няма лек.
„Медиите са силно манипулирани и концентрирани в ръцете на малцина. Репортери и редактори взимат подкупи, за да представят пропагандата като статии или да не публикуват това, което спонсорите им не одобряват. Корупцията в медиите очевидно ограничава способността им да служат като обществен глас. Макар да са оцелели някои независими издания, публиката е изгубила доверие във водещите медии и търси бягство в таблоидите. Вестникарският пазар е залят с жълти вестници с кратък живот и анонимни собственици, които не плащат данъци и не спазват основни журналистически принципи. Статиите не се подписват и никой не е защитен от клевета. Като цяло играчите от сивия сектор и бизнес практиките сериозно застрашават разследващата журналистика и медийния плурализъм в България.“
Тежката диагноза на българските медии е поставена преди две години от Нанси Макълдауни, посланика на САЩ в България. Оценката се съдържа в доклад до Държавния департамент, засекретен до 2029 г. Документът е от 18.06.2009 г., т.е. малко преди парламентарните избори през юли 2009 г.
Медиите са голи
Докладът на посланик Макълдауни бе разпространен в сряда сутринта от сайта bivol.bg, който има споразумение за партньорство с Wikileaks в журналистическата и експертна обработка на грамите от България, а впоследствие и от други балкански страни.
Оригиналният текст бе публикуван по-късно и от Wikileaks.
Според посланика на САЩ в условията на свръхизобилие от заглавия както традиционните, така и новите издания, не могат да оцелеят само благодарение на приходите от реклама и зависят от спонсори.
Някои от настоящите собственици на частни медии за разлика от предшествениците си нямат опит в журналистиката и използват изданията, за да влияят на обществото и да прокарват бизнес интересите си чрез публикуване на подбрана информация и целенасочени атаки.
„Сред доминиращите играчи е новосформираният конгломерат „Нова българска медийна група“, за която се спекулира, че притежава три национални всекидневника, един седмичник, един регионален вестник и един телевизионен канал. Групата е започнала през 2007 г. с придобиването на три вестника, един от които, „Телеграф“, се е превърнал в най-тиражирания всекидневник с над 100 000 копия в събота и 60 – 70 хил. в делнични дни. За групата има слухове, че е част от кръг компании, близки до настоящия коалиционен партньор ДПС. Съобщава се, че директорът на групата Ирена Кръстева, е бивш държавен служител и не разполага с такива средства, за да си позволи подобна инвестиция“, пише още в грамата.
Според информацията, изпратена до Държавния департамент, изданията в провинцията редовно практикуват автоцензура и дори имат „черни списъци“ от политици и конкурентни бизнесмени, които не интервюират и за които не пишат.
Посланик Макълдауни отбелязва, че ежедневниците „Сега“ и „Стандарт“ са били критикувани за макар и по-завоалираното представяне на интересите на техните собственици. Подобни тенденции се виждат и в телевизиите, пише още в текста.
В документа се отбелязва още, че в „Труд“ и „24 часа“ – двата вестника, собственост на германската медийна група ВАЦ, стремежът към увеличаване на приходите е довел до понижаване на качеството.
„Понеже чуждестранните им собственици не се интересуват от местната политическа сцена, главните им редактори са тези, които определят как да се отразява българската политика. Макар да не се е чувало в тези издания да има „черни списъци“, определени политици получават преференциално отразяване, вероятно заради личните им приятелства с главните редактори.“
„Според главните редактори преди избори читателите допълнително намаляват, защото „знаят“, че за статиите е платено. Фирмите намаляват рекламите си и започват да действат като посредници, закупуващи рекламно пространство за партии. Заради намаляващи приходи и свит редакционен състав малките издания понякога отразяват събитията, като ги гледат по телевизията, която от своя страна предлага платени новини. (…) В частни разговори журналисти казват, че партии плащат на репортери, редактори и телевизионни продуценти за интервюта и новинарско покритие, но без това да се посочва открито.“
И още две-три плесници...
На фона на всички тези твърдения в документа, само ден по рано американската неправителствената организация Freedom House публикува годишния си доклад за свободата на медиите по света. За поредна година България не успя да попадне в категорията на държавите със свободни медии. От включените 196 държави България е на 77-о място (миналата година бе на 76-о), като остава в групата на 65 страни с „частична свобода на медиите“.
Водещите 65 държави в класацията са свободни, а последните 63 – несвободни. Страни като Сърбия, Бенин и Намибия са по-добре оценени от Freedom House, отколкото България. Сраната ни е с почти нулева промяна на показателите си и дели една позиция с Източен Тимор и Индия. На едно място под нас са Черна гора, Монголия и Ботсвана. България вече десетилетие на практика стои на едно място в класацията, отбелязва в свой коментар радио „Дойче веле“.
Това обаче не е всичко. В деня, когато се чества Международният ден на свободата на словото, в интервю пред БНР изпълнителният директор на „Репортери без граници“ Оливие Базил коментира, че „положението в България по отношение свободата на словото остава много, много сложно“.
Изпълнителният директор на „Репортери без граници“ смята, че България е далеч от поетия ангажимент за спазване свободата на словото при присъединяването си към ЕС. „И ако се е ангажирала да спазва тази свобода при интеграцията си, сега е много далеч от този ангажимент“, коментира той.
Положението в България, и по-специално установяването на контрол върху медиите от страна на сивата икономика, независимостта и зачитането на професията, особено в регионите извън София, остава особено тревожно, коментира още Базил.
„Има придобиване на важни вестници като „Труд“ и „24 часа“ от доста неясни купувачи. Проблемът не е в някакъв отделен случай, а в системата, пазара и рекламата. Именно те правят статута на българския журналист изключително зависим от решения, които са изключително произволни“, смята той.
По същото време и SEEMO – базираната във Виена организация, която следи за свободата в медиите в Централна и Източна Европа, припомни, че държавите в региона все още има да извървят дълъг път, преди да се насладят на свободата на пресата.
Заплахи, нападения, тормоз и различни видове натиск са част от ежедневието на журналистите в Южна, Източна и Централна Европа, твърдят от организацията. През 2010 г. Филиалът на Международния медиен институт в региона регистрира 406 случая на нарушение правата на журналистите, като това включва и България.
Като проблем за медиите в региона SEEMO посочва икономическия климат, който още повече усложняват работата на журналистите: неясни структури на собствеността на медиите и скрити интереси, проблеми с колективни договори, както и ниските заплати. „Борбата за свободата на пресата е всекидневна борба. Все още имаме да извървим дълъг път„, каза генералният секретар на SEEMO Оливър Вуйович.
Реакции и изход
Председателят на Комисията за етика в електронните медии Кирил Вълчев, който е водещ на политическото предаване „Седмицата“ по „Дарик радио“, има две гледни точки по повод многобройните критики, отправени към българските медии.
„Един от методите, по който се правят изводите в доклада на Freedom House, е самите журналисти да оценят работата си, като попълнят анкетни карти. Ако те сами оценяват собствената си работа толкова лошо, това е доста лош знак. От друга страна това е и положително за българските журналисти, защото те имат високи критерии за собственото си положение. Повишили са критериите по отношение качеството на работата си„, коментира Вълчев.
По отношение на констатациите в грамата на WikiLeaks главният редактор на „Труд“ Димитрана Александрова е категорична, че „всяко обобщение носи риска да е необективно. Аз мисля, че в България има качествени медии, които защитават обществения интерес. Твърдя, че „Труд“ е такъв вестник. Бившият американски посланик дава доста силни определения за медиите. Не казвам, че те не заслужават критика. Тъкмо обратното. Но според мен обобщенията са пресилени“.
Според нея журналистиката ще е по-добра, ако хората в професията всеки ден защитава свободата си и етичните принципи. „Това е и инстинкт за самосъхранение. Защото ако ние не държим на професионализма и независимостта си, хората няма да ни вярват и ще престанат да ни купуват и ще останем без хляба си. За честта на професията и за хляба се воюва всеки ден“, коментира главният редактор на „Труд“.
Бившият главен редактор на „24 часа“ (ръководил вестника 10 години), вицепрезидент на издателския борд на „Медийна група България“ и заместник председател на Съюза на издателите в България Венелина Гочева, за която се цитират тврдения в текста на WikiLeaks, коментира: „Не харесвам анонимните твърдения в грамата на WikiLeaks. Когато подготвяш подобен текст, трябва да си прецизен и да цитираш хората, с които си говорил, и изказванията, на чиято основа си направил изводите. Да напишеш например: „Аз се срещнах със Съюза на издателите и пет от общо десет коментираха така, а останалите бяха на друго мнение“… Има достатъчно авторитети, на които можеш да се позовеш. Когато твърдиш нещо, то трябва да е подкрепено с факти.“, смята Гочева.
Според нея всички са виновни за състоянието на пазара, „всички тези, които не спазват правилата, и тези, които не успяхме да ги защитим. Имам усещането, че гласът на медиите става по-тих, не се чува и това е тъжна констатация“, коментира бившият главен редактор на „24 часа“.
И въпреки че оценките на журналисти и главни редактори са основателни, у цялата професионална общност и у читателите, зрителите и слушателите остава горчивото усещане, че в България медиите са необективни и не се радват на добра репутация пред цялата международна общност. А по-лошото е, че те все по-рядко са на страната на гражданите.
www.capital.bg
